Не прибирай, моля те, крилата
за ангелските сънища не ги пази.
Какво от туй, че те презират,
че подозират – май си луд,
несъществуващ, богохулник,
позьор, глупак и шут
(и всякакви други хули,
метнати като копия
срещу светлината).
Не, не скривай, моля те, крилата,
а с тях полети!
Може би има все още хора,
които в ръцете си камък не крият,
а разтварят шепи – пълни с мечти
и вярват, да, вярват дори на лъжи,
просто омагьосани да бъдат добри.
И все пак, те крилата си крият
практично заключени и, може би, вече копнеят,
ако отворят стаичката със скритите крила,
те някак да са отлетели,
да се окажат глупав сън преди разбуждане,
атавистичен рецидив...
Може би, те вече за тях са странен грях,
болка на позора –
да не си като другите хора,
а някакъв гном безподобен,
почти хермафродит.
Защото човекът по земята стъпва
и усеща тежестта на своето тяло –
натежало от осезаемост –
гостоприемно приет навред.
А тези с крилата...
Ако те видят такъв ангелоподобен,
ще те стъпчат като невъзможен блян.
И една сянка от неидентифицирана птица
върху пясъка на човешкия океан
тълпите ще отминат с погнуса...
Но, ако ти размахаш криле,
само помисли!
Ами ако дойдат и други
и целият свят в тях очи прикове –
как прагматичните конформисти
ще изтрият тази прекрасна картина:
бяла, бяла зима, синьо небе
и в него летят Хора
с ангелски криле!...
----------------
Публ. в “Темида и Пегас. Антология поезия и проза от бургаски юристи”, Бургас, 2016 г.
----------------