Неизбежният човек

Неизбежният човек

Премръзнал град. Редовни влакове.
Квартали с горестни бои.
Човекът нищо не очаква.
А нещо все пак предстои.

А нещо вече се чертае
и предусетил, пребледнял,
той блъсва виното и чая
и грабва дългия си шал.

Той страда в мокрите градини
под еднорогата луна.
Любов – достатъчна причина.
Любов – достатъчна вина.

Каквато мъка да изпита,
какъвто смут да претърпи –
не му изтривайте очите,
не го отвеждайте да спи.

Той скита тих, но неизбежен.
Той ще осъди. Ще прости.
Разтворен в съмването. В скрежа.
Разтворен в себе си почти.

В луминесцентните пустини
ще носи слаби семена.
Живот – достатъчна причина.
Живот – достатъчна вина.

Той за дъжда ще се разкае
и някой сняг ще ускори.
Далеч от виното. От чая.
Далеч от себе си дори.

Пълзял, съвземал се, излитал.
Мъжествен. Смъртен. Наскърбен.
Един почти спокоен жител
на своя бесен континент.
А утре може да загине.
И без дуел. И без война.
Човек – достатъчна причина.
Човек – достатъчна вина.