Неродени мисли

На път съм да се родя, а не искам. Вече не. Заради гласовете е. Чувам ги всеки ден. Оставало още малко – сега звучи различно, няма я радостта отпреди. Мама често повтаря, че не знае какво да прави. Плаче нощем и ми е трудно да заспя. Искам да й кажа, че съм тук, в нея, до сърцето й и няма нищо страшно – нали сме двама, но тя не ме чува. После някой друг й говори, но около мен всичко продължава да пулсира. Какво се промени?

В началото, съвсем в началото бе толкова хубаво. С мама ни заобикаляха чудни звуци, който влизаха през стените на малкия ми дом. Честито, честито – бълбукаше около мен. Какво ли бе това? Постепенно разбрах. Някакви хора се радваха, че съм тук вътре. Бях частица от нещо голямо и добро, а мама цялата беше любов. Усещах я – обгръщаше ме нежно, пееше ми и ми нашепваше ласкаво. И аз протягах ръце в посока на гласа й, макар да не схващах всички думи, чувствах най-важното, че съм на правилното място, обичан и желан.

Да, знаех, че ще съм момче. Един лекар го каза на мама. Щял съм да порасна голям и силен. Тя само трябвало да се храни здравословно и да се разхожда много. Обичах плодовете, които мама избираше и това, че ме водеше навсякъде с нея.

Ходехме на работата й всеки ден. Тя харесваше това, с което се занимаваше. Рисувала къщи, както ми обясни още първия път. Колегите й се шегуваха, че когато се родя, ще мога да започна веднага работа при тях. Мама се смееше и ми обещаваше след няколко месеца да си оставаме повече у дома – можела да работи и оттам. Нямах нищо против да обикаляме, важното беше, да сме заедно. Беше ни толкова хубаво.

Този, дето мама ми казваше, че ми е татко, рядко се сещаше за мен, той предпочиташе мама. Дори не мога да си спомня да ми се беше радвал. Мама говореше с него всяка вечер, казваше, че затрудненията му са временни. Успокояваше го, че всичко ще се нареди. Чувах думите. Повечето не разбирах. Той мърмореше. Оплакваше се от нещо, дето наричаше скапан живот, проклета фирма и държава. Сега съм се появил и аз. Разделил съм го от мама, застанал съм между двамата и той не бил готов за мен. Тя се била променила. Мама говореше тихо, той силно. Тя не повишаваше тон, но той се ядосваше още повече. Понякога крещеше и тряскаше вратата. Беше страшно. Мама оставаше сама и казваше повече на мен, отколкото на него, че вече е късно, но и да не било, тя никога нямало да се раздели с мен. После започваше да подсмърча, но знаеше, че съм разстроен и пускаше силно музиката, за да не чувам как преглъща сълзите си. Друг път взимаше книгата от нощното си шкафче и ми четеше на глас и двамата се отнасяхме някъде далеч.

Един път страшният глас беше по-силен от обикновено. Бил на поредното интервю, но отново не го взели на работа. “Няма място за инженери в тази държава, нито за мен в този дом. Трябва да избереш. Мен или него – крещеше гласът, – не можеш да имаш всичко.” Мама нещо отговори и разпознах познатото “обичам ви”. После се чу звън, мама залитна. Всичко около мен се залюля. Полетях надолу. Мама ме прегърна и ме държа така, докато падахме. Останахме дълго на земята. Една врата с трясък се затвори. Дотогава мислех, че думата “обичам те” е най-сладката на света, но разбрах, че не всички са готови за нея и трябва да бъдем внимателни.

Така при нас дойде баба ми. Двете с мама наредиха стаята ми. Баба започна да пере и глади дрехите ми, защото не оставало много. Щял съм да порасна по-бързо от другите деца. Хубавото било, че ще стана по-отговорен, защото ще бъда глава на семейството. Мама страдаше, че няма да имам с кого да ритам топка, кой да ме научи да се бия и на други мъжки неща. По-добре без пример, отколкото с лош такъв, успокояваше я баба. Тя чуруликаше нещо по цял ден и мама вече не въздишаше толкова. Дори започна да излиза с приятелките си. Разказваше им за чудната синя жилетка и вълнени чорапки, които баба ми била изплела. Наричаше я майсторица. После приятелките й я питаха за татко. На мама не й беше приятно. Не й се говореше. Те не я разбираха, когато тя им казваше, че ще ме кръсти на него. Наричаха го лош човек и безотговорен баща. Но мама го защитаваше. Всеки правел грешки. Тя не му се сърдела. Трябвало да можем да прощаваме. Щяла да му се обади, когато се родя. Мислеше, че той ще дойде да ме види. Казваше, че ако все пак това не се случи, то един ден той ще разбере кое е истинското щастие и ще се върне да изживее живота си с нас.

Тревога. Течностите около мене се плискат. Нещо ме притиска от всички страни. Мисля, че моментът настъпва. Мама звъни на баща ми. Той не й вдига. Мама плаче. Не ми се излиза, но трябва, там отвън ме очакват и имат нужда от мен.

---------------

Из сборника с разкази “Писмо до себе си”, 2017 г.

---------------