Невъзможната посока

Самолетът се гмурна под облаците и скоро се показа земята. Жълто-кафяви обработени ниви се редуваха със зелените гърбове на хълмове и възвишения. Червените покриви на къщите напомняха на рисунки от любимия в детството й “Гъбарко”, ала изтърбушените скелети на изоставени фабрики бяха като свърталища на тъжни духове. По шосето, което се виеше между височините, пълзяха автомобили и камиони. Гласът на главния стюард обяви, че след двадесет минути ще кацнат на летище София. Оттук бе излетяла преди 32 години и не се бе връщала повече.

Пет години след като се омъжи за Чарлз, комунистическото управление бе свалено. Съпругът й следеше репортажите – хора с радостни лица пълнеха площадите, а в очите им светеше надеждата за по-добро бъдеще. Освен да говорят каквото мислят, гражданите на бившата й страна получиха право да живеят и работят където искат. Скоро обаче инфлация погълна спестяванията на роднините й, които работеха за смешни заплати. Други хора, дори неин съученик от прогимназията, едвам завършил училище, развиваха мащабен бизнес, от който миришеше на корупция, и показно се сдобиваха се с имоти, с размерите на егото им. За всичко това я осведомяваше съпругът й, чистокръвен поданик на кралицата, и децата й, които говореха смешен български, научен през ваканциите при майка й в Съединение, нейния роден град. Чарлз също посещаваше България. Баба Здравка, чието име той не успяваше да произнесе задоволително и наричаше само Баба, го посрещаше с баници, мекици и лучник. Чарлз й помагаше в градината, с наръчници в ръка оправяше бравите в къщата, ковеше пирони по раздутите черчеветата, а преди няколко лета дори бе сменил изпочупените цигли на покрива. Тя нямаше нищо против пътуванията им, но упорито отказваше да ги придружи. Чарлз знаеше част от историята – бяха се запознали в Пловдив по време на негова студентска екскурзия до България, а тя беше местният гид на групата. Беше млада, с красива руменина по скулите, които преливаха в цвят на мляко и мед. Гладката, опъната на опашка коса, блестеше в нюансите на тъмнокафявото, като кората на дърветата, под които се разхождаха. Завършила местната английска гимназия и вече студентка, през лятото тя работеше като екскурзовод, за да припечели нещичко. В последния ден, когато трябваше да отпътува, той се събуди влюбен и на сбогуване й призна чувствата си. Написа й три писма, от които тя бе получила само едно. През есента Чарлз се върна отново и й предложи да стане негова съпруга. Тя бе щастлива, но желанието им – трудно за осъществяване. В съвета им искаха безброй документи, връщаха ги многократно, а на сватбата им в ритуалната зала като сиви врани зад пременените гости бдяха двама души от службите. Тя не беше забравила. Само беше прихлупила спомена като гърне подквасено мляко и пласт по пласт наслагваше върху него новия си живот. В Англия избягваше да споменава, че е българка. Представяше се като Вайълет и толкова. Дори погребението на баща й не промени решението й.

А сега, по инструкции на стюарда, проверяваше колана си преди кацане. Седмица по-рано дъщеря й доведе у дома момиче от България, първокурсничка в нейния университет. Била от Пловдив, а леля й още живеела в Съединение. Вайълет й подаде ръка. “Виолета” каза девойката. Името, усмивката, с която бе изречено, очите, които я гледаха, толкова й напомняха за някого, че трябваше да седне на дивана. Момичето говореше ли, говореше. Думите минаваха като вятър покрай ушите й. Погледна я пак, когато каза “Татко не разбра, че станах студентка, почина преди година, но все ми казваше “Трябва да учиш в Англия”.

И ето я тук. На вратата на старата му къща имаше некролог. Искаше да се увери, че е вярно, преди да се прибере у дома. В последния клас на гимназията той я следваше като сянка. Натрапваше й чувства, които не значеха нищо за нея, но подхранвани от ядната страст на отхвърления, се разпалваха още по-болезнено. Беше по-възрастен от нея, офицер. Бе свикнал да получава каквото иска. Направил бе всичко възможно да попречи на брака й.

– Върнах се – каза тя и разтвори пръстите на дясната си ръка. Към избуялата трева до оградата литна пожълтяло листче.

Подал й го бе на излизане от ритуалната зала. Не беше сред поканените, ала бе стоял там в сивия си костюм. Листчето кацна на земята. Думите се виждаха, но вече не я плашеха до смърт. Виолета обърна гръб на некролога и забърза надолу по улицата. Отнякъде излезе вятър, подхвана хартийката, поигра си с нея и я запрати към бунището.

-----------------
Разказът е отличен в раздел Проза на Националния литературен конкурс “Пътят към Итака” на КДК “Нов живец – Атина”, 2018 г.
-----------------