Надежди и разочарования, и глътка вино в “Нищо лично” на Виктория Топалска

Надежди и разочарования, и глътка вино в “Нищо лично” на Виктория Топалска

С любов се живее...
... и с малко вино...

Споделени мисли, откровения, разочарования, мечти и надежди, изповядани на чаша вино, са поместени в страниците на дебютната поетична книга на Виктория Топалска “Нищо лично”. Заглавието, разбира се, е подвеждащо – пламъчетата на душата, припламнали върху белия лист, винаги са носители на “нещо лично”. Лична е и самотата, и чашата вино, и (не)споделената тъга, разочарование, но също така и вярата в доброто... че все още съществува и е някъде наоколо – от нас се иска само да се пресегнем и да го докоснем.

Виктория сама е споделила – лично или не – своите послания в немерена реч, към които едва ли бихме могли да добавим нещо повече:

“В храма на душата ми има толкова много запалени свещи – някои наскоро грейнали, други вече догарящи. И всяка от тях е за някого. За нещо. Ако се вгледате в пламъчетата им, ще видите, че всяко едно от тях трепти. Не от вятър, а от въздишки. Всяка една от тях плаче. За някого. За нещо. Претърколилите се малки капки восък по огънатите им тела, сякаш малки сълзи, нашепват тъга. И ако се вслушате в мълчаливия им пукот, ако се вгледате хубаво в тях, ще видите самите себе си. Защото всеки от нас пламенно и мълчаливо, като запалена свещ, тайно тъгува. За някого. За нещо.”

Въздишки, сълзи, тъга... и пламъчета на запалени свещи... все още ли някой ще се усъмни дали те са “нещо лично”... На границата между тъгата и радостта, между самотата и съпричастието, тъмнината и светлината... някъде там сме ние – с всичките си мечти и стремления към добро и съвършенство. В съмнително добрия свят, ако откъснем от себе си и подарим късче топлина, и успеем да сгреем поне едно изстинало сърце, посланията на тези стихове са изпълнили своето предназначение – да стоплят нечия душа.

А ако някой ден без глас останеш,
ако някой ден от тъмнина ти застудее,
ако от всички рамки се откажеш,
светулка ще ти дам, че да те сгрее.
“Дръж далеч от мене тъмнината”

Житейските лутания са “неизбежното зло” – необходимо, за да приемем и осъзнаем, че на този свят съществува и добро. Тези философски категории са така добре завоалирани, че човек лесно може да се заблуди и да отмине неосъзнато така бленуваното “добро”. Разочарованието води до самозатваряне в себе си, а самотата... до духовно снижение и примирение.

За всички тези мигове
няма определение.
Нито сравнение.
И не ти остава нищо друго.
Само да отпиеш
глътка евтино вино.
То лекува безвремие.
За кратко.
Но успешно.
“За тези вечери”

Дали самотата е обреченост или личен избор на всеки от нас? Дали ще изберем показната шумотевица и бляскавата публична помпозност или самотните размисли в дългите мрачни вечери – зависи изцяло от нашето лично разбиране за понятията. Дали ще изберем скъпо и прескъпо вино е въпрос на показност и криворазбрана демонстрация на благополучие, и само в редки случаи е свързано с вкусовите възприятия на нашите рецептори.

И най-скъпото вино
се обезценява
ако го пиеш сам.
И най-евтиното
добива стойност
ако го пиеш с приятел...
Не!
Не е въпрос на вкус!
Въпрос на лукс...

И достигаме до осмислената, осъзната и изстрадана истина за лукса в живота. Материалното пренасищане ли е лукс или поне един истински приятел до себе си? Едното е свързано с пари и власт, а другото – точно обратното. Кое всъщност е луксът, който трудно можем да си позволим? И логичният извод – не си ли с любимия човек, който ще те оцени с всичките ти недостатъци и пороци, който ще те приеме и обича точно такъв, какъвто си – има ли смисъл от излишния разкош? Ще замести ли той любовта, верността, предаността, или единствено ще ти покаже горчивата истина на безсмисленото съществуване...

Ето ме, стоя тук отново сама
и наливам в чаша евтино вино.
Мъча отново да крия сълзите
и отново се правя на силна.
“Отново е зима”

В такива вечери изплуват спомените за най-близките хора, които... по неведоми пътища са далеч от нас. Немалка част от стихотворенията в “Нищо лично” са посветени на близките – майка, баща, баба, брат, дете... Тази любов, по онези неосъзнати закони на душата, е неприкосновена, тя е свещена, тя е непреходна, вечна.

Исках за час време дори
да избягам от сивите дни.
Да се върна години назад
в един по-светъл свят.
Да съм отново дете,
с плитка дълга и чисто сърце.
“Ела си на село”

Споменът за детството винаги е съпътстван с носталгия – тъга по отминалото време, което знаем, че никога няма да се върне. И ако сме пропуснали да го изживеем пълноценно, просто нямаме втори шанс за поправка. Отношенията между братя и сестри в зряла възраст са съвсем различни от това невинно детско единение: “Помниш ли онази песен, братче / и как правехме се на умници? / Аз бях момиче с апаратче, / ти пък бе момче с къдрици”. Разбира се след изминалите години“... вече нямам апаратче, / а ти отдавна нямаш и къдрици”.

От години сме далече
и двамата без грам вина.
Но животът тъй се стича,
като голямата река,
която много ни обича...
... да, още помня и това.
“Помниш ли онази песен, братче”

“Голямата река”, разбира се, е синият Дунав, отнасящ със себе си и времето, и детството, и младостта, че даже и мечтите... за да останем със себе си в спомените. Да се завърнеш в миналото е по-голямото предизвикателство от едно безсмислено ровичкане в неясното бъдеще.

Ела си на село, казваше баба,
когато си тъжна и във забрава.
Че там отново ще станеш дете,
без грижи и с чисто сърце...
“Ела си на село”

Реката отмива времето, но не и спомените. С годините помъдряваме, но... носталгията, чувството за нещо несвършено през времето, грешките от детството ни преследват. Спомените тежат, а меланхолията... тя е неизменното съпътстващо ни стремление към по-доброто, по-красивото, по-възвишеното. Щом някога всичко е било красиво, няма ли начин бъдещето да ни предложи нещо още по-прекрасно!

Къща, руини и празен двор.
Борове вековни. Тишина.
Катинари, като във затвор.
Навсякъде бодили и трева.
Бащината къща. Зимни ветрове.
Изстиналата пепел. Глухи светове.
“Къща, руини и празен двор”

А настоящето. То е скучно, безлично, преходно... Мигновение между миналото и бъдещето. Един миг надежда, отлитащ безвъзвратно и последван от друг. От нас зависи дали ще “уловим мига”, или ще го оставим да се изниже, и какъв спомен в нас ще остави. Дали ще бъде нашият блясък или поредното тривиално разочарование.

Не.
Не съм родена с очна линия.
И очите ми често подути са.
От безсънни нощи,
алкохол
или неказани думи.

Това е Виктория в своята първа поетична книга “Нищо лично” – една от тези души, които успяват да те докоснат с всеки свой стих. Поезията й прониква в тайните кътчета на душата – там, където сме убедени че дълбоко сме скрили това, което не искаме да излезе... но тя го достига, за да го измъкнем и преоразмерим, да преоценим нашето минало и да пренаредим нашето бъдеще. Да направим нашия избор, да обичаме дори онези, които не заслужават, за да не мразим и пренебрегваме всички, които искрено обичаме...

Това е тя – Виктория Топалска.

Такива жени като нея
можеш или само да ги обичаш,
или само да ги мразиш.
...
Но никога не можеш да им бъдеш безразличен...

---------------
Виктория Топалска, Нищо лично, стихотворения, изд. “Либра Скорп”, 2022.
---------------