Измеренията на човешкото съществуване в стихосбирката “Нощна река” на Светла Гунчева

Отдавна, след “Тринакия” на Иван Гранитски, не бях чела толкова внимателно и смислено композирана поетична книга. Обикновено авторите “изсипват” творбите си общо в обема на изданието или ги групират тематично в няколко озаглавени раздела според спецификата на подбраните стихотворения. В “Нощна река” на Светла Гунчева обаче е налице откроена семантична обвързаност и имплицитно вписана философия, която е подчинена на кардиналното внушение на цялата книга – човешкото битие и спецификата му в кръговрата на вселената. Сборникът съдържа 61 стихотворения, като първото (отделено от другите), изпълнява функцията на програмна творба, подчертана с използването на неговия паратекс и за заглавие на цялата книга – “Нощна река”. Останалите 60 са разпределени равномерно в 3 цикъла по 20 творби и представят човешкото съществуване в три хронотопа: “Артефакти” (т.е. свидетелства от миналото, “документиращи” важни отрязъци от живота на лирическата героиня в изтеклото ѝ вече жизнено време); “Собствена светлина” (настоящето и начина на аксеологизиране на дарената ѝ свише светлина на живота); “Театър на сенките” ( онова, което ще бъде, след като прекрачи границата между живота и смъртта). Така, още на композиционно равнище, поетесата подсказва на читателя, че има амбицията да навлезе в дълбоките философски пластове на човешкото битие и неговия кръговрат във вселенското пространство.

Знаков е и паратекстът на книгата (“Нощна река”), в който са вписани ключови думи, натоварени с изключително богат регистър от смисли. Нощта символизира времето на сътворението в неговата амбивалентност: според древните тя има две лица – на мрака, в който зрее бъдещето, и на зараждащата се светлина, от която ще бликне животът на деня. При Новалис (“Химни на нощта”), тя е видяна като победа над времето, очите на нощта виждат по-далече от звездите, тя “облъхва крехката невинна дева, / и в рай утробата превръща”, тя държи ключа за “дверите небесни”, отваря “чертози преблажени” и е носител на “безбрежни тайни” (“Западноевропейски поети романтици” – “Химн на нощта” в превод на Димитър Стоевски). Свикнали сме да възприемаме образа на реката като знак за изтичането на времето. Според Платон обаче никой не може да влезе два пъти в една и съща река, защото във всеки следващ миг времето променя характеристиките на нейните статуси. Тъй като тялото е временно, то “изтича” като водата и както всяка душа при всяко ново раждане притежава свое отделно тяло, така и всяко тяло, по време на съществуването си, има своя река. Семантичните пластове на двете ключови думи от заглавието на стихосбирката намират своето поетично превъплъщение в първата, програмна за цялата книга творба – “Нощна река”.

Лирическата героиня в нея е поставена в позицията на дегустатор на виното на живота и на избор на пътища в него. Първите глътки създават усещането за “вкус на ягоди и див пелин” и са част от “нощната река, подпряла с корени / наведения склон на бреговете , / от пролетни води до смърт изронени”. Според индианците от Югоизточен Онтарио, душата на човека след смъртта достига до една огромна ягода и ако вкуси от нея, ще забрави завинаги света на живите, но ако не я докосне – ще има възможност да се прероди и отново да се върне на земята. Пелинът също носи своите внушения за пречистващите му свойства както на тялото, така и на дома от зловредни влияния, но символизира и болката, родена от някакво отсъствие. Финалът на въвеждащото стихотворение звучи оптимистично – на тъмнината на нощта и на усилието да я “затискаш с гръб да не изскочи дяволът” е противопоставено убеждението за победата на светлината: “... утре задължително ще съмне, / а онзи храст жасмин на двора ти ще цъфне в бяло.” Знаем, че в библейския текст образът на храста се обвързва с божието присъствие, а цветето е знак за добродетелите на душата – т. е. цъфналият в бяло жасминов храст символизира утрото, началото на новия ден на живота, благословен свише.

Поезията на Светла Гунчева е сложна, тя изисква от читателя широка ерудиция, за да може да “дешифрира” и осмисли имплицитно вписаните послания на образите в нея. И това се усеща още в първото, въвеждащото в книгата стихотворение. Неговото съдържание напомня подхода на Гео Милев в поемата “Септември” и синтезираният текст на втората част, представяща посоките на развитие на темите за бунта и погрома в следващите десет фрагмента. Но ако Гео започва от “раждането” на слънчогледите за светлината на слънцето и завършва с краха на вярата им под стъпките на топовете – “зинали слонове”, Светла Гунчева използва преобърнат модел – в началото на текста нейната героиня е положена до бреговете на нощната река – “от пролетни води, до смърт изронени”, а финалът на творбата бележи победата на светлината над мрака на времето, което като един нов Сизиф бута падналото по тревата зрънце на живота, за да го види разцъфнало в бялата магия на цветовете на жасмина. Художествената задача на първото стихотворение е да представи в “резюме” онова, което следва в цялата книга. И читателят тръгва по посочения брод през миналото, към настоящето и бъдещето, за да открие истини, до които не се е докосвал до момента. Като учен изследовател, неочаквано за една стихосбирка, поетесата нарича първата поредица от 20 стихотворения с термина “артефакти”, което подсказва, че философските измерения на човешкото битие ще бъдат представени в три измерения – миналото, настоящето и бъдещето. И започва точно от миналото, защото ако не е имало смърт, не би могло да има и раждане.

Бих определила поетесата Светла Гунчева като “стара душа”, многократно прераждала се в кръговрата на живота и попивала познания за битието от вселенския извор на интелектуалната енергия. Според нея много често човекът се превръща в “двойник” на съпругата на Лот, която нарушава забраната да не поглежда назад към изоставения от семейството ѝ Содом, и се превръща в стълб от сол. Лирическата героиня обаче рязко се дистанцира от любопитната съпруга на Лот. Когато се прероди за нов живот, поради огромната промяна на света по време на нейното отсъствието от него, тя вероятно ще прилича на крещящата от изумление фигура в картината “Вик” на норвежкия художник Едвард Мунк (1863 – 1944 г.) – с широко отворена уста и очи от изненада под оранжевото небе с кървавочервения залез над синия залив и града (“Артефакт”). Другата възможност е да си остане “само прах”, а откривателите ѝ да я възприемат като неразгадаема енигма, скрила зад вселената на крехките си кости един непознат свят. Ако се опитаме да свържем проблема за избора от стихотворението “Артефакт” с програмната творба “Нощна река”, ще стигнем до извода, че лирическата героиня на Светла Гунчева не се е докоснала до огромната ягода след смъртта си и е придобила правото на прераждане, за да открие важни истини за човека и живота и да ги сподели с другите. Т.е. тя е онзи Кашчей Бессмертний, който живее между света на мъртвите и света на живите, защото е успял да прокуди “лошите” и да ги затвори зад тежките врати на “най-тъмните си кътчета”. Като Кашчей Бессмертний тя носи непобедим инстинкт за живот, катери се по трудно достижимото му било, винаги е на крачка преди другите по Пътя, за да може да открие и сподели с тях най-важните Истини за човешкото битие. По-голямата част от тези Истини представляват своеобразно предупреждение за читателя, който не трябва да позволява да бъде “приспан” и затворен от опияняващата меса на живота си в клетката на битовизма посред своя малък свят за двама. Защото

... от мравката, която идва и се връща,
нарамила света на слаби плещи,
се срутва здравият темел на къщата.
(“Начало”)

Рано или късно – дългата ръка на Времето се протяга към човека, пътят му в измеренията на вселената е една окръжност и въпреки че тука, на Земята, “животът ни принадлежи на вещите”, не бихме могли да ги нарамим и “като камили” да ги принесем отвъд. А сме свикнали, “ дори когато на трапезата ни има”, непрекъснато да просим нещо от Господ (“Старата”). За съжаление, въпреки че човекът не е орисан да бъде птица, той е готов да “изкълве зеницата ти – във битка за търкулнато по пътя зрънце” (“Сърце”). Невинността и способността да прощава не са характерни за него, той “може да е жертва, но и хищник”, и обикновено си отмъщава за стореното зло. Затова лирическата героиня го предупреждава:

Ловец си, трупал опита на бивша жертва,
преди, накуцвайки, да прекосиш чертата му
и, слава Богу, че животът е инвертен –
да можеш пир да си направиш от остатъка.

Но вече в амплоато си на едър хищник,
опиянен от придобитите си власт и сила,
спомни си жертвата на своя свят предишен
и се надявай в теб да е останал нокът милост.
(“Хищник”)

Понякога съществуването се превръща в “капан” за наивни гларуси, в който човекът се опитва, “като палаво дете”, да му се разминат “всички пакости”, но Господ няма време да чете буквара на живота му, Бог само се надява Неговият “рождественски дъжд” да влезе “дълбоко и навътре в нас”, за да ни накара “да провидим своя мрак,/ доколко до безпомощност сме тленни”, да осъзнаем, че животоспасяваща за нас е единствено любовта. Въпреки че “реанимирането на другите / е най-обречената кауза”, опитите трябва да продължават: “Ромео няма право да умира!” И независимо от това, че душите ни – “уморени” и “полуголи” – нощуват навън “по пейките, под храстите, под стволовете”, отвратени от нас или от хората около нас, те знаят, че в нашия свят на Земята болката “няма праг”, че викът на тази болка е пробил тъпанчетата му. Живеенето е болка. Затова е неочаквана проявата на своеобразния шовинизъм на лирическата героиня на Светла Гунчева: “На мен и тука ми харесва – на Земята.” Тя не мечтае за друг живот на друга планета в космоса, нито пък иска в света нещо да се промени. От Луната и Слънцето си е направила тотеми, достатъчно ѝ е звездите да ѝ светят. Сякаш слушаме диалога на Славейковата Гергана с везира, но в едно друго – наше и на следващите поколения време. Защото тя вече е прозряла най-важната Истина – във вселената всичко ще продължи да се движи по своя звезден път, “непритеснено никак, че ни няма вече”, че без нас няма да спрат нито морските вълни, нито тропическият дъжд, и въпреки че се говори, че “Вселената усеща своя край”, това за лирическата героиня не е причина за страх и паника. Тя е убедена, че “някъде, сред влажните недра на своя рай,/ светът се е стаил и чака чудото / на ново раждане”. Уроците на миналото са прочетени, тайните за Истините на битието са разгадани:

Природата е свикнала да сваля шапка само
на нещо ново, не на нещо минало.
(“Пътят на неутриното”)

Явно е, че Земята и човечеството са на прага на ново битие, че вече се отваря нов прозорец към Вселената и преминалите през него “куриери на астрономията” – неутриното, горещата тъмна материя – тепърва ще разкриват пред човечеството тайните на Космоса и ще променят възгледите му за живота и света.

Вторият цикъл от 20 стихотворения е озаглавен “Собствена светлина”, което е знак за личното самочувствие на лирическата героиня, успяла да се откъсне от общия сив поток и да заеме отделно свое място в кръговрата на битието. Първото стихотворение – “Благослов” – бележи новото ѝ начало под небето на Земята, където пристига с чиста, измита от минали грехопадения, грешки и несполуки душа. Благославящият дъжд е проникнал в нея “като истина до там,/ където четката на паметта съвсем не стига – / до избледнелия пейзаж на онзи бряг, / пресят през пръсти до последно зрънце”. Дъжд, който тя посреща “без шапка и чадър”, за да могат неговите мокри пръсти да я благословят – “както някога в Йордан / избраният Иисус е бил покръстен”. Цикълът завършва с едно невероятно “Фадо за нощен концерт” (фадо – жанр в традиционната португалска музика, изразяващ самота, носталгия, копнеж по непостижимото, любовна мъка – б. а.) и онази “струйка кръв като тънко змийче” под светлината на безучастната луна, което показва не само че Ромео е жив, но и че може до смърт да обича. В създадената композиционна рамка от смислите на началното и финалното стихотворение от втората част на книгата, подобно на двойката Данте – Вергилий, лирическата героиня на Светла Гунчева повежда читателя по земните свои пътища, за да му помогне “опипвайки, опипвайки душата си”, да намери “себе си накрая”. Лирическата героиня много добре знае, че поезията е изкуство, “което няма кой да преподава, / ако природата сама не го заложи”. С надеждата, че наистина държи в ръцете си “конеца” на това изкуство, тя започва да кърпи “прокъсаните лакти на душата си,/ от триенето с този свят опърпани”, защото е убедена, че нейната съдба, всъщност, е съдба и на всеки друг човек на земята (“Вергилий”). Именно поради това тя се чувства длъжна да превърне читателя в свой “заклет слушател”, за да го накара да прозре истината, че и той е като оня гларус, който замезва “с горчилката от вчера, от онзи ден, от цялото си битие” с надеждата, че все някога ще нададе победен грак, “хванал първата си риба над водата” (“Етюд край морето”). Животът е очакване, надежда, борба за себепостигане. Той води човека по задънени нощни улици, люлее го на пясъчни въжета, омесва го с “гарвани черни”, стоварва върху него тържествуващите в порива си да рушат вълни, но винаги му оставя бинта на надеждата, с която да превърже раните си (“Изпращане”). Понякога се случва животът на човека да заприлича на онази джанка, превила до земята клоните с натегнал плод, “от който никой не опита”, но все пак ѝ остава вярата, че кръговратът на битието в един момент ще я затвори “между стените в бурето с ракия” и тя ще се почувства необходима и желана (“Монолог на една джанка”). Лирическата героиня на Светла Гунчева е заредена със самочувствието на родена в цвета на лотос (според древните египтяни – символ на красота, чистота и стремеж към светлината на един по-добър свят, б. а.). Затова вярва, че душата ѝ, макар и “птица без покрив, сама пилигрим,/ уязвима на бури и хищници”, ще намери спасителното пространство на “най-уютното кътче под стария мост,/ сред кашони от минали скитници” и ще успее да стане спасителен бряг “за нечие късно пътуване”. Убедена е, че Бог , благословил враговете ѝ, всъщност я учи да се бори за засищането на своя глад за светлина, защото само с мълниите на своите “звездни мигове” тя може да прави “в тъмнината рани”. Постепенно в живота на лирическата героиня навлиза необяснима сутрешна сива мъгла, тя пронизва тялото ѝ с неочакван хлад, впива в нея острите си нокти, “закрива слънцето на кратката дъга / на краденото мимолетно щастие”. Под омъгленото ѝ небе, снишило се чак до главата ѝ, шумолят окапалите есенни листа на кестена, душата в нея се блъска като затворена птица, в един миг дори и “диалогът с Господ изглежда напълно прекъснат”. Но това е само за кратко – докато се скъса кръговратът на слънцето и цветните балони на надеждите се превърнат в минало. Такава е философската основа на кръговрата в човешкото битие – докато слушаш звуците на влюбения тромпетист, застанал с него “от двете страни на нощта”, внезапно разбираш, че “розовият изгрев” на Пикасо е станал минало и вече е време да потеглиш към своето седмо небе.

Какво всъщност представлява това “отвъд”, където се преселват душите ни след смъртта? Там те имат ли сетива за любовта и болката? Могат ли да мечтаят? Успяват ли да стигнат до лелеяното седмо небе с любимия? Или като Елиза от старата приказка не им достига времето да доизплетат копривената риза и остават да висят “като укор над света”, без да могат да си приберат от Земята “останалото непотребно / от нашите прекършени на две души”? И възможно ли е бягството от “този Алкатраз неразрушим – / живот-килия за душата скитник”? (Алкатраз – остров в непосредствена близост до Сан Франциско, щата Калифорния, бивша военна база, превърната във военен, а след това и във федерален затвор – б. а.). Това са имплицитно вписаните въпроси в първото стихотворение от третия цикъл – “Театър на сенките”. Оказва се, че както на Земята, и в театъра на сенките твърде често се разиграват човешки драми. Пристигнала сама в новото измерение на живота си, отделена от любимия, лирическата героиня се чувства ужасена от мисълта, че няма да е жива “още сто години” и болката от осъзнаването на този факт ражда едно уродливо, плашещо голямо яйце от мрак (“Върни се”). Въпреки че Господ ѝ е дал правото на почивка “и тишина,/ и простота,/ и чаша вино”, тя продължава да усеща в себе си “неокуцяла още жажда за обичане” (“Защо”). В своеобразната нова “зима” на живота си лирическата героиня пази спомена за онова босо момиче, щуращо се из пустите дюни, за да търси “от вълните пожалени стари следи от обичане / и нескъсани още от бури тръстикови струни” (“Зимна приказка”). В интерпретацията на отвъдното поетическите образи, картини и човешки взаимоотношения вплитат елементи от земното човешко съществуване. И това е така, може би защото лирическата героиня на Светла Гунчева вярва, че “любовта не знае граници”. Тя, любовта, “която и през Стикс намира брод”, е пренесла през границата между живота и смъртта спомена “почти по Бърнс” от първата ѝ среща с любимия в нивата с ръж:

Ти ли пръв ме целуна? А може би първа бях аз?
Сто щурчета в душата внезапно в кресчендо запяха.
А когато се стече ръждивият залез над нас,
те отведох в дома и ръцете легло ти застлаха.

“Който търси – намира”, е казал Иисус пред Тома.” А в театъра на сенките най-играната история е написана “изцяло с многоточия”. Защото “в любовта и в музиката няма равно./ Там има бездни, върхове или умиране” – като във виртуозното капричио за цигулка на Паганини и като “Токата и Фуга в ре минор” на Йохан Себастиан Бах.

В новото измерение на живота си лирическата героиня вижда себе си като “змията, навита в зародишна поза”, която се храни “с огризки от изсъхнало време”, лежи на някакво “тинесто дъно” и там, по подобие на Дебеляновото стихотворение “Миг”, липсват пространство и време:

Залези няма, навярно защото не съмва.
Няма и слънце, защото и сянка не пада.
(“Писмо до теб”)

За разлика от любопитната жена на Лот, лирическата героиня не се обръща назад, а чака, отправила поглед “далеч напред – във “колкото остава”. Тя вече дочува “тихия бълбукащ звук, / приличащ на космическа мелодия”, чиито ударни инструменти ѝ напомнят звуците на пролетен капчук, ледената висулка на нейната “зима” се е превърнала във воден часовник, който отмерва времето до новото ѝ раждане и в някой юлски следобед тя ще дочака своя катарзис, “простил зачеването и греха изкупил”. Мигът на прераждането вече “наднича между заздравяващите рани... / и чака своя час, както цветът на лотоса / в калта изчаква да избухне в бяла свежест”. Колелото на човешкото битие се е завъртяло още един път, за да доведе благословената от Господ лирическа героиня отново, макар за кратко, в Рая на Земята.

Още от древността понятието “свят” се разглежда като съвкупност от три пространства, разположени във вертикала – небесно, земно и подземно. Понякога обаче представата за “долния свят” не се схваща като подземен свят, а като пространството на Земята, което е “долен свят” спрямо небето. Той е междинната територия на изпитанията и на вътрешната промяна, свързана с духовното извисяване на човека. Прави впечатление, че в стихосбирката “Нощна река” на Светла Гунчева понятието “свят” е интерпретирано именно в такъв аспект. Нейната лирическа героиня преминава през трите измерения на битието си: минало, настояще и бъдеще, идентифицирани в непрекъснатото движение между раждане – живот – смърт – прераждане, обвързани с междинното пространство на битието (Земята) и с небесното пространство (на пречистването и подготовката за ново раждане), като душата е неизменна нейна спътница и в двете равнища на света. В нито едно от стихотворенията няма пренасяне в подземния свят на хтоничните сили. Мисля, че това се дължи на изключителната вяра на поетесата във вродения потенциал на човека за критично обглеждане на собственото си битие и стремежа му към постигането на онази философия на съществуване, която е подчинена на неутолимата човешка жажда за знание, винаги обвързана с възможността за нравствено и духовно пречистване. За наличието на такъв божествен код, заложен в човека още от момента на сътворението, говорят дори заглавията на по-голямата част от нейните стихосбирки: “Хилядолетна вода”, “Да извървиш Камино”, “Вечерната молитва на прибоя”, “Нежната Голгота”, “Картина от Кандински”, “Родена в лотос”, “Тебеширеният кръг”...

--------------