Окупираната земя

Окупираната земя

На дъното на реката лежеше дете, над водата се виждаше само дълга черна коса. Някой изпищя и в този момент се видя ръка, която повдигаше измършавяло голо телце. Вдишванията в малкото същество бавно започнаха да дават признак на живот. Жената се изправи и започна да удря с леки потупвания тялото, за да върне по-бързо топлината в него. Цялата група чакаше с тихо примирение резултата от намесата. Бяха спрели да говорят и втренчили погледи в спасителката, те се молеха тайно това да не ги сполети. Когато разбраха, че детето възвръща нормалното си дишане, тръгнаха отново по водната пътека. Не искаха да оставят следи по тревата. Цяла нощ бяха в хладните есенни води. Бяха прекосили границата с Турция и с помощта на местни жители от граничното селце се придвижваха към големия град. Бяха само жени и деца, общо двадесет на брой. Не знаеха къде да отидат и за това се бяха оставили да ги водят без да задават въпроси. Изневиделица изскочиха мъже с военни униформи и започнаха да крещят. Децата между една и десет годишна възраст се разпищяха и се вкопчиха в своите майки. Светлината от фенерите остро се врязваше в очите на изнемощелите хора. Раниците по гърбовете им тежаха и те много трудно успяваха да вдигнат ръцете си, за да покажат, че в същност не носят оръжие. Никой от тях не се осмеляваше да извика, да нагруби или да направи опит за бягство. Един по един излязоха от реката и с вдигнати ръце продължиха да се движат без да продумат и звук, следвайки униформените войници, които сякаш за по-сигурно бяха насочили автоматите си към беззащитните жени и деца.

– Анне, анне – извика с тъжен глас момченце на около девет годинки, като се оглеждаше, но така и не получи отговор.

Една от жените, която носеше на ръце малко дете го дръпна за ръкава, притисна го към себе си и изплашено тръгнаха след войниците.

В старата порутена постройка, ползвана от граничарите за първоначален разпит, заловените бяха насядали на столовете, децата седяха в скута на майките си и не смееха да проговорят. Очакваха преводач, за да се уточни държавата, чиито граждани са и причините за преминаване нелегално на границата. Идването на преводача се проточи, измокрените дрехи по децата още повече изстинаха и се превърнаха в причинители за влошаване на здравословното им състояние. След няколко часа на изясняване на международният им статус, децата вече бяха с температура, някои от тях в доста тежко състояние. Децата и майките им бяха съпроводени в болница в най-близкия окръжен град.

– Хайър, хайър... – крещеше Ахмед – който не искаше да се качи в микробуса. Силите му го напускаха и той се свлече на земята.

– Вдигнете детето – някой извика – качето го в микробуса и да тръгваме.

Жените се надвесиха над детето, започнаха да му говорят нещо на техния език, умоляваха го да се успокои. Наложи се преводача да се намеси, за да разбере каква е причината за припадъка на детето.

– Господин полицай, детето е станало свидетел на убийството на своя баща и баба в Ирак. Майка му не е била тогава в дома им. Той търси майка си и братчето си, не иска да приеме, че те също са мъртви.

Един от войниците понесе детето на ръце, настани го внимателно на седалката и автобусът потегли към града.

Медицинският екип в болницата, незабавно се притече на помощ. След първоначалния преглед се установи, че почти всички деца са със здравословни проблеми, следствие на нощните студени течения по реката. Настанени бяха с майките си в детско отделение и им бе назначено лечение.

На следващия ден малките пациенти бяха посетени от група жени, от социалната служба, работейки в областта на правата на детето. Те видяха страданието в очите на малките деца и техните майки, които бяха решили с цената на всичко да се опитат да ги спасят от смъртта, нищо че нарушаваха законите на други държави. За тях нямаше значение езика, религията, цвета на кожата, те се бореха за правото децата им да живеят. В тяхното смирение се виждаше не примирение със съдбата им, а зов да се поведе борба срещу неправдата, срещу порочната практика винаги политиците да са прави и да извършват в името на несъществуващи каузи убийства на милиони хора по света.

– Да – каза една от жените, които говореше английски-трудно ще ни бъде да се справим, нашите мъже са мъртви, бяха разстреляни в центъра на селото, в което живеехме. Успяхме да се измъкнем преди да ни открият в ямите, които ни служиха дълго време за убежище. След като останахме сами, за нас единствената цел беше спасението на децата ни.

Децата сгушени в майките си ги гледаха с умиление, очите им светеха от благодарност към тях. Не мислеха, че нямат играчки, че са с късани дрехи и че след като ги бяха арестували от страх си бяха изгубили обувките в реката и дни на ред вървяха боси в студената есен, без връхни дрехи и без храна.

– А, вие имате четири деца, на каква възраст са? Попита една от социалните работнички – Разбрахме, че момченцето е с пневмония, но вие не се тревожете, има много добри специалисти, ще му помогнат.

– Да, аз не съм биологичната му майка – обясняваше на английски жената, Ахмед изгуби баща си и баба си, макар че все още се надява братчето му и майка му да са живи. При масовите убийства всеки тръгна да бяга нанякъде, много хора изгубиха близките си, включително и децата си. Но той ще бъде с мен, аз ще се грижа за него, никога няма да го оставя.

– Бихме могли да го настаним в център от семеен тип, специалисти ще се грижат за него.

– Не, той ще бъде с мен и с децата ми – категорична беше Несрин, така се казваше жената- никога няма да го изоставя.

Пред входната врата на болницата вече се бяха насъбрали представители на местни медии, влизаха и излизаха представители на различни институции, демонстрирайки загриженост и съпричастност.

На следващата утрин едно от полицейските управления в града осъмна с нова група нелегално преминаващи границата на България.

Поради липса на добра организация от страна на местната власт, хората бяха оставени на улицата без храна, без завивки. Седнали на земята, те чакаха да бъдат извършени допълнителни проверки, за да се реши тяхната съдба. Полицаите и социалните работници купуваха вода и хляб със собствени средства, не искаха страдащите хора да разберат, че в същност и в тази страна има сериозни проблеми, заради безхаберието на властимащите.

– Вземете – подаде бутилка с вода и пакет с храна един от полицаите на възрастен мъж.

Мъжът въпреки възрастта си и видимото изтощение отказа и посочи към едно малко момченце, седящо в майка си. Обясни с мимики, че те се нуждаят повече от предложената помощ.

– Вземете, за тях има също от храната – повтори полицаят, остави пакета и отиде при майката с детето.

Когато доближи жената, видя, че всъщност единия крак в областта на коляното кърви силно. Помоли представителката на социалната служба да остане при тях и поиска спешна среща с водещия операцията.

Линейката не закъсня. Жената и детето пътуваха за болницата, придружавани от граничен полицай.

В коридора на спешното отделение имаше чакащи за преглед. Болни хора вървяха из коридора в търсене на специализираните кабинети.

– Ахмед... – извика внезапно жената през отворената врата на лекарския кабинет.

– Какво става тук? – преглеждащият специалист объркано погледна жената.

– Ахмед... – жената скочи от леглото и забравила за кървящата рана се втурна по коридора. Там нямаше никой.

– Но какво става, върнете тази жена – обърна се д-р Петров към граничния полицай. – Раната е сериозна.

Жената се беше свлякла на земята и ридаеше. Наложи се санитарите да я повдигнат, за да може да я отнесат на кушетката. В този момент кабинетът за рентгенови снимки се отвори, оттам излезе малко момче, придружавано от медицинска сестра. Той побягна, когато видя как носят жена приличаща на майка му. Не можеше да повярва. Когато разбра, че това е тя той се хвърли към нея.

– Анне, анне... – вкопчи се с малките си ръчички в тялото й, не спираше да гледа прекрасните й очи, за да не пропусне и миг от това неповторимо щастие. Никой не можеше да ги раздели, те се бяха вкопчили един в друг и бяха станали отново едно цяло.

– Ахмед, ти върна живота ми – тя плачеше неудържимо и от своя страна стискаше здраво ръцете му, за да не може никога повече да го изгуби.

След няколко дни децата бяха изписани от болницата. Майките им бяха спокойни и обнадеждени, че са намерили помощ и подкрепа. Очакваха ги още много изпитания, но те бяха готови да ги посрещнат, стига децата им да са с тях. Жените, отстояващи правата на децата бяха осигурили удобни обувки и топли дрехи, и заедно с полицаи от районното управление изпращаха новите си приятели с надеждата, че някой ден ще ги срещнат щастливи в един по-добър свят за всички, свят на разбирателство и любов.