Опит за дешифриране на вселенските знаци в книгата билингва на Стоянка Боянова и Минко Танев „Дом зад седем планини”

Книгата на поетите Стоянка Боянова и Минко Танев „Дом зад седем планини” почти изцяло (с изключение на няколко хайбуна) ги представя на читателската аудитория чрез особената поетическа форма хайку. Казвам „особена” не само защото тя е най-краткият съществуващ лирически жанр, но и за това, че при него липсва традиционното за поезията изискване за рима, въпреки че някои автори правят опити за римуване на първия и третия стих. Жанрът възниква около VIII век в Индия и преминава през различни етапи в своето развитие и разпространение по света. Класическото хайку се изгражда в тристишна форма по модела 5 + 7 + 5 срички. Днес, както в японската, така и в европейската, американската и балканската литература, има автори, които нарушават тези изисквания за броя на сричките, но запазват тристишния му формат. Важното е краткият му словесен изказ да събуди интуицията и въображението на читателя и да предизвика представи и чувства, свързани с обекта на изображение. Като начин на въздействие на текста му върху читателя можем да го сравним с три последователни ноти, на чиято мелодия откликва „душата” на човека, защото тези „ноти” носят в себе си в синтезиран вид музиката на заобикалящия ни свят. Мнозина изследователи на тази разновидност на поезията твърдят, че хайку-то няма нищо общо със символизма, че то не използва символа като медиатор между автора и читателя за видимия и невидимия свят, но в съвременната хайку поезия той е често използвано средство. Още повече, че и традиционно класическото, и съвременното модерно хайку отразяват преди всичко индивидуални представи, идеи и чувства дори и тогава, когато те са свързани с политически, философски или социални проблеми, процеси и събития. Именно поради това в хайку поезията представата за лирически говорител се слива с автора, въпреки че той всъщност е „говорител” на всички човеци като наблюдаващи, възприемащи, мислещи и чувстващи същества.

Книгата на Стоянка Боянова и Минко Танев носи заглавието „Дом зад седем планини”, което събужда определени асоциации. Не знам дали при избора му двамата поети са имали предвид онези „седем планини”, за които ни говори Библията чрез съня на пророка Даниил, свързан с идването на християнския Бог на Земята („И в дните на онези царе небесният Бог ще издигне царство, което довека няма да се разруши, и не ще го владее друг народ; но то ще строши и довърши всички тези царства, а самото то ще пребъде довека.”, Книга на пророка Даниил, 2: 4), или за седемте най-високи български планини (Рила, Пирин, Стара планина, Витоша, Осоговската планина, Славена – на юг от Пирин, на границата ни с Гърция, и Родопи), но съм склонна да приема, че двете визии по своеобразен начин са обединени в образа на дома, особено ако считаме Слънчевата система за наш човешки дом. Домът е мястото, където сме се родили, където сме направили първите си крачки в желанието си да опознаем света и сме изрекли първите си думи, той е знак и за нашата християнска принадлежност със съответстващите ѝ ритуали, обичаи и семейни традиции, но е същевременно и нашият дом-родина и дом-Земя, планета. Мисля, че точно в такава посока Стоянка Боянова води читателите чрез паратекста на трите си цикъла „Полъх от Балкана”, „Мистична вечер” (изградени от по 28 хайку), и „Мравки по пътя” (съдържащ 44 хайку).

Първият цикъл чрез заглавието си заявява представата за движение – „Полъх от Балкана” – и носи внушения за корените на родното, на българското, разкрито синтезирано с образите на Балкана в заглавието и на мравките в първото хайку , които са знак за организирана общност, за дисциплина, ред и постоянство. При това обвързани със символните знаци на денонощието като част от кръговрата на времето, и с пътя – универсална представа за екзистенциалните измерения на битието в нашето земно съществуване. Неслучайно в следващите хайку от цикъла образът на пътя не само се повтаря („човек на пътя”, „път край реката”, „слънчева пътека”, „души пътуват през пространството”, „прах от пътища”), но и се свързва с други екзистенциално осветени образи, като реката (своеобразен синоним на пътя) и Дървото – символ на живота, вселенски център, който свързва три пространства – небесното, земното и подземното:

мравки по изгрев
под звездните купове
човек на пътя

дърво на хълма –
издишва то – аз вдишвам
издишвам аз – то вдишва

На този своеобразен вселенски фон е изведена представата за българското с неговите знакови географски обекти, които обаче в нашето национално съзнание будят много исторически осветени и естетически остойностени представи, като обвързват в неделимо единство миналото и настоящето:

повей от Балкана
над Розовата долина
делтапланери

древни корени
раждат днешни плодове –
родово дърво

Балканът слиза
да целуне морето
нос Калиакра

На фона на тази почти географска карта на България е поднесен финалът с мотива за завръщането, налагащ на вниманието на читателя сложното преплитане на библейски, национални и чисто човешки визии и предизвиканите от тях чувства:

завръщане у дома
където ме обичат
там е моят дом

Тенденцията за обвързването на представите и чувствата с националното са продължени и в следващия цикъл от 28 хайку, озаглавен „Мистична вечер”. Определянето на вечерта – метафора на победата на мрака над светлината, на крушението на надеждите на утрото, на край на онова, което е било, и начало на нещо мрачно, болезнено, тягостно и безперспективно, при това белязано със знаците на тайнственото, скритото, свързаното с някакви свръхестествени сили, определено интригува читателя. В този цикъл Стоянка Боянова пренасочва погледа си от пространството на дома-родина към своя личен дом и неговите характерни знаци. Като човешки същества обаче, белязани с ориста да бъдем кратколетни в своето земно съществуване, универсалните знаци за онова, което е било или предстои да се случи в живота на авторката, се отнася и за всеки един от нас. С детелините в ливадите, през които се отдалечават „стъпките на мама”; с „бащиния бележник” и „пътя през долината” на детството и младостта ни, от който се завръщаме сами; с изоставените дворове, в които розите (по неведоми причини!) продължават да цъфтят; с „есенните листа” и с онова „огромно глухарче” на древния род на всяко човешко същество, което вятърът на времето разпилява в безкрая; с неочаквано дошлата иззад хълма мелодия до слуха ни в някоя наша „мистична вечер”, над която също ще спуснат клоните си „плачещите върби”, за да оставят някъде там, далече „зад седемте планини” на спомените, изпуснатото от ръцете ни хвърчило на детството, видението, което вятърът разпилява в безкрая на времената:

вятърът разпилява
огромно глухарче
моят древен род

детелини в ливадите
стъпките на мама
се отдалечават

път през долината
тръгнах с моя татко
връщам се сама

изпусната връв
хвърчилото отлита
над хоризонта

плачещи върби
моят дом остана
зад седем планини

Човекът винаги е възприемал себе си като част от Всемира и от дълбоката древност до днес се опитва да си обясни какво е мястото му в него. В същото време, осъзнавайки безкрайността му, се чувства някак си самотен в неговото пространство, защото все още не знае какъв е смисълът както на съществуването на Вселената, така и на собствения му живот. Такива внушения носи и заглавието на третия цикъл – „Мравки по пътя”, значително по-обемен от първите два цикъла, сякаш иска да впише в своето пространство историята на човечеството от древността до днес. Образът на мравката е интересна метафора. Тя се отличава от другите живи същества с изключителното си търпение и трудолюбие, сякаш вярва, че непременно ще открие онова което търси, стига да е достатъчно упорита и да не се отказва от целта, която си е поставила. Символиката ѝ се свързва и с важността на общността, поради което се възприема като аналог на човечеството. Обвързването на метафоричните ѝ значения с образа на пътя не е случайно, защото животът (като философско понятие) също е пътуване – и то не само на отделния човек, но и на цялото човечество от древността до днес:

антични статуи
крепят небето
мравки по пътя

И все едно дали сме „възрастна двойка”, „бебе в проходилка”, или „нов мит за Сизиф” – всички търсим, защото искаме да знаем защо сме на тази земя, защо „дъждът наслагва / кръгове в езерото”, а пресъхналата река продължава да очаква вода под стария си мост. И въпреки че приличаме на оня кладенец – „магаре с наочници” – все чакаме да чуем как „младо петле / се учи да кукурига”. Защото това е продължение, а не край на живота. И търкаляме като мравката по хълмовете на собственото си битие – „житно зрънце” – дори някак по инерция, както слънчогледите гледат „на изток”, без да осъзнаваме, че „слънцето” на съществуването на човечеството може скоро да залезе. И то с наша собствена помощ. Подвластни на днешното си материално устроено мислене и на егоизма си, не искаме да проумеем, че от нас зависи съществуването на планетата, и сме готови да я разрушим:

различна пролет
в разрушени градове
вишнев цвят кръжи

бежански стъпки
животът до тук побран
в торба на рамо

едно перце
в пространството се носи
заглъхващ изстрел

сгради в руини
духове на стопани
кръжат наоколо

Такъв е днешният ден на мравуняка-човечество – време на разединение, „пандемично време” с „празни кафенета”, но и с утринна благодарствена молитва, че „и днес се будим”. Пътят, като знак на живота, е и възможност за съзряване, за откриване и осмисляне на целта. Смисълът обаче за различните хора се оказва строго индивидуален, дори може да се променя според възрастта на индивида. И това е съвсем естествено. Важното е в търсенето на индивидуалния смисъл да не губим посоката и целта на общността на човечеството, както това е в „дома” на мравките. И да съизмерваме тази посока и цел с Абсолюта. Некои го свързват с представите за Добро и Красота, други – с Бог, а за Стоянка Боянова той е във все още необяснената връзка между живота, с неговия кръговрат, и Вселената:

нощен влак
към утрото пътуват
баба и внуче

пазар на ябълки
парад на планетите
на хоризонта

планинска хижа
пред вечерния праг
Млечният път

Стоянка Боянова и Минко Танев не са само поети, които пишат хайку и издават свои общи книги, те са и семейство, всеки от които има свои собствени значими творчески и професионални постижения – тя, като главен експерт в Българския институт по метрология, София; той – като преподавател по български език на чуждестранни студенти в Медицинския университет в Пловдив. Настоящата им, четвърта поред, съвместна книга е събрала тристишия, отпечатани или наградени в различни международни издания и конкурси в Япония, САЩ, Франция, Румъния, Сърбия, Великобритания, Хърватия, Аржентина... Двамата участват в множество международни издания и публикуват в над 27 страни, като са носители на различни отличия и призове в Италия, Китай, Индия и Латинска Америка. Те са включени в Европейския топ 100 на най-креативните хайку автори, Почетни поети на Бирланд, удостоени със специална пощенска марка. Стоянка Боянова е член на редакционния борд на сп. Хайку свят”, председател е на Хайку-клуб, Пловдив и член на Българския ПЕН Център България. И двамата са членове на СБП, на Българския хайку съюз, както и на творческите обединения за хайку в САЩ, Великобритания и Япония, членове са и на Глобалния почетен съвет за култура в Сингапур.

Втората част на книгата „Дом зад седем планини” представя хайку визиите на Минко Танев, организирани в три цикъла с различен брой тристишия, озаглавени „Плясък на криле”, „Звездна карта”, „Светла аура”. Паратекстът им подсказва, че съдържанието на фрагментите хайку ще бъде много по-абстрактно, в сравнение с тези на Стоянка Боянова, и свързано с глобалната представа за понятието „свят”. Първият цикъл – „Плясък на криле” – е изграден от 35 хайку. Заглавието му събужда зрителни асоциации за небе, за полет на птици, и слухови – за плясък на криле. Небето е обобщаващ символ на свещения ред във вселената, но и отличителен знак на човешкото съзнание и мисъл, акцентиращ стремежите и търсенията в сферата на Космоса, възможно място на човешкия дух, а самото небе – въплъщение на духа на цялото човечество. Птиците са метафоричен образ на връзката между Земята и Небето, символ на душевните състояния на ангелите и на възвишените човешки стремежи и чувства. Те са се появили след поляризацията на т. н. Световно яйце, чиято горна половина е Небето, а долна – Земята. Крилата на птиците се възприемат като израз на стремежа на човека да се издигне над своята човешка природа, за да се доближи до Демиурга, създателя на земния и небесния свят, да узнае тайните на съществуването. Затова отделните фрагменти – хайку поставят акцент върху пролетното обновление на природата, и то на фона на едно динамично променящо се съдържание на времето:

пролетни багри
делтапланери блестят
над планината

крясък на орел
мистериозна връзка
с дивия живот

пролетни клади
дървото на живота
с безброй филизи

звездни портали
светулки въплъщават
порива към Бог

Планината е космогонически образ, който се възприема като въплъщение на първата суша, появила се в първичните води на всемира. Затова и обвързването на образа ѝ с пролетта и с делтапланерите (знак за небе), вещае обновление, ново начало, сякаш извикано на живот чрез крясъка на орела – митичен пратеник и на върховното небесно божество, и на небесния огън – слънцето, за да запали „кладите” на възродената природа в „дървото на живота”. Този акт на ново сътворение е изведен на фона на вселенското време във вечния кръговрат на минало, настояще и бъдеще:

старинна крипта
чудодейни икони
пръскат светлина

песни на дрозд
послания на предци
от отвъдното

коне на хълма
влакове профучават
в следващия век

Въпреки преобладаващата светла, съзидателна тоналност на внушенията на по-голямата част от включените в този цикъл хайку, във финала му се наблюдава постепенно изместване на възторга от сътворението към тревогата за съществуването на създаденото и опасността то да бъде унищожено. Появяват се тъмните облаци на скорците, които, по подобие на разказа на Йордан Радичков „Нежната спирала”, предупреждават чрез своите „небесни йероглифи”, че съществуването на човека е миг в безкрая на времето и ако той иска да остави следа след себе си, трябва да твори, да създава, а не да руши и убива. Знак за тъмната сила на Злото са „метановите дъждове” над земята, които вещаят края на планетата:

тъмни облаци –
хиляди скорци
в небесни йероглифи

метанови дъждове
в забавен каданс
цветът на залива

пуст мегаполис
империите рухват
с плясък на криле

Идването и отлитането на птиците очертава границите на раждането и възможното унищожение на нашия свят. С този си цикъл Минко Танев бие камбаните на словото, които човечеството трябва да чуе, ако иска да съществува и занапред.

Изключително удачно е избрано заглавието на втория цикъл, съдържащ 16 хайку – „Звезда карта”. В него Минко Танев ни пренася в небето над нас, превръща читателя в жива, любопитна частица сред множеството от луни, галактики, планети, Марс, звезди (сред които е и Витлеемската звезда), тъмни пространства и слънчеви затъмнения, изобщо всичко онова, което може да бъде изобразено на една звездна карта. Първият фрагмент въвежда мотивите за любопитството и за пътуването. Любопитството е важна психологическа способност на човешкото съзнание и мисъл, свързана със стремежа му да открие нещо ново, непознато и различно в заобикалящия ни свят или под видимата повърхност на обектите в него. Да достигне до нови пространства и светове, да се срещне с други „жители” на Вселената, за да се почувства нейна микрочастица. Неслучайно френският писател Ромен Ролан го определя като „най-ценното качество в живота”, което остава „неутолено от годините и се възражда всяко утро”. Отделните хайку фрагменти в този цикъл зареждат с енергия въображението и мисълта на читателя, карат го да поиска и той да пътува до звездите над Арктика, да се наслади на „цветните сънища” и багрите на „огнените клади” на „зимното слънцестоене”, и, приличен на сова (птицата на мъдростта и знанието), да узнае тайните на руническите символи в „шаманската маска”, да пие „жасминов чай” в някой хотел в космоса, да открие името на Любовта и да види танца на вселените:

Curiosity
далечно пътуване
с луните на Марс

хотел в космоса
далечни галактики
разтварят врати

цветни сънища
зимно слънцестоене
с огнени клади

жасминов чай с мед
зимна благословия
в нашите пръсти

Книгата завършва с цикъла „Светла аура”, който събира в своите 36 хайку нюансите на живота от детството, с неговия „утринен полъх” и „светулки в изгрева”, през бялата светлина на вселената, която дарява живот на „всяко стръкче”, пали огньове над „златоносни води” и разнася тайнствения шепот на листата. В „началото” на живота на човешката душа, с нейната „светла аура” в езотеричните загадъчни проявления на битието, постепенно навлиза „огнена вихрушка”, над която се носи „силует на кон”. Образът на коня въплъщава изключително широк спектър от символистични значения. Син на нощта и неизвестността, неговият архитип носи внушения едновременно за живот и за смърт, свързан е както с разрушителния, така и с всепобеждаващия огън, може да утолява жажди, но и да ги поражда. Скоро „есенният вихър” завърта стрелките в часовника на времето и превръща детството в „робот на батерии”. Остават само като мило видение „дядовият двор” и „дядовото магаре”, петелът, кучето и козлето, а наоколо се разнася „предбрачната мелодия на изкусител”. Над новите хълмове на живота кръжи „граблива птица”, която „в деня на мъртвите” отнася не само есенните листа на ореха, но и вещае „скреж по тревите”, „снежни полета”, „снежна гора” и вечерен бриз над „гърмящи айсберги”, които засипват всичко с „пръски здрач”. Делфините обаче (символ на успеха, на мъдростта и спасението, окултен знак по време на предсказания за регенерация на съществуващото) успяват да открият през „минирания залив” пътя към светлината, за да върнат отново „пролетните тайнства” на съзиданието:

утринен полъх
светулки от изгрева
ни разпознават

бяла светлина
пулсът на вселената
във всяко стръкче

светла аура
през огнена вихрушка
силует на кон

митичен робот
на батерии
планета на детството

голи хълмове
граблива тъмна птица
високо кръжи

миниран залив
делфините намират
път от светлина

пролетни тайнства
бадеми и праскови
в пъстра целувка

Книгата на Стоянка Боянова и Минко Танев изгражда пред очите на читателя една удивителна, смайваща с пъстротата си, панорамна картина на Вселената, в която можем да открием всичко – от родния ни дом, скрит „зад седем планини”, до звездните лампади на млечния път, дори и оная малка прашинка (ту материална, ту метафизична), която носи названието Човек. Затова не се изненадвам от високата оценка, която проф. д-р Джоузеф С. Спенс-старши, САЩ, дава за двамата поети по повод предходната тяхна съвместна книга „Върхове под звездите”: „Те, двамата, са най-възвишени хайку поети, които някога съм познавал от тази част на света, в усилията им да издигнат човечеството в световен мащаб с думи на вдъхновение и милост...”

------------
Стоянка Боянова, Минко Танев, „Дом зад седем планини”, HIG 45 Kausthambi Kunj, гр. Алахабад, Индия, 2023.
------------