Пълен напред

С Томата се запознах на кораба “Първи май”, бившия “Княгиня Евдокия”. Корабът бе придаден към една геоложка експедиция – вземаха проби от дъното на Несебърския залив за магнетит. В състава на експедицията беше включена и моята студентска любов Елка – следваше геофизика във Физико-математическия факултет и си караше стажа на кораба. Имахме среща на брега в края на седмицата. Пристигнах един ден по-рано и вместо да търся квартира в града, слязох на пристанището, където стърчаха мачтите на няколко платноходки. На борда на една от тях прочетох “ВИФ–Равда”. Помолих момчетата да ме откарат до кораба и шалана, които се поклащаха на вълните в средата на залива. Без да ме питат каква работа имам на кораба, отблъснаха лодката от пристана, опънаха платното с нарисувано ярко слънце, отплавахме и след петнайсет минути стигнахме до “Първи май” от подветрената страна. Дежурният на вахта спусна стълбата, аз се качих, а платноходката отплава обратно към базата на ВИФ в Равда. Елка се шашна, после се зарадва. Запозна ме с моряците от екипажа. Те ме посрещнаха радушно, а шефът на експедицията със скърцане на зъби. Настани ме сам в една каюта, нещо като домашен арест. Каза да се махна от кораба с първата лодка, която отива до брега за провизии същия следобед. Затръшна вратата и отплава с геолозите на шалана, където беше монтирана сондата. Излегнах се на койката и зачаках времето да мине.

Корабът поскърцваше, от ветроуловителя полъхваше хлад. Морето зад илюминатора, кръгло като око, се къдреше, слънцето блестеше по повърхността и ме караше да чувствам още по-тежко арестуването. Исках да плувам, да се пека на слънцето, да вдишвам с пълни гърди дъха на сол и водорасли, а трябваше да стоя до вечерта върху ръбестата койка в тясната каюта. Въпреки ветроуловителя, в каютата беше душно, миришеше на нафта, на подгизнала дървесина и на мухъл. Успокоявах се с мисълта, че любовта изисква жертви, въоръжих се с търпение и зачаках. След малко на вратата се почука и влезе висок, стегнат, петдесетина годишен мъж с посребряла коса, обветрено лице, с плътен загар и небесносини очи. Заприлича ми на морските вълци от романите на Стивънсън, които са водели дървените си кораби през далечни и непознати морета да търсят легендарното Елдорадо...

– Ставай, Боцмане! – махна той с ръка. – Отиваме да пием кафе!

Отказах. Не смеех да се кача на палубата, за да не си навлека посейдоновия гняв на шефа на експедицията.

– Не ги слушай ти, учените глави! – дръпна ме той за ръката. – За една шепа магнетит ще хвърлят човек през борда, без да им мигне окото...

Качихме се на палубата и той се представи – Тома, помощник–капитан на кораба. С дългата си, енергична крачка и широки гърди, Томата беше пълна противоположност на Елкиния шеф, който беше свит, сгърчен, слаб, с вид на хроничен язваджия. Запозна ме с капитана, с Барбата – радиста. В радиопоста Барбата надълго и нашироко разказа за кучето си порода пинчер, за обувките се от змийска кожа, които си купил от Сингапур, едните от боа, другите от питон. С Томата бяха от далечното плаване, но бяха оставени “да си киснат задниците в това изгнило корито” – “Първи май”, Барбата зареди двамата си инфаркта, Томата зареди артрита. Водката, която Барбата отвори, направи разказа му още по-колоритен, като в приключенските романи за морски пътешествия и пиратски набези. Двамата разказваха за непознати пристанища, крушения, за марфа и проститутки. После капитанът разреши къпането в морето и с моряците плувахме около кораба, с Томата пихме кафе в каютата на княгиня Евдокия...

Когато геолозите пристигнаха с моторницата от шалана, пушех цигара с Томата и Барбата в каюткомпанията. Шефът на експедицията позеленя, Елка си глътна езика. След час отплавахме с моторницата за Несебър. Морето все така кротко и спокойно се къдреше от вятъра и багреше в розово от залеза. Томата ни махаше от мостика...

... Затова, когато доктор Динев, асистентът ни по ревматологията, се обърна към сестрата и каза: “На капитана от далечното плаване, направете петдесет милиграма злато мускулно!”, си спомних за Томата. Помолих доктор Динев да ме освободи за пет минути от упражнението и тръгнах след сестрата Надникнах през рамото й в стаята. Томата лежеше на леглото до прозореца. Загарът беше избледнял от лицето му, страните му бяха хлътнали, очите леко изпъкнали в орбитите. В първия момент не можах да позная гордия капитан от далечното плаване, волния герой на Стивънсън. На кушетката до прозореца лежеше изпит от болестта пациент, загърнат в избелял болничен халат. Дръпнах се от вратата. В същия момент Томата се обърна и ме позна.

– Боцмане... – усмихна се той и ми подаде ръка.

Дланта му изхрущя в моята, въпреки, че я стиснах съвсем леко. Лицето му се сгърчи и бързо се отпусна.

Сестрата му направи инжекцията. После двамата слязохме в двора на болницата да изпушим по цигара на пейката зад боклукчийските кофи. Томата ми разказа накратко патилата си по болниците на Бургас и Варна до преди два месеца, когато го насочи към клиниката на “Урвич”. Говореше, без да ме гледа в очите и дърпаше жадно от цигарата.

– Как е Барбата? – попитах аз, за да отклоня разговора.

– Трети инфаркт... – хвърли цигарата и я разтри с крак.

Спомних си как Барбата и Томата разгорещено спореха, докато с удоволствие отпиваха от водката в радиопоста, коя болест е по-тежка – инфаркта или артрита, и кой ще надживее другия, та после да му вземе обувките от змийска кожа, въпреки, че всеки имаше по два чифта по моряшката мода по онова време – от боа и от питон.

– Как е Елка? – изкашля се той и запали нова цигара.

Свих рамене. Очаквах този въпрос, и въпреки това ми стана неприятно като го чух. Явно Томата го усети и започна да разказва за общите ни познати от кораба. Капитанът се пенсионирал и гледал внуците си, но от време на време чивиите му избивали и се напивал яко в някоя долнопробна кръчма, после танцувал сиртаки с келнерите. Кораба го бракували и извели на рейд в Товарното пристанище на Варна за претопяване. Разказът му бързо секна.

– Ще се оправя ли, Боцмане? – след като помълча попита той без да ме поглежда.

– Ще се оправиш, Тома. Тук са най-добрите специалисти в страната – отговорих аз и се ядосах, че говоря банални неща, без да предполагам, че след петнайсет години ще работя в същата клиника, ще съм от членовете на същия екип.

– Поне още веднъж да видя кръста... тихо каза той. Размърдах се. – Не този, дето си помисли – Южния кръст – допълни той, обърна се към мен и се засмя. – Няма начин да не се оправя с тези златни инжекции. Толкова злато видя задникът ми за два месеца, колкото аз не съм виждал и при най-добрата марфа...

Отново ми заприлича на Томата, който помнех от “Първи май” от преди три години, когато ми говореше с насмешка за стръвта на учените глави да открият магнетит на осемнайсет метра дълбочина, а могат да оставят човек да заври в задухата на каютата като в средновековен затвор.

Смехът му бързо секна. Започнах да се притеснявам, закъснявах за упражнението, наближаваше заверката и сесията, не трябваше да изпущам от материала.

– Жена ми трябваше да дойде в неделя – заговори Томата и гледаше върха на цигарата си. – Писах й да не идва. Защо да бие толкова път от Бургас за едно свиждане...

От Барбата знаех, че нещата с жена му не вървят добре.

– Заведи ме някъде, Боцмане! – обърна се рязко той към мен. – За два часа... На кино, в някоя кръчма. Ще се побъркам при тези вмирисани старци. Само за болести и за умирачката говорят! А до тогава можем поне още два пъти да обиколим земята! – наведе се и зашепна припряно. – Ще отидем на Панчаревското езеро, на Лебеда. Преди двайсет години бях там с жена ми, бях още мичман. Ще се запознаем с хубави жени, ще пием до сутринта... – мълчах. – Имай малко лудост, Боцмане! – побутна ме той с лакът. – Както тогава, когато дойде с платноходката на “Първи май”. Тогава те харесах заради лудостта... Аз наредих на дежурния да пусне стълбата – аз мълчах и съжалих, че му се обадих. – Зарежи всичко и пълен напред! За какво си живял, ако не направиш поне две щуротии в живота. Едната вече я направи, остава втората...

Пълен напред, а кой ще ми заверява семестъра, кой ще ми взема изпитите после? – мислех си аз с яд към Томата и всичките други морски вълци и приключения от романите на вдетинения Стивънсън. Мина времето, когато можех с една лодка да отида до средата на морето заради една жена. По-важни неща ми предстояха – дипломиране, разпределение, кариера... Не можа да го разбере Елка и се разделихме.

Две щуротии в живота! – кипнах още повече аз. – На теб какво ти остана, след като винаги си се раздавал на другите? Барбата ми каза, че моряците те вземали на подбив заради глупавия ти алтруизъм. Сега спомня ли си някой за теб, дойде ли някой да те види? Само аз, и то случайно. И жена ти нямаше да дойде в неделя. Много добре го знаеш, затова отново, както много пъти до сега, си й се обадил да не идва. Какво ти остава сега, след като цял живот си бил добър? Да щракаш стави по коридорите на клиниката и да мечтаеш за Южния кръст...

Реших да му кажа, че ми предстои заверка на семестъра и не разполагам с време, следващия път като имам упражнение ще му занеса един кекс и буталка кока-кола и ще си тръгна.

– Помниш ли как се беше свил като врабче в каютата и не смееше да си покажеш носа зареди онези плешиви геолози? – гледаше ме с крайчеца на очите си и леко се усмихваше.

Провокатор! – изругах на ум.

Пръстите му, разкривени и изтънели, отпуснати върху подутите му колене, леко потрепваха. Кожата на ръцете му беше опъната, гладка и зачервена, лъскава, изтъняла над дланите, с прозрачни венички отдолу. Ходилата му бяха отекли, носеше широки чехли.

– Какво решаваш, Боцмане? – попита Томата и загърна коленете си с халата.

– Добре – махнах с ръка и станах.

На следващия ден взех ключовете от колата без да питам баща ми и се измъкнах от къщи. Томата ме чакаше на ъгъла на клиниката. Преоблече се цивилен в тоалетната на партера, за да не го видят болните в стаята и потеглихме към Панчаревското езеро. Пътят се виеше по дефилето и тънеше в сянката на рида отдясно. Беше ми нервно и бях доволен, че Томата мълчеше и че не виждаше лицето ми от задната седалка – беше седнал отзад, за да си изпъне коленете.

– Ти, Боцмане, извинявай! – размърда се той зад мен.

Направих се, че не го чувам.

– Заради притеснението...

Намигнах му в огледалцето и продължих да карам до осевата линия.

Спряхме на паркинга пред Лебеда и той тръгна към ресторанта.

– След мен, Капитане! – побутнах го аз по лакътя.

Слязохме по урвата и тръгнахме по брега. Слънцето блестеше по повърхността на езерото и хвърляше бликове в сянката на гората. Плачещите върби потрепваха от полъха на вятъра и топяха клоните си във водата. Пред ветроходната база лодките бяха обърнати с дъното нагоре и вързани със синджир към ръждясал железен кол. С камък разбих катинара, обърнах една лодка и я избутах във водата. Дадох рамо на вратата на бараката, където домакинът държеше веслата и изнесох две.

– Какво правиш, Боцмане? – дръпна ме Томата за ръката.

– Стягам кораба за плаване, Капитане! – отговорих аз и закрепих веслата в скобите на кила.

Този номер не го бях правил от три години, когато тренирах гребане и разхождах Елка с лодка по езерото.

Качихме се и отблъснах лодката. Томата се беше загърнал в шлифера си на предната седалка. Лицето му се свиваше и отпущаше. Подухваше тънък вятър и лижеше подутите му стави.

– Заеми мястото си на мостика, Капитане! – посочих му аз носа на лодката.

– Йес, Боцмане! – лицето му се изопна, веждите му се събраха и той се изправи, като се подпираше с ръка на коляното. – А сега, пълен напред!

– Йес, Капитане, пълен напред! – отговорих аз и загребах. След малко докладвах: – Движим се с три възела в час, имаме попътен вятър. Времето е спокойно, бури не се очакват. Курсът, Капитане?

– Нос Добра надежда! – отсече Капитанът. – Като Магелан...

– Йес, Капитане, нос Добра надежда, като Магелан! – козирувах аз.

- Магелан, Боцмане – каза строго капитанът, – ряпа да яде!

– Йес, сър, ряпа да яде – отново козирувах аз и поех към нос Добра надежда.

Слънцето блестеше по водата и ни ослепяваше. Връхлитаха ни вълни и ни мокреха до кости. Подминавахме непознати острови и архипелази, които никога не бяхме виждали, сражавахме се с пирати и морски чудовища, за които никога не бяхме чували, връхлитаха на бури, урагани... Корабът ни се носеше по вълните, загребваше вода с кила и отново се изправяше. Пътувахме към чудната страна Елдорадо, но не за да търсим злато. Знаехме, че там няма, че там никога не е имало злато, че Елдорадо е известна с това, че там се сбъдват мечтите, че Елдорадо е надеждата. Струваше ни се чудно, как хората не са го разбрали до сега!

Капитанът стоеше прав на мостика и водеше уверено кораба през бурите и ураганите, през битките и вражеските кораби напред, към нос Добра надежда. И въпреки, че беше ден и беше светло, над нас високо в небето сияеше Южният кръст...

P.S. Това се случи, когато бях студент по медицина пети курс. Така се стекоха обстоятелствата, че след десет години в провинцията, започнах работа в същата клиника като асистент. След още десет се хабилитирах като доцент, по-късно като професор. За двайсет и няколко години, откакто работя в Клиниката по ревматология в София, Томата не дойде нито веднъж за преглед или лечение. Остана ми споменът за Южния кръст над Панчарево и за нос Добра надежда в края на езерото.