Пътят

Пътят се изгуби. Чувстваше се ужасно. Не можеше да повярва, че това се е случило точно на него. Той, който винаги беше толкова уверен, солиден, утъпкан, който винаги служеше като пример за сигурност и стабилност, сега се луташе и не можеше да намери правилната посока.

Всичко започна толкова обикновено. Пътят беше главен и не се съобразяваше с по-малките от него. Беше свикнал да се грижат за него, да го поддържат, да му оказват нужното внимание и уважение. Минаваше през различни места, познаваше различни хора. С годините леко надебеля, стана по-дълъг, по-солиден и по-надут.

Когато една сутрин откри, че някаква пътечка иска да го пресече, много се разсърди. Тя беше някаква си дивачка, напълно непозната за него. Всичко в нея беше толкова необичайно и разпиляно. Даже и косата й не беше сресана, а небрежно се спускаше по раменете й. Тя излизаше от гората и отново щеше да се върне там, но държеше да мине през него. Когато пътечката поиска да се запознаят, той само изсумтя и сърдито продължи напред, обръщайки й гръб. Пътечката се почувства неловко. Тя беше още толкова млада и неопитна. Разбра, че главният път се чувства важен и е с голямо самочувствие, но какво пречеше да бъде любезен с нея или поне да се запознаят. Беше малко обидена, но не се разсърди. Тя живееше в гората и още не познаваше другата част на света. Не беше виждала града, хората в него, забързаните коли, високите сгради и преплетените улици, за които само беше чувала, че са някакви далечни роднини. Понякога вятърът разказваше истории за тях, които й се струваха невероятни. Друг път довяваше непознати миризми – някои ужасни, дразнещи гърлото й, други малко по-поносими, или дотътряше по някой боклук, за да й покаже колко излишни вещи имат хората и как ги изхвърлят, където им попадне. Слънцето я съветваше никога да не напуска гората, в която се е родила, защото така ще загуби своята невинност, а луната не й позволяваше да мечтае да стане голяма, защото не искаше да бъде разочарована, както се случва с повечето пораснали.

Затова, когато срещна главния път, а това стана случайно, тя не знаеше как да се държи. В гората й беше лесно. Всички я обичаха и радвайки се на нейния смях и детски лудории й позволяваха да прави каквото си поиска. Беше свикнала на топлина и разбиране. Досега бе живяла в свят, в който нямаше завист и скрити чувства, нямаше злоба и фалшиви усмивки. Всичко беше истинско и всеки казваше това, което мисли, а не това, което другият иска да чуе.

Вярно е, че големият път беше студен и самовлюбен, но и на него непознатото му беше интересно. Пътечката си избра едно място, където стигаше до него, но така и не се реши да го пресече, въпреки че страшно й се искаше. Страхуваше се, че той ще се разсърди и никога няма да я пусне до себе си, а тя искаше само от време на време на време да идва при него и да гледа. Беше като едно любопитно дете.

В началото пътят бе твърде горд, за да разговаря с нея, но постепенно му стана интересно и когато нямаше никой наблизо, започна да я разпитва. Искаше да разбере какъв е всъщност животът в гората. Той бе слушал различни разговори и истории, но досега не се бе замислял над тях. Пътечката в началото се смущаваше. Не бе допускала, че на пътя ще му е приятно да разговаря с нея, но постепенно се отпусна и започна да разказва какво ли не. Големият път свикна с нея и му беше скучно, ако някой ден пропуснеше да я види. Харесваше му нейното бърборене и непринуденото й държание.

От ден на ден му ставаше все по-интересно и една сутрин, когато по него нямаше движение, а гората бе спокойна и огласена от непознати, примамливи звуци, той се шмугна между дърветата. Това бе неочаквано и за самия него. Даже и той се учуди защо го направи. Нямаше намерение да се отдалечава. Само щеше да надникне и да се върне обратно. Обаче влизайки навътре се чувстваше все по-необикновено. Всичко беше толкова интересно и той не знаеше къде да гледа по-напред. Може би този ден гората беше вълшебна или вече беше дошло време да се увери, че приказките, които нощем дърветата си разказваха, не са измислени. Той просто не беше сигурен.

Беше достатъчно светло, когато пътят разбра, че се е изгубил. Вече не можеше да се върне, защото не знаеше как, но и не беше сигурен дали иска. Започна да се лута между дърветата и даже на няколко пъти се заклещи, защото беше малко дебел и нямаше достатъчно място за него. По едно време пътят истински се уплаши. Случваше му се за първи път. Искаше да поговори с някого, а нямаше с кого. За всички той беше един натрапник. Животните бягаха от него, птиците замлъкваха, дърветата обръщаха глави, а поляните придърпваха зелените си поли.

Пътят съвсем се отчая, спря объркано и взе да се оглежда безпомощно. Точно тогава я видя. Тя тичаше, гонейки двойка птици, и си тананикаше някаква песничка. Наоколо всичко бе окъпано от утринната роса и ухаеше на свежи цветя. Пътечката не го забеляза веднага и стигна да едно поточе. Наведе се да пие вода, мокрейки едвам устните си и камъчетата около нея заподскачаха весело, подканяйки я да си поиграят. Слънчевите лъчи, които се къпеха наблизо, се усмихнаха и заблестяха вълшебно.

Пътят усети нещо странно в себе си. Някакво странно чувство се промъкваше в него. Сърцето му затуптя по-силно и той тревожно се запита дали не се влюбва. От хората беше чувал думата любов, но досега все не можеше да разбере какво означава тя. Малко се страхуваше от нея, защото беше виждал как хората се променят, когато се влюбят, а и всяко непознато чувство го тревожеше. Досега си мислеше, че е недосегаем и нищо не може да го промени. Вече не беше толкова сигурен. Гледаше пътечката и не смееше да помръдне. Страхуваше се да не я изплаши и тя да избяга. Откри, че всъщност тя е много красива. Косата й също беше прекрасна и именно това, че беше разпиляна в различни посоки й придаваше необикновено очарование. Пътят стоеше сковано и не знаеше какво да прави.

Когато пътечката го видя, беше изненадана, но й стана много приятно. Тя не попита нищо, а просто предложи да се погонят между дърветата. Не изчака пътят да отговори и хукна нагоре по хълма. На него не му остана нищо друго, освен да я последва. Малко му беше трудно, защото с годините се беше отпуснал, но положи всички усилия, за да не изостане. Когато се задъха съвсем и със съжаление си помисли, че едва ли някога ще я стигне, пътечката спря да го изчака. Близката полянка ги покани да поседнат, а един слънчев лъч се промуши между дърветата и заблестя закачливо.

Пътят беше страшно уморен, но много, много доволен. За пръв път се чувстваше свободен. Даже и не бе предполагал, че някога ще бъде толкова щастлив. Беше му неудобно да говори, защото се притесняваше от чувствата си, но попита пътечката дали е удобно да поостане при нея. Тя всъщност отдавна харесваше главния път и затова й стана много приятно. В началото и двамата не признаваха чувствата си, но всички в гората вече бяха наясно какво предстои да се случи.

Пътят вече не търсеше посоката към града. Можеше да се върне, но просто не искаше. Тук се чувстваше прекрасно. Постепенно влезе във форма, леко отслабна, стана по-подвижен, по-жизнен, по-истински. Животните вече не се плашеха от него, птиците доверчиво кацаха на раменете му, дърветата започнаха да му разказват своите истории, а поляните го обсипваха с цветя и го канеха заедно с тях да се къпе в утринната роса.

Пътечката вече бе истински щастлива. До нея бе този, когото обичаше с цялото си сърце. Двамата винаги бяха заедно. Вече имаше кой да отговаря на многобройните й въпроси, с кого да споделя най-съкровените си мечти и кой да я топли, когато падне първият сняг. Разбра, че животът в града не е толкова хубав и не си заслужава да мисли за него. Всичко, от което се нуждаеше, беше до нея.

Времето вече нямаше значение. Важно беше само двамата да са заедно и да се обичат. Те бяха сигурни, че занапред ще бъде така. Не ги плашеше нито неизвестното, нито безкрая. Пътят вече не се страхуваше, защото не беше сам. Разбра, че щом пътечката е до него, всички посоки са правилни и не може да се изгуби.

Само му се искаше да каже на хората да не се страхуват от неизвестното. Да потърсят своята пътечка, каквото и да им струва това. За да си щастливи, понякога и те трябваше да жертват по нещо. Надяваше се да го разберат и да го последват, ако не всички, то поне тези, които все още търсеха някаква посока.

----------------
Пенка Стаматова, “Розови облаци”, изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2005.
----------------