Пенелопа

Пенелопа

В онази нощ – тъй близка до живота –
самата смърт на прага ми потропа.
Възкръснах във пристанище, защото
разбрах какво очаква Пенелопа.
Не шумните наздравици, които
се леят – сакаш за последно.
А знамето – пророчески ушито
все някой ден да се завърне... черно.
Не е възможно някак по средата
със този Одисей да се живее.
Разбрах, защо му побеля брадата.
Но и защо очите му се смеят.
Разбрах защо стихийно ме обича,
но и защо на приливи ме мрази.
Ако му бъда лятното момиче –
не мога от страха да го опазя.
Разбрах, че са му нужни зимни нощи –
додето ми повярва, че го чакам.
А като свършат – ще му трябват още –
светулките се забелязват в мрака.
Разбрах, че любовта не е пейзажа,
във който се разхождаш като в песен.
Но ако песен трябва да разкаже –
рефренът е един – че няма лесно.
И забелязах, докато си пея
(и докато за кой ли път изпращам),
че Той от мъж пораснал е в идея.

А аз за идеалите си плащам.