Българската Пенелопа в стихотворенията “Пенелопа”, “Пенелопа – II” и “Мъже в командировка” от Камелия Кондова

Българската Пенелопа в стихотворенията „Пенелопа“, „Пенелопа – II“ и „Мъже в командировка“ от Камелия Кондова

Митът за Одисей, древногръцкия цар на остров Итака, участник в Троянската война и дълго странствал по море, докато се завърне в родния си дом при своята вярна съпруга Пенелопа, ляга в основата на един от най-старите литературни паметници на човечеството – поемата „Одисея” на Омир, създадена според изследователите на творчеството му през втората половина на VIII век пр. н. е. От тогава до днес двамата герои, превърнали се в символи на неутолим стремеж към познание и съпружеска вярност, продължават да вълнуват представителите на изкуствата, които в продължение на повече от десет хилядолетия не престават да възкресяват образите им с различни средства: в изобразителното изкуство - „Одисей и Пенелопа” от Помпей, „Пенелопа на стана” от Дж. Вазари, „Одисей и Навзикая” от Рубенс, „Одисей и сирените” от Пикасо, в сферата на словото – поемата „Одисей” от Шилер, драмата „Заливът на сирените” от Калдерон, романите „Одисей” от Джойс и „Заветът на Одисей” от В. Йен, в музиката - оперите „Одисей” от Гуно и „Вярната Пенелопа” от Скарлати и т. н., и т. н. Този силен интерес към мита и героите му се дължи преди всичко на неподвластните на социума и промените в мирогледа на човека вечни проблеми, които поставят – за силата на връзката с дома и семейството, за паметта и забравата, за вечната битка с обстоятелствата при отстояването на собственото ни Аз, за личния ни избор дори в такава деликатна и непредсказуема сфера, каквато е любовта. Цялата сложност на тези проблеми, и то в ярко осъвременен вариант, можем да открием и в стихотворенията на Камелия Кондова „Пенелопа”, „Пенелопа II” и „Мъже в командировка”.

Първите две стихотворения чрез паратекста си – „Пенелопа” и „Пенелопа II” – пораждат алюзията между лирическата говорителка и образа на Пенелопа, задавайки очаквания в две посоки: тя или ще се препокрие с представата, създадена от древногръцкия мит, или рязко ще се оттласне от нея, налагайки други семантични измерения в образа на жената, които се съизмерват с промените, настъпили в общественото пространство и формирали една нова, съвременна визия за същността на жената и позициите й в социума. Още от началните стихове на първата творба става ясно, че поетесата е избрала от битието на лирическата си героиня възлов момент, свързан с проблема за избора. Бих казала, че те директно ни въвеждат в „окото на бурята”, бушуваща в душата на говорителката в „онази нощ”, в която се сблъскват две антагонистични точки от битието й:

В онази нощ – тъй близка до живота –
самата смърт на прага ми почука.

Персонифицирането на смъртта е обвързано с мотива за възкресението – може би точно този сблъсък между живот и смърт води героинята до прозрението за истинската същност на жената и тя проумява (като древногръцката Пенелопа), че не само трябва да направи своя избор, но и упорито след това да го отстоява. Топосът, в който е поставена, предизвиква в съзнанието на читателя нови асоциации. Образът на пристанището се свързва едновременно и с представата за море (знак за първоначално безредие и неопределеност, а според египетската митология – мястото, където се ражда животът), и с представата за бряг, носещ в себе си надеждата за спасение. В началните стихове обаче, въпреки директно въведения мотив за възкресението, липсва тенденцията за идентифициране с Пенелопа. Лирическата героиня е страничен наблюдател, който на базата на собствените си драматично изживени страхове и надежди достига до осъзнаването на смисъла за преживените от Пенелопа изпитания – години наред тя води своите битки в отстояване на вярата си, че нейният Одисей ще се завърне („Възкръснах във пристанище, защото / разбрах какво очаква Пенелопа”). Оказва се, че въпреки дистанцията от толкова много хилядолетия, съвременната „Пенелопа” има не по-различна и не по-малко мъчителна съдба. И тя стои в междинно пространство – между „шумните наздравици” и страха, че „знамето – пророчески ушито/ все някой ден ще се завърне... черно”. И тя е достигнала до извода, че с „този Одисей” не може да живее повече в това междинно пространство и трябва да направи своя избор. А вземането на екзистенциални решения никога не е било лесно. Многократното повторение на глагола „разбрах”, употребено като анафора, подсказва дългия и мъчителен път до него. Първата и най-важна стъпка по този път е свързана с умението да вникне в душата на другия, да разчете знаците на онези нравствени, психологически, емоционални и интелектуални причини, които задвижват „мотора” на неговото битие и му придават аксиологизиращ смисъл:

Разбрах защо му побеля брадата.
Но и защо очите му се смеят.
Разбрах защо стихийно ме обича,
но и защо на приливи ме мрази.

Самото достигане до познанието, вложено в това „разбрах”, обаче не е достатъчно – всъщност точно след него започва истинската битка на лирическата героиня, която трябва да направи собствения си екзистенциален избор – дали да му бъде само „лятното момиче”, или да се превърне в копие на Пенелопа. Вземането на решение, изборът между тези две антиномни житейски ситуации е още по-труден, но силата на любовта я повежда по своите пътеки, за да я доведе до ново, непознато до сега за нея познание за живота: за да се опази от стрелите на страха пред неизвестното, нейният Одисей има нужда от стабилна опора – да повярва, че тя го чака. А да достигне до тази вяра и за него няма да е лесно – и той ще се лута сред студа на много „зимни нощи”, ще броди сам и безпомощен из тъмнината на недоверието и съмненията, но неизменно ще следва в паметта си фенерчето на спомена за своята любима („светулките се забелязват в мрака”!), докато стигне обратно на брега на своето пристанище. Финалната част на стихотворението преплита мотиви, познати ни от поезията на Яворов („има ад и мъка – / и в мъката любов” –„Стон”) и на Димчо Дебелянов (стих. „Скрити вопли”), но те са осмислени по нов, чисто „женски” начин:

Разбрах, че любовта не е пейзажа,
във който се разхождаш като в песен.
Но ако песен трябва да разкаже –
рефренът е един – че няма лесно.
И забелязах, докато си пея
(и докато за кой ли път изпращам),
че Той от мъж – пораснал във идея.
А аз за идеалите си плащам.

В българската поезия образът на Пенелопа многократно е интерпретиран не само от представители на мъжката гилдия творци, но и от жени – поетеси (Елисавета Багряна, Маргарита Петкова, Яница Радева и др.). Лирическата героиня на Елисавета Багряна не просто се бунтува срещу родово-семейните ограниченията на жената, а тенденциозно налага стремежа си да се идентифицира с Одисей:

Бих искала с един безумен скок в безкрая
да скъсам всички възли – и да видя
сама, освободена – себе си – лика си
без минало, без родословие, без възраст, име.
.............................................................
О, поемете ме безбройни пътища,
змии извити, съскащи в небето
и по земята, и в моретата.
(Е. Багряна „Пенелопа на 20. Век”)

„Остроумните” размисли ма Яница Радева елементаризират отношенията между двамата представители на древногръцкия епос, превръщайки Пенелопа в покорна робиня, която „кротко ще тъче като Арахна/ платна от лен, ще ги разплита тайно”, докато „с чиста съвест” Одисей „се залови да пие от нектара на Калипсо” („Остроумни размисли за Пенелопа” – Яница Радева). Пенелопа на Маргарита Петкова също стои далече от същността на древногръцкия мит – нейната героиня не тъче и разтъкава платното, а „женихите”, тя мечтае един от тях „да счупи стана” и да я открадне („Истината за Пенелопа” – Маргарита Петкова).

За разлика от тях, ако си послужа с една поетична фраза на Надя Попова, бих казала, че в своите произведения Камелия Кондова ни поднася едно „друго изречение” за Пенелопа. То безспорно носи в себе си нещо от българската народопсихология, характерна за патриархалната фаза от битието ни, което обаче е влято в новите реалии на живота и поради това нейната Пенелопа се възприема като един сложен, амбивалентен образ. Тя не е просто апология на съпружеската вярност и жертвена отдаденост, а вербализирана визия за съвременната българка, която също „за кой ли път” изпраща съпруга си, ако не сред яростта на морските стихии и ужасите на войната, то сред социалния водовъртеж на емиграцията, за да осигури „насъщния” за семейството. И нерядко това „изпращане” се оказва единствено, а българската „Пенелопа” години наред живее с илюзията за завръщането на своя „Одисей”.

Подобна житейска ситуация за дългото очакване и резултатите от него е представена в стихотворението на Камелия Кондова „Пенелопа II”. То е обвързано логически с предходната творба чрез глагола „разбрах”, но ако там е употребено 5 пъти, тук присъства само в първия стих („Разбрах, че Одисей не съществува”), което подсказва, че лирическата героиня е достигнала до фазата на прозрението за някаква екзистенциално важна истина. Ситуацията, в която е поставена, напомня стихотворението „Повест” н Атанас Далчев, въпреки че при Камелия Кондова липсва неговото тотално десакрализиране на пространството на дома. При Далчев листът на вратата -„Стопанинът замина за Америка” – оповестява изчезването на човека от света на този дом, но в същото време лирическият му герой парадоксално твърди „не съм аз заминавал никъде/ и тук отникъде не съм се връщал”, като акцентува върху тъжната истина за загуба на собствената екзистенция, за неизживян и пропуснат живот, без да се сочат причините, довели до трагизма на осъзнатото неумолимо изтичане на времето, което преминава през него, без да остави някаква следа, и напластява усещането за тотална самота. Подобна екзистенциална ситуация виждаме и в стихотворението на Камелия Кондова. Лирическата й героиня е загубила вярата си, че нейният „Одисей” съществува, чрез самотата си в изтичащото време тя също достига до трагични прозрения:

Измислица от снимката се смее.
Той никога към мен не е пътувал...

И тук, както в Далчевото стихотворение, образът на портрета – снимка заявява загубата на миналото, поражда даже съмнения в съществуването му, а мотивът за пътуването, отречен тотално и при Далчев, и при Камелия Кондова чрез отрицателното местоимение „никога”, лишавайки лирическите герои от минало, всъщност зачерква и самото им съществуване. За разлика обаче от Далчев, където всичко в дома отдавна е мъртво, а единственото „живо” махало на часовника отмерва изтичащото време на един безследно изчезващ живот, в дома на лирическата героиня на К. Кондова има реално съществуваща екзистенция, заявена чрез образа на сърцето. То драстично измества бездушното, студено Далчево „слънце от метал” (махалото на часовника), и изпълва със светлина къщата на лирическата героиня, превръщайки я в дом, в спасителен бряг, в пристанище и светъл фар за далечния пътник – „сърцето упорито продължава/ пристанищно във мрака да му свети”. То, нейното влюбено сърце, е средоточие на жива памет, на окрилено въображение, което й помага да надживее кризисната ситуация, водейки я до истини от други, по-висши духовни пластове. И може би тъкмо сблъсъкът с изпитанията ражда онази житейска мъдрост, въплътена в афористично звучащите стихове:

Без митове животът се смалява
до дребна и продупчена монета.

Тя отдавна е забелязала, че в нейната памет и въображение представата за любимия е прераснала в мит, в „идея”, а знаем, че всяка стойностна идея заслужава жертвеност. Поставила ореолен знак над своя Одисей, тя може да понесе всичко – и истината, че може би в нея вижда „само халба бира”, поднесена му в труден час, и стичащата се пяна по брадата му, докато тя „на сушата” умира. Влюбеното й сърце не й позволява да го съди. В образа й просветва нещо от Соломоновите притчи – тя е превърнала идеята за него в песен, защото само тази песен поддържа живи тялото и духа й, понякога изпълва нощите й с коварни сънища, но ражда и „солената надежда, / че призраците втори път възкръсват”. А тази надежда преобразява вълните на кръвта в сърцето й в „разбита нежност”. Мотивът за прошката, въведен чрез категоричното „Не го осъждам... как се съди песен,/ която ти напомня, че си жива”, прехвърля семантични мостове и аргументира поведението на героинята в третата творба – „Мъже в командировка” , която най-осезаемо доближава българската Пенелопа до нейната древногръцка митологична посестрима. И ако в коментираното стихотворение на Далчев „Повест” всъщност няма никаква повест, то в „Мъже в командировка” Камелия Кондова „разказва” повестта за битието на съвременната българска Пенелопа, в чийто ген са пренесени и съхранени в новото време толкова много черти от характера, ценностната система и духовните опори на патриархалната жена. Именно с тази творба, но като резултат от битието на лирическата героиня в предходните две стихотворения, Камелия Кондова най-осезаемо повежда диспут с другите свои сестри по перо, интерпретирали образа на Пенелопа – Елисавета Багряна, Маргарита Петкова и Яница Радева.

Въпреки че паратекстът на произведението акцентува върху образа на мъжа, всъщност той остава някак встрани от личността на лирическата героиня, сякаш неговата задача е просто да осветли и художествено да подплати всичко онова, което поетесата иска да ни каже за живота на българската Пенелопа. Използваното множествено число – „мъже” – типизира поведението на българския Одисей, представя го като нещо обичайно, поради което то не подлежи на коментар. Началните стихове акцентуват момента на сбогуването, за който сме подготвено още от стихотворението „Пенелопа” („за кой ли път изпращам”), поднесен с кратки безглаголни изречения:

Едно сбогуване набързо.
Паспорт, цигари, очила.
И мойте (не на място) сълзи.
Да не отива на война.

Изредените вещи вписват ситуацията в съвременните параметри на българското битие и създават психологическа нагласа за възприемане на представата за нещо, което е свързано с нашето ежедневие. От този момент нататък цялата „повест” за битието на лирическата героиня по време на отсъствието на нейния Одисей е пресъздадена като фикционална възможност с помощта на проспекцията и масираната употреба на глаголи в бъдеща време. Едно на пръв поглед тривиално повествование извежда на преден план онези „дребни” нещица от бита, за които затрупаната със семейни задължения жена никога няма време – да прочете някоя книга; да се порадва на изгрева, докато пие „утринното си кафе”; да си направи някакъв малък празник за собствената душа. Постепенно обаче натрупването на глаголните форми в бъдеще време и логическият акцент върху частицата „ще” – „ще имам”, „ще стигна”, „ще извървя”, „ще продължава” и т. н. – изтласкват на заден план предимствата на мъжкото отсъствие и имплицитно се вписва някакво усещане за празнота, някаква необяснима тревога, нещо, което заплашва не живота, а достойнството и устойчивостта на моралните принципи, защото все пак „Пенелопа е жена...”. Образът на вратата на дома й има особено предназначение в новосъздадената ситуация – тя, като знак за преграда, за граница между своя и заплашителния чужд свят, има опазваща функция. До голяма степен (макар и битуващи в два различни свята), началото на историята на българската Пенелопа напомня ситуацията, в която е поставена инфантата от „Легенда за разблудната царкиня” на Д. Дебелянов. И двете героини са дали дума за вярност на своя любим, в ежедневието и на двете самотното време мъчително бавно тече и нагнетява умора – не физическа, а емоционално-нравствена. „Пейзажът” на душите и на двете героини е разпънат върху мъчителния, но и съблазняващ любовен триъгълник (при Дебелянов „цар далечен” – инфанта – влюбен паж, а при К. Кондова мъж в командировка – Пенелопа – съсед), в резултат на което инфантата на Дебелянов започва да прилича на „прималняло цвете”, а за героинята на Камелия Кондова „уморената врата” постепенно престава да бъде опазваща преграда. Вметнатата оправдателна реплика „В друг век сме – ще му отворя” не снема от героинята тъмното предусещане за приближаваща беда, а натрупаните допълнителни основания – „от скука, от каприз, от жал”, говорят за слаб характер, за липса на морална опора, която да я опази от възможно грехопадение. Творбата е особена по форма, бих я причислила към междинните лиро-епически жанрове, защото в рамките на проспективната част тя проследява крачка по крачка отстъплението от първоначалната позиция, родила сълзите на лирическата героиня в момента на „сбогуване”. В стихотворението на К. Кондова липсва този дълбок драматичен психологизъм в проследяването на пътя на Дебеляновата инфанта до грехопадението. Това е така, защото нейната Пенелопа отдавна е преминала през пожарищата на съмненията и през студа на зимните самотни нощи, тя вече е достигнала до съзнанието, че истинската, голямата любов „не е пейзажа,/ във който се разхождаш като в песен”. Жаждата на плътта може да бъде утолена с отрезвяващото откритие на съзнанието, че пред нейния Одисей съседът „прилича на съдран чувал”, че е била белязана от Съдбата да свърже живота си с „най-истинския сред мъжете”. И ако „уморената врата” на дома й може да се отвори пред съседа, то вратата на сърцето й ще бъде заключена за него. Закачливият тон, битово-разговорната лексика, използваните междуметия и апосиопези пресъздават една жива картина, толкова често повтаряна в нашето ежедневие. Не е случайно и повторението на поетичната фраза „В друг век сме...”. За разлика от началото на творбата, тук тя е втъкана в състава на важна антитеза, която преобръща заявените в проспекцията възможни ситуации, подчертавайки тяхната абсурдност, защото за влюбената Пенелопа Одисей е въздухът, който я поддържа жива, самата мисъл за него е достатъчна, за да събуди всички сетива на нейната женска чувственост и тя, без да диша, започва да брои минутите до неговото завръщане със съзнанието, че макар и мъчителна, раздялата е временна:

... една командировка само.
Не става дума за война.

Поетичната вселена на Камелия Кондова завладява българския читател преди всичко със своето умение с привидно обикновена, неангажирана лексика да докосва и най-чувствителните струни от душата на човека. Тя е пределно разбираема, при нея не е необходимо да се търсят някакви скрити подтекстово философски пластове, изискващи специфични познания, дори митологичната образност не обременява текстовете й с някакви абстрактни, непонятни визии и смисли. Много точно това е определила като специфика на нейната поезия Виолета Христова в статията си ”Четиво за приятели” (в. „Словото днес” – бр.34, 2007 г.): „Камелия Кондова си остава „допотопно разбираема”. Нейната одомашненост на проблематиката сигурно смущава някои глобалистични пориви за новост и непредсказуемост. Но такъв е хъсът на тази поетеса – НАШЕНСКИ.

------------