Петдесет стотинки на тротоара

Когато се прибрах, заварих два пресни гроба. Майка ми и баща ми не ме дочакаха. Стоях пред черната пръст, ровех с пръсти и исках да заплача, но вътре в мен бе празно като в църковна камбанария, където отекваше оглушително самотата ми. Беше началото на декември и ситен, студен дъжд бе разкалял пътеките между обраслите в тръни гробове на селското гробище. Вятърът се гонеше с гарваните по полето и те грачеха грозно. Няколко листа, останали по оголелите дървета, геройски устояваха на напора му и с цветовете си смекчаваха тази тъжна картина на есен и безнадеждност. Стоях, коленичил до гробовете и нямах обяснение защо така се случи животът ми. Живеех в топла страна на юг, където птиците идваха да зимуват и рядко поглеждах назад, където бях оставил детството си, корените си, майчината ласка и бащините съвети. Сега беше твърде късно да кажа: “Съжалявам! Върнах се!” и да ги прегърна... отново. Часовникът на ръката ми отмерваше безмилостно минутите, а аз стоях приведен, затиснат под товара на мъката и вината си. Времето сякаш се разтягаше и се влачеше бавно с походка на старица. Смрачи се, студът така бе сковал костите ми, че едвам раздвижих пръстите си. Станах. Изтупах ръцете си от полепналата пръст и се прекръстих. Надявах се Бог да бе милостив и пътят на моите покойници към него да бъде лек и светъл, за разлика от живота им.

Вървях бавно по тесния път към осиротялата ми родна къща, а небето над мен се бе свъсило и тъмнееше на буря. Нощта настъпваше бързо и го загръщаше в непрогледен мрак. Вятърът още по-ожесточено виеше и блъскаше клоните на крайпътните дървета, а те стенеха и скърцаха, приведени и черни, мечтаещи за сняг. Зад завоя се показа селската църква. Спрях се. Погледнах към нашата къща в далечината. Не се виждаше. В прозорците й вече нямаше светлинка, която да ми показва пътя към нея. Никой не ме чакаше там.

– Камене, ти ли си, мине?

Вехт глас, като старо сукно на дъното на маминия скрин, ме погали и сякаш върна спомените от детството ми, когато с галеното “мине” моят дядо ме викаше да ми даде резенче ябълка или прясна орехова ядка, направо от градината.

– Аз съм. – гласът ми прозвуча несигурно и глухо, сякаш гърлото ми отказваше да го пусне.

– Тук съм, под дървото зад теб. Тъмно е. Уплаших ли те?

Обърнах се. Под огромното столетно осеново дърво, на скованата от прости дървени греди пейка, която помнех от малък, седеше старец.

– Ела, поседни при мен. Смрачи се рано. Май иде буря, затова притъмня без време. Но ти поседни при мен. От гробището ли идеш? Твоите не те дочакаха. Споминаха се през седмица. Двамата неразделни бяха в живота, така си останаха и в смъртта. Знам, тъжно ти е, но животът не мож го надви, той нас надвива и ни търкаля по прашния си път, додето научим уроците си.

Седнах до него. Лъхна ме миризма на старо, нафталин и тютюн.

– Не ме позна, нали? Дядо ти Тотю съм!

– Ама... – смутолевих аз и той сякаш прочете мислите ми.

– Да, да... Още съм жив. Господ не ме иска при него. Сигурно не съм си свършил работата тук, при хората...

– Здравей. Не исках това да кажа, ама... като го спомена... На колко стана? Помня те от малък!

– Деветдесет и три! Ще ги навърша утре, на личен ден – Никулден. Краката вече не ме държат и трудно ходя, но се оправям някак си.

Замълчах.

– Мъчно ти е, знам. Майка ти много те чака. А и татко ти все за теб говореше, хвалеше се, снимки показваше.

Е, сега мъката съвсем ме стегна и думите му се забодоха право в сърцето ми.

– Каквото и да кажа, няма да ми олекне.

– Знам, знам... Все отлагаме някои неща. Мислим си, че имаме много време, а то... Като се обърнеш и животът е изтекъл през пръстите ти.

– Така е. Но не се раждаме мъдреци. Иска време, за да го разберем.

– И понякога го разбираме по трудния начин.

– Така е. – казах аз и пак се умълчахме.

Старецът извади нещо от джоба си, прошумоля, припламна пламъче и аз видях старата му лула. Подмириса на тютюн и хиляди детски спомени се върнаха в главата ми. Подръпваше си дядо Тотю, димът ожълтяваше побелелите му мустаци, а очите му светеха в мрака с онази мъждукаща светлина на живота, който едвам се крепеше.

– Ще поостанеш ли?

– Може би няколко дни или седмици. Ще поръчам служба на попа, за упокой на мама и тате.

– Не се безпокой. Опяхме ги. Бяха си скътали пари за погребение и стигнаха за всичко. Попът и раздавка направи.

– Дойдоха ли хора на погребението? Да ги изпратят...

– Дойдоха. Не много, но всички, дето са останали в селото. Ей, обезлюди се селото, а някога колко народ имаше... Деца... Работници идеха... Добруджанската земя е като злато... Сега всичко е глухо, пусто, обрасло с трънаци. Младите заминаха в градовете, а ние, старите, си отиваме един по един, ама тук, където е коренът ни... Чу ли чакалите, дето се обаждат надвечер от корията? Хората, намаляваме, а те се множат и все по-близо до къщите идат.

Бях чул чакалите. Виеха злокобно, като плач на дете. И от три страни се обаждаха, сякаш се викаха.

– Ще ставам. – казах аз и с нежелание се надигнах.

– Радвам се, че си побъбрихме, Камене. Бъди здрав! И не позволявай бащината ти къща да се погуби сред бурени. Грижи се за нея. Тук си роден, не го забравяй!

– Няма! – казах го твърдо решен да го изпълня и някак си старецът сякаш разбра.

– Чакай, Каменчо, имам една молба към теб!

Обърнах се и зачаках да каже.

– Виж, утре е празник... – гласът му издаде колебание.

Приближих се отново и сложих ръка на рамото му, за да го предразположа:

– Кажи, дядо Тотьо! Каквото и да поискаш, ще го направя!

Той се подвоуми, но като размисли каза:

– В къщи има една шепа монети. Ела утре рано сутринта да ги вземеш. Остави ги на няколко места по тротоара на пътя за църквата. Събрал съм ги все по петдесет стотинки. Хората ще ги намерят и ще се зарадват. Може да нямат пари да си купят свещ за празника или хляб за вкъщи. Ще си мислят, че Чудотворецът им помага. Вярата е важно нещо, по-силна е от болестта, от бедността, от старостта дори!

Думите му ме поразиха и сякаш врата през времето се отвори и ме върна в детството ми.

– Ти ли си бил? Ти ли оставяше стотинки на тротоара към училището, пред селския магазин, при аязмото до църквата?

– Нямаше да ти кажа, ама вече не мога. Краката не ме слушат! А утре е празник! Все някой ще има нужда от моите стотинки!

– Боже! – промълвих аз и като вихър се заредиха картини от онова време, в което ядях циганска баница за закуска, вместо баничка със сирене и боза. – Ти си бил, значи!

– Нямаше и дума да ти кажа, ама се налага! За доброто дето правиш само ти и Бог трябва да знаете! Но пусти крака... не ме слушат вече! – повтори той. – Не мога сам да оставя стотинките на тротоара!

Седнах пак до него и наистина не знаех какво да кажа. Години наред се чудех кой оставя парите, които намирахме, грижливо подредени в редичка по тротоарите и на различни места в селото.

– Знаеш ли, че нашите живееха скромно, в недоимък? Все идеше криза след криза. Татко трудно намираше работа. Мама се грижеше за баба и дядо, които години се залежаха болни вкъщи и парите ни отиваха за техните лекарства. Когато другите деца носеха маркови дрехи, мен ме обличаха в панталон, купен от магазините за дрехи втора употреба. Износвах маратонките на градските ми братовчеди и се молех с месеци да ми купят хубав часовник за осемнадесетия ми рожден ден. Знаеш ли, че с твоите стотинки можех да си купя тетрадка, защото нашите купуваха все най-тънките, които изписвах още преди да свърши първият срок в училище.

Старецът до мен мълчеше, а в мен бушуваше буря, която щеше да е по-страшна от онази дето се задаваше тази нощ. Хванах с ръце главата си и сълзите дойдоха. Отмиваха и отнасяха със себе си гняв, вини и спомени, насъбрали се с години в мен, окупирали прашните ъгли на съзнанието ми, забутани така, сякаш могат да изчезнат завинаги. Плачех и се мъчех да сподавя воплите си. Бях зрял мъж, а мъжете не трябва да плачат. Тялото ми се тресеше и сякаш нямаше утеха за скръбта, която ме превземаше и ме задушаваше. И нямаше светлина, защото миналото тежеше, а настоящето беше още по-смазващо, самотно и безнадеждно.

– Поплачи си, мине! Бог е рекъл, че сълзите са пътя, по който душата трябва да мине, за да се пречисти.

Ръката на стареца хвана моята и аз усетих треперещите и изкостенели пръсти. И въпреки слабостта на тази ръка, усетих сила.

– Ще дойда! Призори. Ще занеса твоите стотинки и ще ги подредя, както ти правеше. Пак ще стигнат до хората, които имат нужда от тях.

Дядо Тотю кимна доволно. Видях, че се усмихна. Лулата му беше загаснала и само тъничкото ухание на тютюнев дим бе останало от нея.

– Върви си, мине! Върви си, че бурята ще те застигне, преди да си отишъл у дома. А утре ела. И сполай ти за доброто, дето ще ми свършиш.

Бях забравил тази стара и хубава дума “сполай”. Та кой говори вече така? Изгуби се благодарността между хората, а с нея се загубиха и старите думи, които красяха речника на хората от малкото село, забутано в долината и пръснало нашироко къщите си с изкривени черни покриви, покрити с каменни плочи.

Тръгнах си. Пристигнах в бащината къща и светнах лампата над входната врата. Да се види, че има живот вътре. Припалих кандилцето на опушената източна стена над дървения креват на тате. Запалих старата чугунена печка и мека топлина с миризма на прясно насечени дърва се разнесе из стаята. Мама бе извезала покривка с българска бродерия, която бе сложила на масата. Бе я подредила, като за празник. Бе извадила и бабината купа, от моминския й чеиз и я бе напълнила с орехи и ябълки, стари ароматни сортове, които траеха през цялата зима. Изпитах покой. Сякаш духовете на моите родители си бяха у дома с мен, в тази стая. Усещането за дом ме обгърна като меко одеяло и аз се отпуснах на леглото с мислите си за тях и огромната синовна обич, която им бях донесъл, макар и късно. Бурята връхлетя изведнъж и се стовари върху старата прегърбена къща. Заблъска по вратата. Тежки капки дъжд заплющяха по прозорците. Стичаха се, като сълзи, които отмиваха черния прах от стъклата. Вятърът яростно виеше, а клоните на ябълковото дърво отпред, под напора му, стържеха по стената и се прививаха, чертаеха страшните си черни силуети по стените, където огънят от печката си играеше с тях. Домът беше граница. Вътре бе любов, спомени и топлина. Отвън – останалият свят.

Събудих се към шест. Бе още сумрачно и тихо. Печката догаряше, а вътре въглените тлееха. Бурята бе отминала, но небето бе надвиснало над селото толкова ниско, че сякаш щеше да се стовари върху му, оловно и сиво. Станах и се отправих към дядо-Тотювата къща, както обещах. Почуках. Никой не отвърна. Почуках пак, но звукът потъна в тишината наоколо. Орехът пред входната врата тъжно бе увесил оголелите си клони и сякаш прегръщаше малката схлупена къща на стареца. Подвоумих се какво да правя, но после натиснах дръжката, вратата изскърца и се отвори. Влязох. Бе студено.

– Дядо Тотьо! – извиках аз.

Тишина. Приближих се до масата и седнах. Тогава видях металната кутия със събраните пари. Всичките от петдесет стотинки. Взех я и без да се бавя се запътих към храма. По пътя оставях монети и ги подреждах в редичка, както правеше старецът. И така, докато кутията се опразни. Като стигнах до църквата, се спрях да си почина. Вратите бяха отворени и отчето приготвяше празника. Виждах как оправяше свещниците и палеше кандилата, които висяха пред иконите. Миришеше на тамян. Свещеникът ме забеляза и излезе на прага. Зиморничаво потръпна, загърна се с вълнената жилетка, наметната върху расото му и ми извика:

– Камене, добро утро! Едвам те познах! Разбрах, че вчера си си дошъл! Ела, не стой на студа! Влез вътре да се стоплиш. Много е студено тази сутрин, зимата май скоро ще ни натисне. Голям празник е днес, на Николай Чудотворец! Скоро ще бия камбаната, та хората да знаят, че храмът е отворен и да дойдат. Ще останеш ли за службата?

Махнах с ръка за поздрав и влязох.

– Здравей, отче. Ще остана, разбира се. Радвам се да се видим пак след толкова години.

– Ей, изгуби се ти по чужбина... Не те дочакаха твоите...

– А дядо Тотю да е идвал?

– Не, не е тук. Ти си първият. Сядай!

– Странно. Снощи говорихме със стареца и се разбрахме да се видим тази сутрин.

Свещеникът се усмихна.

– Да не би да те е накарал да сложиш стотинки по тротоарите на селото?

– И ти ли знаеш за това?

– Само аз и то отскоро. Вече не може да ходи и му е трудно сам да го прави. Помоли ме аз да го сторя, но му отказах. Три села обслужвам и все бързам. Нямам време, а и това е неговата мисия. Така Бог му е отредил, да помага с неговите петдесет стотинки по тротоарите. И аз съм намирал и все, когато наистина са ми трябвали. Нали знаеш, ние, свещениците, сме безсребърници, всичко раздаваме... е, някой от нас. – и той пак се усмихна.

– В къщата му го няма и тук не е идвал... Ще обиколя наоколо, ще го потърся.

– Иди, иди... Пък елате и двамата за празничната служба, ще ви чакам.

Излязох от църквата и се огледах. Къде ли го бяха отвели болните крака на стареца? Запътих се надолу, към разклона. По пътя си мислех, че тук нищо не се бе променило за тридесетте години, през които не се бях прибирал. Църквата си беше същата, дори отпраната тенекия на кубето стърчеше така, както я помнех. Пътят беше обрамчен със същите голи шипки, дори столетното дърво още си беше на същото място, устояло на бурите, там, на кръстовището, дето се срещаха пътищата за църквата с малкото гробище зад нея и Войнишката махала. Забързах. Бях потънал в мислите си, когато го видях. Старецът стоеше на същото място, където се бяхме разделили вчера. Бе се подпрял на дебелата пръчка, която сам си бе издялкал, като бастун. Главата му бе клюмнала, каскетът се бе кривнал леко в страни.

– Добро утро. Минах през вас и взех кутията с монетите. Всичките ги наредих по тротоара към църквата. На няколко места, както ми заръча.

Старецът не помръдна.

– Дядо Тотю, чуваш ли ме?

Побутнах го, но само главата му клюмна още по-встрани. Тогава разбрах. Старецът ни беше напуснал в тази студена буреносна нощ срещу Никулден. И сред мокрите, пропити от дъжда дрехи, беше останало само съсухреното му, смалило се и прегърбило се с годините тяло, което пазеше мириса на тютюн от лулата, която още държеше в ръката си. Осенът го бе пазил с клоните си от вятъра и бе бдял над последния му сън. През целия си живот Дядо Тотю редеше своите монети по тротоарите на малкото добруджанско село. Сърцето му пееше с радостта на онези, които ги намираха и си купуваха с тях хляб и свещи за църквата. Той раздаваше не пари, а надежда, че светът не е толкова лошо място, а човечността все още я има между хората. И сякаш не случайно Бог си беше прибрал чудотвореца точно на този ден, в който старият навършваше своите деветдесет и три години, а Свети Николай надничаше през Божиите порти, за да докосне с благословията си заслужилите.

Седнах на пейката и изпитах същата огромна и опустошителна празнота, като онази пред пресните гробове на родителите ми. Калта бе полепнала по обувките ми и те тежаха така, както и мислите ми. Гледах бездиханното тяло на стареца и ми се искаше пак да чуя вехтия му топъл глас, който да погали ушите ми и да успокои душата ми, обременена от толкова смърт наоколо. От църквата се чуваше песнопение. Небето се прихлупи още по ниско, почти до клоните на вековното дърво над нас и заваля... пухкав сняг на парцали. Бял, като душата на праведник и мек, като божията прегръдка. Валеше и скоро всичко побеля. И стана някак си по-светло. А в църквата продължаваха да пеят и благославяха чудото на спасението. В джоба си напипах няколко дребни монети. Зарекох се от сега нататък да ги раздавам, както правеше той. И само аз и Бог щяхме да знаем за това... и може би бялата човеколюбива душа на Дядо Тотю.

------------
Разказът е удостоен с Първа награда в IV Национален литературен конкурс за разказ “Земя на пеещите колелета”. Конкурсът има за цел да продължи литературната традиция на Йовковия разказ, в който действията и персонажите са вдъхновени от хуманизма, трудолюбието и стремежа към красотата във всички нейни форми и проявления.
Разказът е удостоен и с Голямата награда за високо художествено майсторство в Литературен конкурс, гр. Хамбург, 2023 година.
------------