По синия път

По синия път

Камбаната на бака бие три път. Звънливият й глас смущава притихналата мрачина в залива.

– Задръж веригата! – разнася се команда от мостика. Боцманът завъртва дългата дръжка пред себе си и котвената верига, която се плъзга като змия между клюзовете, притихва. След още едно безплодно усилие да отиде назад, кораб “Мир” потреперва леко и се отпуска уморен върху водата. Край. Завършил е един от десетките му рейсове.

В тъмното машините върху претрупаната му палуба приличат на трупове от праисторически чудовища, обгърнати от някаква подозрителна тайнственост. Утре те няма да бъдат такива страшни. А хората на брега, които бързат да отидат на работа, ще прочетат може би пътьом едно с още неизсъхнало мастило съобщение в някой ъгъл на вестника: “Кораб “Мир” вчера докара от Съветския съюз първите машини за ТЕЦ “Варна”. И толкова. Десет изпълнени с неимоверно напрежение дни – и едно малко съобщение, което ще роди в главите на хората всякакви други мисли, но не и за тези десет моряшки дни.

Разбира се, това не са претенции за някаква признателност. Привикнахме да се отнасяме спокойно и непретенциозно към трудностите на нашето ежедневие, към опасностите, неспокойствието и безсънието, към умората, към студа и към огъня на слънцето, защото в една или друга степен те са в ежедневието на всички не само в морето, но и на сушата – навсякъде, където кънти ехото на голямата ни трудова битка. И не толкова заради хората, колкото заради самите нас искаме да направим една равносметка. Отдавна ли беше, когато четяхме съобщенията за първите машини на ТЕЦ “Марица”, на “Кремиковци”, на Нефтозавода? Оттогава превозихме десетки хиляди тона желязо, направихме десетки рейсове, десетки пъти по десет тревожни дни. Сега е отворена една нова страница. Позволете ни дързостта и малката нескромност да кажем: Ние пишем на нея първите букви. Другари, пишем ги хубаво. Не изкривявайте по-нататък редовете!

Трудно е да се каже кой от корабите, работещи на линията Варна-Иличовск, е по-стар. Почернялата и набръчкана като старица “Тула”, едва-едва кретащият пенсионер “Орел” или гръмогласният белобрад “Мир”. Именно гръмогласен, защото мощната му сирена може да събуди и умрелия.

Борис Ковачев – старшият кърмчия, съблича омазаните си робошки и се тътри към умивалнята. Там вече е подложил пламналите си плещи под крана другият кърмчия Георги Калинов. Идват моряците Кадънков, Ашкат, Митко. Всеки бърза да се измие надве-натри и да се отпусне на леглото. Двадесет работни часа не са нещо леко. И то какви часове. Всяка машина, всяка конструкция, всеки сандък трябва да се завърже с железни въжета за палубата. Не се ли завържат, утре от звуците и ритъма на вятъра и вълните палубата ще се превърне в един дансинг, където всяка вещ ще танцува един смъртоносен танц.

Боцманът с неизменното си недоволство изражение прави за десети път проверки и дори да не намери пропуск във връзването, пак ще напсува тихо и неопределено нещо и ще даде неизменния си доклад пред старши помощника. Всичко е готово за тръгване.

Както винаги, капитанът на кораба Стойне Танев започва кавга с пристанищните органи за разни актове и забележки по товарите и както винаги дебелият Фомин или нисичкият пъргав Толя кимат добродушно усмихнати:  “Хорошо, хорошо” – съгласяват се с него и се извършва подписването на купищата хартийки, натрупани на масата. Помощник-капитаните Овчаров, Фитиев и Кънчев проверяват за последен път готовността на кораба. Идва пилотът. Претовареният “Мир” се измъква от заляното в светлини пристанище и потъва в мрака, като разбира се, не забравя да каже на иличовските граждани за своето отпътуване с неповторимия си глас. Започва един път, който хората на “Мир” знаят на пръсти, път, по който няма да чуеш такива романтични имена като Сан Винсент, Гибралтар, Матапан и т.н., но в нищо не е по-лек и по-безопасен. Колко пъти са ме питали от плаване ли се връщам и колко пъти съм си изкривявал душата с тази безразлична фраза: “А не, тук до Съюза бяхме”, за да не срещна един ироничен поглед или една снизходителна усмивка в тези всезнаещи хора на брега, които никога не са влизали в морето, но определено знаят, че едно пътуване до Иличовск е само разходка. Разходка! Змейний-Оленка-Калиакра-Варна. Варна-Калиакра-Оленка-Змейний. Един път, два пъти, десет пъти, сто пъти. И стоте пъти по различен начин извървени разстояния. Бих могъл да го обясня.

Непрекъснато менящите се железни товари променят и магнетизма на кораба, компаниите показания, а оттук и тревогата около откриването на тези два-три ориентира по пътя. Вечното съмнение в курса, непрекъсната работа със звездите и слънцето, дрезгаво оглушаващо писукане на бреговите радиомаяци – това е всичко друго, но не и разходка. Да не говорим за капризите на морето. Трудни вахти и по моему равняващи се на две такива, през които трябва да откриеш Матапян или скалата на Гибралтар.

Наградата ли? Ако питате моряците на “Мир” за нея те ще ви кажат само половината от истината. Те ще назоват винаги трицифреното число на плана и както винаги с присъщата на моряците скромност в това отношение или по-скоро с присъщото му неискрено високомерие няма да признаят, че то е и правото да кажат открито няколко големи думи: “Ние строихме ТЕЦ “Марица”, ние строихме “Кремиковци”, ние ще строим ТЕЦ “Варна”. Ние – моряците от моторния кораб “Мир”. Не, никой няма да каже тези думи. Но всеки ще ги носи в себе си с едно усещане за гордост и себеотрицание. И в това е голямото.