Подвигът на една майка

“Героичната смърт в едно столетие дава безсмъртие във вековете.”
Джордано Бруно

Майските дни и нощи – люляковите празнични, неповторими утрини, в които човешкият дух се въздига до небето и ние, премалели от възхита, възкликваме: “Върви, народе възродени!”. Но има и други майски нощи – тревожни, нощи съдбовни, които се измерват с гибелта и светостта на една майка-мъченица – Каля Ченгелиева. Всяка година на 21 май, неподвластни на едно неподправено върховно чувство, ние, айтозлии, отдаваме заслужена почит към великата саможертва на майката и нейните синове – баба Каля, синовете й Иван и Тодор, и поета Атанас Манчев.

В тази утрин на 21 май градецът не се събужда от песента на славеите, а от зловещи изстрели. Вместо да ухае на пролетни цветя, навън се носи дим и мирис на барут. В тази кървава утрин загиват героите, които ние, следовниците, винаги ще помним…

Освирепялата фашистка буржоазия не пожали дори най-скъпото за всеки човек – майката, чиято вина е, че е укрила своя син и другарите му от хищните зверове. От поколение на поколение айтозлии се предава снимка на тази кървава драма, за да напомня и предупреждава!

Животът на семейство Ченгелиеви бе живота на многобройните бедняшки семейства в малкия град. Останала рано вдовица с пет деца, тя едва смогва да ги изхрани. Твърде млад Иван се включва в бойните редици на комсомола. Майка му живее с мечтите и стремежите на своя син. В душата й често се прокрадват и носталгични мили спомени от нейното детство и младост, изпълнени с болка и огорчение.

Каля е родена в Лозенградско през 1878 година – връстница на Свободата. Семейството се премества в България и се установява в Кюпеклий (Пещерско), Айтоска околия. Остава без родители. Чичо й я дава на работа при чужди хора. Много рано вкусва от коравия залък на чуждата софра. Останала в ранна възраст сираче, животът й е наниз от страдания. Слугува в къщата на местен чорбаджия, а щом се запролети тръгва по нивите да копае, жъне и вършее… Денем превива гръб по нивите, а вечер шета в богатата къща. Най-трудни са вечерите на твърдия одър, където бедняшкото сираче оплаква своята нерадостна съдба. Баща й не е оставил нищо в наследство, а тя е вече мома за женене. По празник на мегдана се извиват хора, но тя няма с какво да се премени, за да отиде при дружките си. Често стои до плета и гледа с празни, тъжни очи веселящите се. Животът на ратайкинята е една унизителна мъка, а толкова мечтае за щастие… за любим, с когото да сподели живота. И този ден идва. При айтозлията предприемач-строител Димитър Ченгелията. Научил той за младата, чевръста ратайкиня, срещнал се с нея на панаира в Айтос, харесал я и скоро след това пратил хора да я поискат. Миловидното й лице, кестенявите й очи накарали сърцето му да трепне.

След години Каля разказва на децата си за тези вълнуващи дни, в които се решава по-нататък нейната съдба. Разбира се, животът на младото семейство не потекъл в блаженство. Започнали да се раждат децата – тогава ставало тежко. Младата жена пак започва да работи по чуждите къщи. Въпреки всичко къщата й била чиста и спретната, а децата като пилета… Повече време се застоява в Грековото семейство – тя готви, пере, чисти и дори тъче на стан черги и покривки. На ръст дребничка и слаба, а била много жилава и пъргава.

Войната бушува, а вкъщи немотия. Мъжът й е на фронта; както другите жени в града и тя е в безизходица. Очите й се отварят за справедливостта. Тя участва в големия митинг на отрудените жени пред общината. Слуша пламенните слова на социалистите Петър Житаров и Гани Радев. Улицата пред общината е задръстена от жени, които скандират: “Дайте ни хляб за децата, върнете мъжете ни от фронта!”.

От този момент Каля започва да узрява за класовото разслоение в обществото, за причините, довели до това положение на народа. У нея назрява мъст и негодувание. Ето защо, когато се изправя очи в очи с врага, смелата жена не трепва, не отстъпва, а с достойнство пада пронизана от куршумите на платените фашисти-лакеи.

Тя знае цената на живота. Спомня си в този момент за трудностите, с които се е преборила, за да отгледа петте си деца. Вечер, когато се прибира от Грековата къща, тя носи манджица за най-малкия – Митко. Той е слабичък и често боледува. Една мисъл не й дава покой: “Боже, кога ще пораснат тези деца, ще бъда ли жива да ги видя да станат яки мъже, че и те да принасят вкъщи?” – плаче и едри сълзи се стичат по бузите й. Често най-голямата, Мара, я пита защо плаче. Като разберяла мъката й, я утешавала: “Не се тревожи, майчице, това лято ще започна да работя в бахчата на Гани и тогава ще имаме картофи, боб и зеле”. Така с надежда за по-добро бъдеще Каля се успокоявала, но подсъзнателно разбирала със сърцето си, че Иван не принадлежи нито на нея, нито на себе си. Зове го борбата за по-добър живот.

И този ден за саможертвата идва. Неспокойно е майчиното сърце. Тя предусеща бурята, която се задава.

Сянка припряна рисува пердето,
дремят заспалите бедни къщя,
нейде унесено пее щурчето,
а пък тополите-стражи все бдят.
Сън ли тревожен е? Буря ли зла е?
Ходи смъртта като страшен жътвар.
Вижда го Каля – не в сън, а наяве,
скрит зад оградата дебне стражар.

Къщата и дворът са обкръжени от полицаи и жандармерия. Градът, вместо да ухае на люляк и рози, се събужда от пушечни залпове. В скривалището са Атанас Манчев и Иван Ченгелиев. Другите двама – Тодор и Митко са отведени в полицейския участък, където са пребити от бой. Полицейският началник Милев и капитан Русев сноват край къщи. Баба Каля бива изтикана на улицата, тича покрай оградата до съседите, връща се много пъти до пътната врата, обезумяла от скръб, но полицаите не я пущат. Куршумите свистели над главата й, отново притичвала, но без резултат. Само една мисъл раздира майчиното сърце: Как да помогне на момчетата, как да ги спаси?

Пред очите й застрелват Тодор. Малко след това малката къщичка пламва от взрива на бомбите, хвърлени от началника Милев. Пред озверените полицаи стояла изправена майката-мъченица, разперила ръце като орлица над своите малки, тя се хвърлила върху жандармеристите, готова да ги разкъса.

Наричат я с най-обидните вулгарни думи: “стара кучко”, и я призовават да предаде укриващите се. Майката-мъченица смело им отговаря: “Аз не съм родила син да се предава. Ако можете, хванете го!”. И в този момент се строполява на земята, пронизана от побеснял полицай.

Свлече се после сама – до черницата,
люлки където бе нявга люляла.
С клони дървото покри мъченицата,
после изсъхна… но не я прежали.

А колко мечти имаше тя за дечицата си?

Жандармеристите продължавали да обсипват с бомби и куршуми скривалището, без да смеят да се приближат. Атанас Манчев хвърля бомба и прибягнал до съседния двор на грънчаря. Забелязан, полицаите насочили стрелбата срещу малката портичка. След малко се чува самотен изстрел – това бил последният изстрел на поета Атанас Манчев.

Верен на партизанската клетва, Иван остава в скривалището. От къщата хвърчали парчета от дъски и керемиди. Нищо не се виждало. Изведнъж се чува взрив от бомба – този път не отвън, а от скривалището. Това е краят на Иван.

Садизмът на убийците не свършил с това. Трупът на баба Каля, заедно с нейните синове и техния другар били прострени на градския площад за назидание и гавра, но това деяние срещнало презрението на честните айтоски граждани.

В тези предпразнични майски дни нека сведем глави в памет на майката-героиня и мъченица Каля Ченгелиева и да поставим китка цвете на обелиска в градската градина в знак на признателност към свидните жертви – майката-мъченица и нейните синове Иван и Тодор, и поета Атанас Манчев. И дано на този 21 май в нас да е останало въгленчето, което да ни пари и припомня, че животът е един дар и трябва да го пазим!

--------------

Геновева Зафирова, “Хора без дубъл”, Бургас, 2012.

--------------