Поезия от бургаски автори за Годишния преглед ’2024

Трудно ми е с едно изречение да обобщя поетическия образ на Бургас за този годишен отрязък, защото трябва да споделя впечатления, които си противоречат, но в никакъв случай не са плод на скепсис или разочарование. На първо място заради опроверганото очакване да видя много и различни стихосбирки в духа на традицията, наложена през годините. Такива бяха впечатленията при последното ми участие в този форум, но то, оказва се, е било с доста задна дата. Разбира се, че през останалото време ситуацията в страната се промени много, че онова, което витае във въздуха, неудържимо ни отдалечи от някои дадености, включително и онези, с които бяха свикнали големите литературни градове на страната като Бургас, Пловдив, Велико Търново, Варна, Стара Загора и др. За радост едно не се е променило в Бургас – отношението на градоначалника и неговия екип към пишещото братство в града, а бих добавил и в страната заради многократно оказваното гостоприемство на външни автори. Искам да ви уверя, че, макар и от разстояние, не съм спирал да следя изявите на бургаските писатели и заедно с моите колеги, особено в лицето на Владимир Шумелов, да популяризирам творчеството им на страниците на алманах за литература, наука и изкуства “Света гора”. В това отношение много направи рубриката “Литературните градове на България”, в нея Бургас имаше специално място, преди всичко заради ревностната помощ на скъпия ни приятел Атанас Радойнов. От друга страна срещу сравнително скромното количество стихосбирки днес застава добрата полиграфия, я тя няма как да не предизвика благородна завист. Нас обаче тук и сега на първо място ни е събрал дебатът за художествените достойнства на публикуваните книги. И за стоическата им вярност към истинската литература на фона на сериозните размествания в представите за естетическо – т.е. за стойностно и неоспоримо. Няма да навлизам в подробности и да коментирам причините, те са до болка познати на нашата общност. Нищо обаче не може да оправдае занижените критерии, смисъла на посланията и ценностите, зад които застана изкуството през последните години в желанието си да бъде популярно и печелившо. Нищо не може да оправдае узаконената търпимост към посредственото и бездарното, превърнало се в обществена норма не без помощта на водещите медии в страната. Затова ми се иска да вярвам, че форуми като този са движени от енергиите на съпротивата и съзиданието. Че са били и ще си останат плодотворна традиция без давност...

И така, до мен достигнаха 9 (девет) поетически книги, една от които е с адрес детска аудитория. Това ни най-малко не я поставя в неравностойно положение – тъкмо обратното, творчеството за деца е сериозно изпитание за всеки автор, защото изисква комплексни качества и тънък усет за особеностите на детската психика.

 “Книжка с компютърна мишка”, Бургас 2024, пристигна при мен първа, така че започвам коментара си с нея. Тя е на Диана Фъртунова. Веднага се забелязва високата полиграфия, присъщо-задължителна за такива издания, а в случая с право можем да говорим дори за луксозно издание. Идеята е добра, не бих се усъмнил и в целите, които си поставя авторката – да бъде полезна на децата и техните родители в пренаселения с технически изкушения живот, отдавна променили статута на книгата сред подрастващите. Дотам, че да се радваме на малкото щастливи изключения. Затова разбирам желанието за реабилитация, всички добри намерения за постигане на трудно постижимото щом вярваме, че книгата може да направи за детското въображение и възпитание много повече от най-атрактивната технология за развлечения. В този ред на мисли, подкрепям и избора на мотиви – те са съзвучни с онова, което се случва и ни вълнува. Нещо повече, след прочита на първото стихотворение у мен заживя надеждата, че ще се случи така желаната среща между полезното и приятното – на поуката с удоволственото четене. За съжаление първоначалното впечатление се изпари бързо и се утаи поредица от разочарования, свързани с художествените качества на книгата. Тъканта на жанра е изключително чувствителна към всичко – детската книжка трябва да разчита на високо поетическото майсторство и заедно с това да бъде комуникативна, вътрешно съзвучна с чувствителността и въображението на детето. Недоброто владеене на поетическата техника, особено на прозодията и римата, оставя лош вкус, води до нарушаване на ритъма, но преди всичко подменя представата за висотата, от която трябва да говори словото. Да се римува “пише” със “запише” е меко казано школско прегрешение, без да обиждаме младите училищни таланти. Знаете онази закачка от годините на социализма с партийните бездария, които римуваха “полковник” с “подполковник”. Заобикаляйки останалите недостатъци на книгата, ще отбележа само неяснотата в стиха “Цял ден филмите върви” (може би е трябвало да бъда “върти”), както и наличието на лесно преодолими грешки (в тези два стиха, например, не разбрах защо след съюза “и” е поставена запетая – “Цял ден филмите върви, и заплеснат ги следи”), за които трябва да се съжалява.

Противоречиви са и впечатленията ми от стихосбирката на Красимира Русева “Тихи разкрития” (Бургас 2024). Тук преобладават любовните премеждия и в това, само по себе си, няма нищо лошо. Често ми се налага да казвам, че иде реч за изключително опасна/деликатна поетическа територия поради натрупания през вековете опит. Освен това има стъпала, които не бива да бъдат прескачани, без да оспорваме за миг първенството на таланта и специфичната чувствителност, задължителни за всеки пишещ, посегнал към темата за любовта. Иначе не бихме преживели познатия трепет от досега с думите, които искат да ни го предадат. Някой би казал, че така наречената любовна поезия е най-висшата от всички прояви на поетическото. Нещо като пътеводител за възпитание на чувствата без оглед на пол и възраст. И ще е прав... Стиховете за любовта също са любов. Затова общуването с тях залага на истинските емоции и трудно прощава несъвършенствата. Дори ако са само в зоната на клиширания език и образност, да не говорим за владеенето на формата, не на последно място и за останалите страни на поетическата грамотност. За съжаление книгата на Красимира Русева не е преодоляла няколко сериозни препъникамъка, между които експлоатирането на познати практики от епохата на социализма и дефицит на емоции, способни да преобърнат представите на читателя за любовта. Или поне да го накарат да заобича нейния образ в “Тихи разкрития”. Не коментирам заглавието на стихосбирката, то също не блести с особена оригиналност. В последна сметка дори редките сполуки потъват в дебрите на многословието или на нещо от вида на апоетичната повествователност. Може би заради недобре овладяната експресия и липсата на оригинална образност. И още нещо, ако стигнем до интонацията: импресията е труден, бих добави коварен жанр, в него звученето трудно компенсира несъвършенствата, още по-малко може да ни накара да забравим за липсите.

Непосредствено до книгата на Красимира Русева се налага да поставя “Това е между мен и Господ” на Екатерина Капрова. Всичко, което вече отбелязах за “Тихи разкрития”, важи в някаква степен и за тази стихосбирка с разликата, че са налице опити за следване на класическата форма – факт достоен за уважение. Но заедно с това е знайно, че липсата на достатъчно умения личат най-много на тази територия. Добре е, че заглавието на книгата изпъква и ангажира вниманието, ако не бяха сериозните разминавания между него и качеството на съдържанието. Убеден съм, че както Красимира Капрова, така и Красимира Русева биха постигнали повече, ако имаха зад гърба си повече срещи със завещаното от класиците и някои съвременни автори. Бездруго родната поезия премина през многобройни метаморфози – от поетите на така нареченото Априлско поколение, през скандалния език на постмодернизма през 90-те години на миналия век, до днешния, преливащ от странни гласове ден на младите поети. Когато не просто си прочел, а си прощудирал Петър Алипиев, Христо Фотев, невероятния Борис Христов, няма как да не преживееш катарзис и да не си дадеш сметка за онова, с което се захващаш. Мога да стесня кръга още повече – до бургаския поет Манол Манолов, когото и аз, за съжаление, открих сравнително късно. Разбира се, че с него редицата на талантите в този град нито започва, нито завършва, защото няма как да не се сетим за Петя Дубарова и онова, което тя, въпреки крехката си възраст, завеща на поезията. Слава богу, България продължава да живее с литературните езици на Николай Кънчев, Иван Динков, Константин Павлов, а ако надникнем по-напред, ще стигнем до стиховете на Добромир Тонев от Пловдив, Велизар Велчев от Габрово, Валери Станков от Варна – отбелязвам наслуки, а вие ще добавите имената на Ваньо Вълчев, Керана Ангелова, Милка Стоянова, Роза Боянова и още, и още автори от вашия град.

Следващата книга ми напомни, че не толкова отдавна писах за автор с по-специално име на корицата – Georgiev Poetri, който сега ни се представя с книгата “В кожата на егоист”, побрала цели 324 страници. Продължавам да се колебая дали жестът с избора на артистичното име е най-сполучливия от комуникативна гледна точка, но това е друга тема. На толкова дълго бягане издържат малцина белетристи, какво да кажем за поетите с техния синтетичен език. Въобще поетическият маратон не е лъжица за всяка уста. Предполагам ще се съгласите – има негласно установени лимити при писането на поетическа книга, но може би смисълът на самото им съществуване е в стремежа да бъдат опровергани. Веднага се сещам за поета-земляк на Йордан Радичков, отдавна преселен от Монтана в София, Радослав Игнатов. Той е от поколението и приятелския кръг на Борис Христов, споделяли са един таван през студентските си години във В. Търново. Писал съм предговори за някои от книгите му, бил съм и редактор, затова още веднъж се подписвам под казаното току-що. При Радослав Игнатов обаче има друга визия за цялото, самите стихотворения работят в полза на общата структура и се съобразяват с кода на нещо, върху което той отдавна работи и преминава през всичките му книги. Склонен съм да мисля, че и при Георги Георгиев е на път да се случи същото и му го пожелавам... Не само заради уговорката, която прави подзаглавието – “Поезия, размисли, фрагменти” – трябва да признаем, че “В кожата на един егоист” живеят много тела, предварително програмирани да бъдат част от гравитационното поле на поетическото, но и да отстояват собствената си независимост. Може би защото са се поддали на интонации, познати ни от публицистиката и по-малко на есеистиката. И друго не разбирам – защо подзаглавието присъства само и единствено в издателското каре?! Иначе авторът е останал верен на себе си – да започва и да завършва внезапно книгата, без да се съобразява с очакванията на читателя... “В кожата на егоист” има еклектика и смея да мисля, че тя е съзнателно търсена, когато събира на едно място миниатюрата и афористичният стих с разточително големи текстове от стандарта на поемата. Колкото повече навлизах в нея, толкова повече ми заприличваше на Вавилонска кула, разтърсвана от различни езици. Някои заради спомена за златните години на експресионизма, други поради поетиката така нареченото говорещо мълчание. Ефектът е полифония, адресирана към избрана читателска аудитория, която може да се справи с панорамата от идеи, настроения, емоции, както и с честите редувания на камерни фрагменти и големи словесни масиви, с графичните провокации и философските визии за възможните и невъзможните пътувания на Аз-за към себе си и другите. Накратко, “В кожата на един егоист” ще влезе онзи, който се е научил да чете поезия, при това не каква да е...

По-различно стоят нещата със съдържанието на стихосбирката “Диагноза – есен” от Светла Гунчева. Първото, което прави впечатление, е разнообразието от теми и мотиви, в едно с желанието на лирически Аз да се опази от инфантилните емоции. Съдържанието е организирано с помощта на три цикъла – “Безсъници”, “Дъждовни акварели” и “Сиромашко лято”. Конотациите са налице при първия и третия цикъл и аз не бих подценил реакциите на читателя в това отношение. Книгата се състои от много страници и много стихотворения, разбира се без шанс в съизмерването с “В кожата на един егоист” на Георги Георгиев. Това в кръга на шегата... За съжаление в тази множественост са пуснали корен недотам благородни растения или поне не такива, които биха ни накарали да се почувстваме на непознат и красив остров. Не, не подценявам качествата на книгата, нито възможностите на поетесата – по-скоро съжалявам за онази амалгама от сполуки и несполуки, която е можело да бъде избегната с помощта на вещ редактор. Импресивната интонация и тук се опитва да замести липсата на ярки метафори. Натъкваме се на многословност, дори на някакъв вид повествователност с апоетични последствия. Споделям всичко това с тревога и загриженост, а не за да откажа доверието си на поетесата. Тъкмо обратното. Оставям настрана дългия списък с награди, изброени на задната корица. Струва ми се, че това е отмираща практика и до нея трябва да се прибягва само по изключение и специални поводи.

Ето че се придвижваме към края на този преглед, в който бих откроил една колкото различна като стил, чувствителност и качества, толкова и разговаряща помежду си троица в лицето на “Вечерни монолози с теб” от Яна Вълчева, “Книжна луна” от Лилия Христова и “Литания” от Бина Калс.

Няколко бележки за оформлението и шрифта. Шрифтът, избран за заглавията на книгите у Яна Вълчева и Бина Калс, не е особено четлив, но при Бина Калс графиката е в тясна връзка с посланията на думата-заглавие. Иначе “Вечерни монолози с теб” е чудесно оформена стихосбирка, с относително добре защитени поетически качества. Лаконична в композиционно отношение, съставена от два непретенциозни на пръв поглед цикъла със заглавия “Любовта, за която обичам да пиша” и “Кутия със спомени”, книгата е пример за това как простичките неща работят в полза на по-сложни послания. Простички на пръв поглед заради чувствата, преживяванията, темите, с които се занимават отделните стихотворения, но именно те носят усещането за нещо подкупващо и искрено. В природата на поезията е да постигне съзвучие между читателя и лирическия Аз. “Вечерни монолози с теб” е книга, изпълнена с откровения, но и някак вътрешно неравностойна заради редуването на добри стихове с недотам успешни опити, на интересни настроения с неособено оригинална образност. Да не говорим за пропуснатите уроци, довели до римуването на “полунощ” с “нощ” (с. 16), на “младост” с “радост” (ако още сме в зоната на абсурдните и трафаретни рими), на “очертания” с “обещания” (с. 19) – цитирам на посоки. За съжаление проблемите не опират само до този вид бораване с думите. Затворих книгата смутен заради пропуснатите възможности и чувството за нещо недовършено или неиздължено – независимо от доверието на поета Ваньо Вълчев и великодушния му жест с бележката на задната корица. Оценявам идеята да се въздейства чрез графична, черно-бяла визия с помощта на портрета/автопортрета, но ми се искаше да го видя умножен, в повече състояние и в диалог с отделните стихотворения. (Иначе си остава суетен, извънлитературен жест на една наистина красива жена и поетеса, която има сетива за хубавите неща.) А за това са нужни повече от 2 фотографии в книгата и една на корицата.

Други са настроенията, които внушава книгата на Лилия Христова. Тя също разчита на циклите, в случая повече на брой и по-кратки от гледна точка на включените стихотворения. “За тишината и любовта”, “Детство”, “Квартални”, “Животът”, “Посвещения” са заглавия емблеми, особено що се отнася до последния цикъл. Впечатляващи са желанията на лирическия Аз да пребивава в различни пространства, да изследва различни пътища към непознатото. Стихосбирката залага на нещо повече от обичайното сговаряне на отделните текстове и това няма как да не се отрази на нейната структура. Ако сме отгатнали целта, резултатът трябва да се оцени по достойнство. Показателно е извеждането пред скоби на група стихотворения без циклово заглавие. Това ги поставя в специфичната позиция на “предговарящи”, а може би просто са пожелали да останат “анонимни” на фона на останалите – да говорят повече чрез отказа да се самоназоват. Приемем ли, че пилотното им присъствие е в полза на предговарянето, попадаме в още по-странна ситуация заради заявения предговор на поета Иван Цанев. Запазването на текста на именития ни поет в автентичния му вид – така, както е напечатан на пишещата машина, – заслужава поздравления. Превръща го в запис от друго литературно време. Патината на тези няколко реда е като пръстов отпечатък на цяла епоха. Крайно лаконичен, пословично великодушен, Иван Цанев е успял да побере в няколко изречения цял сюжет за пишеща машина и няколко послания за Лилия Христова – истински феномен в жанра на предговора, ако дръзнем да натоварим кратката бележка с подобна функция. Аз бих я поставил на задната корица, където със сигурност й е мястото. Но това са технически подробности. Що се отнася до съдържанието на стихосбирката, в него има много поезия, усет за възможностите на лирическото в диалога между човека и света. Последният е импресивен, силно асоциативен, освободен от ограниченията на класическата форма с нейните изисквания за ритъм, рима и вътрешножанрова устроеност, но преливащ от емоционално-психологически нюанси заради деликатната чувствителност на лирическия Аз. Струва ни се, че събираме парченца мозайка от внезапни хрумвания и настроения – части от нещо, което е свикнало да се явява и изчезва без предизвестия. Читателското ми предпочитания ме отведоха до цикъла “Детство”, без ни най-малко да подценявам всичко останало.

Така стигаме до стихосбирката “Литания” на Бина Калс – оригинално заглавие, на практика неологизъм, дума с личен поетически статут в контекста на цялото, защо не на нещо повече. По-големият формат е побрал по ненатрапчив начин респектиращ брой стихотворения. Конструкцията е положена върху седем цикъла/раздела без заглавия, може би целта е била всеки да работи в полза на цялото, т.е. да бъде част от центростремителните сили в книгата. Извън тях, като прелюдия, остава стихотворение с многозначителното заглавие “Господи”. То е своего рода молитва, интимен диалог с най-важната институция в мирозданието – Божествената. Намирам за напълно оправдано поставянето на стихотворението “Литания” веднага след него – като начало на първата група текстове и на книгата въобще. То наистина има качествата на програмно произведение или на своеобразен ключ към основната идея. Тук откриваме повечето характерни черти в образа на лирическия Аз – затрогваща чувствителност, оригинална образност, умение да се открива и пише за значимото в живота и, не на последно място, завидна устойчивост на стила въпреки налагащите се през последните години тенденции в поезията. А това означава собствен почерк, запомняща се индивидуалност. Бина Клас не се страхува да говори за обикновените неща и за онова, което предизвикват в нея. Затова са ми интересни “сюжетите”, чрез които ги предава, колкото и странна да е тази думи в свода на поетическото. Става дума за малки разкази, за скрити истории и рефлексивни премеждия, благодарение на които емоцията придобива още по-голяма сила. Но не тази на епидермалното, а на интелектуалното въздействие. Освен всичко друго, “Литания” е книга за безизкусните човешки стремежи към безпределното с пълното съзнание, че към него трябва да се върви с благодарност и смирение. Този е пътят за извисяването на духа, ако е устремен към срещи с трансцедентното. Както и за преоткриването на световете в себе си. Но и най-мъдрата философия, и най-дълбоката вяра в изкуството не биха имали смисъл, ако не са заредени с енергиите на очакването за нравствена промяна. За щастие лирическият Аз в книгата на Бина Калс е разбрал това и следва посоката, без да я натрапва на читателя. Но и без да отстъпва от нея. Защото е убеден, че сме част от космическата/свръхземна – разбирай божествена – реалност. Това личи дори в случаите, когато във фокуса попаднат конкретни личности и събития – типичен пример е стихотворението “Пукнатини”. И още едно качество: умението да видиш голямото, изключителното, непреходното в привидно дребните, случайни наглед неща, най-често подминавани от останалите. Поетите гледат с други очи, затова не бива да ни изненадва откритото отвъд формата и цвета. Особено когато иде реч за стихотворения като “Делфин в тревата” и “Сбогуване с татко”, според мен едни от най-силните в книгата. Накратко, “Литания” чертае поне няколко писти за полет, но не крие, че до тях се стига след много и различни литания/лутания, част от прераждащите сили на страданието... За мен по-кратките форми и лаконичният изказ са по-близки роднини на успеха, поне що се отнася до този творчески отрязък със заглавие “Литания”. Това не означава, че подценявам останалите текстове, всички стихотворения работят в полза на общия ритъм и той наистина достига до читателя при първи прочит. Но като че ли най-ценно в “Литания” си остава усещането за общуване с живо същество, а не за сръчно съставен текст.

Казаното дотук ми дава основания да откроя трима автори, съответно и три стихосбирки, в лицето на:

Литания на Бина Калс. Изток-Запад, С., 2024 г.

В кожата на егоист на Georgiev Poetri. Поезия, размисли, фрагменти. Либра Скорп, Бургас, 2023 г.

Книжна луна на Лилия Христова. Либра Скорп, Бургас, 2023 г.

------------