Любов и преклонение пред морските дълбини в поезията на Динко Динков

Любов и преклонение пред морските дълбини в поезията на Динко Динков

Единствено вълните ме прегръщат
и могат да убиват от любов.
“Дълбини”

“Непоискани дълбини” е шестата самостоятелна книга на изявения вече бургаски писател и поет-маринист Динко Динков. Верен на своето амплоа, авторът посвещава и този поетичен сборник на неизменната си любов, страст, стремление и влечение към необятното море и мистичните морски дълбини.

Динко Динков е роден на двеста километра от морето, както казва Хемингуей – в провинцията. Израснал, изучил се и оформил своя мироглед в същата тази “провинция”, вече на осъзната възраст избира за свой дом морския бряг. Дали установяването на Динко в морския град оформя пословичната му любов към морето, или пък точно обратното – любовта към морето го тласка да направи своя избор и да свърже живота си с морската шир? Трудно е да се отговори еднозначно – любовта към морето или я имаш, или я нямаш, но вероятно и двете в някаква степен изграждат и формират неговото амплоа на поет маринист.

“Непоискани дълбини” на пръв поглед е странно съчетание – морската стихия, в своята необятност, непознатост навява усещане по-скоро за страх и ужас, отколкото за “пожелаване”. От друга страна огромният подводен свят съществува и ще съществува милиони години, преди и след нас, и е някак си неприемливо да си въобразяваме, че се интересува дали бихме го пожелали или не. Зачитайки се в стиховете, обаче, тази странност се размива сред поетичните сравнения, с които авторът рисува своето единение с тайнствените дълбини.

... всяка тишина излъчва пропаст,
... потъналите кораби са кости
на някакво отминало море –
на хората, закотвени в заблуди.
“Дълбини”

Стихотворенията са подредени в три раздела: “Самотно плаване”, “Сам и истински”, “Нима е самотата свобода”. Във всеки от тях, под различен ъгъл, се отразяват авторовите схващания за свободния избор, подвластен на любовта, самотата и свързаната с нея свобода.

В “Самотно плаване” преобладават впечатленията от безкрайната морска шир, сливането и единението на обичащия морето със сините вълни. “Страшните” дълбини крият своята тайнственост, но същевременно отстъпват пред още по-страшното – цивилизацията.

Корабите с тралове излизаха
от кея и мазутните юмруци
заблъскаха по гнилото корито
на газещата в тинята дълбачка,
която плю през трюмовете кръв.
“Унищожение”

И все пак – мястото на морския човек е сред морските вълни – там той намира своето единение, и излязъл на брега, се чувства някак си неуютно, непълноценно.

Не мога да обичам след вълните
разсипаните пясъчни стени.
“Разсипване”

Темата за любовта е пречупена само през погледа към морето. И в търсене на бленуваното удовлетворение от живота, авторът кратко и недвусмислено намира смисъла в простичкото единение:
Море човек. Човек море. И вятър...
“Любов”

Вторият раздел “Сам и истински” е философски поглед, отново към смисъла на живота:

И може във самото съществуване
човекът да забрави да живее...
“Път към бездните”

В “Поетът и неговата стихия” се  преплитат най-съкровените творчески търсения – изборът не винаги е лесен, а дали “правилният” избор е отражение на осъзнатите копнежи? Кое би избрал – любов, щастие или свобода? Невъзможна комбинация, която Динко с устрем разрешава с финалните строфи: “... пред затвора да бъде щастлив / е избрал да остане на воля”. Сам, сред любимите морски талази, но свободен, на воля!

Любимият харпун е неизменният атрибут за уединение с дълбините – сам, но истински, свободен “... и се завива с мидени черупки / гмуркачът, прероденият отново” (“Мъж с харпун”). Носещият смърт харпун допълва чувството на свободна воля, и все пак предизвиква смесени емоции – смъртта, даже и на една риба, винаги е черна, тъжна, нежелана, и това душевно преживяване отеква в последните редове на “Мъж с харпун”:

Но по-дълбока от страстта
не се побира
във тихото въображение на линията
на майката
изтритата сълза.

В осеяните разточително с живот морски дълбини, смъртта е тази, която контролира и поддържа ред. Животът е красив, а смъртта дебне буквално зад всяка капка морска вода. Харпунът е атрибута, с който посмелият да се впусне в морските дълбини човек, се вписва в обкръжението. Сам. С харпун. Щастлив или не – но свободен!

За миг е сам и истински...
Като пред смърт.
И като преди раждане.
“Мълчи човек”

Третият раздел “Нима е самотата свобода” е естествено продължение и финален отзвук на поставените въпроси от първите два. Отново темата за любовта, отново неразривно свързана с морето, с копнежа за свобода, с неизбежното чувство за самота.

... защото отчуждена от света
се дави красотата в самота
и мъртва ще затвори моя поглед.
“Красивата жена”

И ако за човешкия род движещата сила е естественият страх от неизвестното, страхът от смъртта, то при “морския човек” на преден план излиза любовта, смелостта, мъжеството. Смъртта за него е естествен завършек на чудото, наречено живот, е колкото по-малко й обръщаме внимание, толкова повече време ще имаме да видим красотата на любовта.

... и чудя се бездънно уморен
защо обичам, а умират другите
от страх, че със любов съм заразен.
“Солени ръце”

Поезията на Динко Динков, без преувеличение, е явление в съвременната маринистична литература. Ако сега неговите творби се вписват удачно в общата картина на родната маринистика, то в съвсем обозримо бъдеще, неговите разкази и стихотворения, посветени на морето и морските стихии, ще бъдат водещи и определящи насоките в маринистичния жанр.

С пожелания за “попътен вятър” на поетичната книга “Непоискани дълбини” и нови творчески успехи на автора!

---------------
Динко Динков, “Непоискани дълбини”, Бургас, 2017.
---------------