Полтъргайст в “Обеля”

Полтъргайст в “Обеля”
(откъс от романа “Гадателя”)

Полтъргайстът реши да им покаже част от възможностите си. Лампите в апартамента премигнаха и угаснаха. От стаята на Лилян и Соня се чу шум от падащи предмети, а голямото огледало в хола и всички останали се напукаха и счупиха. С идването на светлината от електрическите крушки се видя как хиляди блестящи парченца от огледалата се изсипват едновременно от рамките.

Аз инстинктивно потърсих защита и се прегърнахме с Калин, за да се предпазим. След това той хукна към детската стая.

За учудване на духа, човекът с бастуна не беше мръднал. Напротив – хилеше се с тънка усмивка, а лицето му изразяваше спокойствие. Тогава реши да ни се покаже и ние го видяхме да ни наблюдава от тавана, добил газообразната си невидимост.

Калин Хубенов се показа от съседната стая и извика на чичо:

– Картината е паднала!

– Вземи я! – разпореди Гадателя на момчето. – Зд`ава ли е?

– Нищо й няма – показа се на вратата отново смелият студент с платното в ръце. – Уф, че е неприятна! Мирише на лошо! Ще я обърна с гръб, за да не я гледам.

Виждах как Гадателя мисли ускорено. Знаех причината. Той мислеше за същото, за което и аз. Затвори си порталите за връщане – огледалата. Поставих се на мястото на духа. Сега сигурно ще се опита да ни заключи и да избяга през входната врата. Или пък ще опита да влезе в картината. Не трябваше да знае моя план обаче. И заявих разтревожено и примирено:

– Това е един много, много стар дух и ние го ядосахме. Апартаментът си е негов, момчета. Трябва да го пуснем!

– И да се откажем? – погледна ме ядосано Калин.

Чичо обаче разбираше какво съм намислила:

– Да напуснем! Хайде! “Разбира се, измитайте се оттук!” – съскаше гласът му някъде в подсъзнанието ми.

Трябваше да продължим заблудата му – да мисли, че сме се предали. Коварно предложих:

– Нека вземем само картината! Смятам, че нищо повече не може да се направи. Полтъргайстът не може да бъде изгонен!

Почувствах задоволството му. Безспорно Гадателя също го усети. Оставяхме полесражението без бой, вземахме с нас картината, чрез която той можеше и щеше да влезе като през портал в някоя друга къща, не дай боже, в горската ни хижа.

Чудно, външната врата на апартамента беше отключена, а асансьорът не спря на долния етаж. Върнахме ключа на дебелата домоуправителка и излязохме пред входа.

– Искаш ли да те закараме? – попитах готиния студент, докато го целувах на прощаване.

– Не, благодаря – отговори с най-чаровната си усмивка той. – Ако има нещо, Магде, винаги може да ми се обадиш. Като идваш в София или нещо друго...

– Ааа-хъм. Да се к-качваме! – каза Гадателя строго.

След това прегърна Калин и му поръча да отиде на църква, за да му четат Василиевите молитви за страдащи от демони и нечестиви духове. Аз се настаних на шофьорското място и отворих прозорчето:

– Последна молба. Има ли тук наблизо пусто място, без много хора?

И погледнах многозначително към картината в ръката му. Гадателя също му кимна. Този път Калин ни разбра, може би духът ни подслушваше.

– Разбира се. Тук, на петстотин метра, до гробищния парк. Ще ви покажа!

Чичо с въздишка на облекчение се качи отзад. Нахаканият младеж вече се беше намърдал до мен и казваше накъде да караме. Само след минути стояхме прави на стотина метра от микробуса сред пустото поле между два хълма със сгурия. Чичо ми се усмихна. “Идеалното място, полтъргайсте!” – помислих си аз, докато помагах на студента да полее картината на фамилия Коканови и изоставения им заради психическо заболяване син с бензин от резервната тубичка. – “Картината е проклятието на семейството и тя е по-важна от апартамента. Лилян е влизал в нашия свят чрез нея. Нека изгори!”

Масленото платно гореше със син пламък. Трябваше да стане червен, сетне черен, за да се знае, че полтъргайстът от “Обеля” няма път назад, но това не се случи. Когато огънят намаля, тримата се качихме на микробуса и аз подкарах към светещия в далечината “Люлин” , за да може Калин да се настани в някакъв евтин хотел.

Не бяхме наясно дали Емил и Анелия ни бяха написали поканата да помогнем. Обаче знаехме, че апартаментът, уви, е необитаем вече, защото духът няма да го остави, въпреки счупените огледала-портали. Полтъргайстите имаха хиляди начини и способи да навредят на следващите наематели, ако госпожа Хаджийска го продадеше. Едва ли Гадателя и аз бяхме помогнали толкова съществено на Калин Хубенов, освен с изгарянето на картината. Само че и там се бяхме провалили. След месец от връщането ни в Странджа Гадателя сънува хълмовете от сгур в “Обеля”. Видя как едно циганче намери изгорялото платно на художника А. Алексиев и с радостни възгласи го отнесе на татко си – възрастен ром с велосипед, на който трупаше съчки за огън.

– Тате, тате, за подпалки!

– А става, става – кимна циганинът, като оглеждаше критично дебелата рамка и прикрепяше платното в щайгата над задната гума.

От неизгорялата четвъртина на проклетата картина му се усмихваше злобно малкият Лилян. Цял живот чичо ми виждаше умрели и техните духове. Той казваше, че повечето полтъргайсти искат само да ги оставят на мира и да си играят, но не всички. Не! Има зли демони, ужасно отмъстителни духове, които не са си на мястото и искат злото да продължи да живее безкрайно.

-------------

Пламен Колев, “Гадателя”, Бургас, 2018.

-------------