Поп Кръстю не е предал Левски

Поп Кръстю не е предал Левски

“… залавянето на титана на нашата национално-освободителна борба не е станало чрез предателство.”
Проф. Николай Генчев, в. “АБВ, 17 юли 1984 г.

Преди да разгледаме този проблем, ще припомним, че в отминалите десетилетия се появиха в пресата различни съобщения за пребиваването на Левски в Бургас. Това са кратки заметки от спомени на съвременници и приятели на Апостола, стигнали до нас. Изхождайки от тези сведения, допускаме, че Левски е пътувал по море и два или три пъти е посетил Бургас в периода 1868-1872 г.

От всички писмени и устни съобщения, свързани с Левски, бихме споменали само някои от тях. Това на революционния деец Михаил Греков (1845-1922 – бесарабски българин), на Христо Стамболски (1843-1932 – от Казанлък, професор по анатомия в Цариград). На Захари Стоянов и някои предания на стари бургазлии, които покойният историк Горо Горов събрал през 70-те години на ХХ век и обнародвал в алманах “Море”, кн.І, 1983 г.

Михаил Греков в спомените си отбелязва, че през 1869 г. Левски пристигнал през Одрин в Цариград и “щом се побавил 3-4 дни, сполучливо заминал по море за Сливен”. Допуска се, че пътувайки по море, той е слязъл в Бургас.

Христо Стамболски пък съобщава, че “на 28 август 1871 г., събота, В. Левски съвсем неочаквано се явил в кантората на Ст. Илич в Хавер хан на Галата – Цариград… Престоял 3-4 дни и след това, изведен на кораба от Ст. Илич, се качва на парахода за Бургас”.

А Захари Стоянов в книгата си “Васил Левски – Дяконът” кратко отбелязва, че “според разказаното на Иван Хаджидимитров, последният се срещнал с Левски през 1868 г. в Бургас”. И уточнява, че това било няколко дни след преминаването на Хаджидимитровата чета в България.

Успоредно с тези съобщения, интерес представлява и едно писмо (документ) на Панайот Кръстев Попов (Банков) от Калофер, приятел на Левски, което историчката Радка Ханджиева публикува във в-к “Черноморски фронт”, бр.169, 1987 г. Тя обяснява, че с пристигането си в Цариград Левски се представил в Балкан хан на Панайот Попов с молба да му издаде тескере за Бургас… Това било осъществено с помощта на Иван Найденов и Хр. Тъпчилещов и Левски по море отпътувал за Бургас като търговец на кашкавал. Обяснява се, че Левски с хитрост, преоблечен с работни дрехи на моряк, слязъл на пристанището в Бургас и се отзовал в Тинковия хан, откъдето отпътувал за Карнобат и Сливен.

Но нека спрем дотук и се върнем на въпроса, поп Кръстю предал ли е Левски?

Определено бихме заявили, че поп Кръстю не е предал Левски. Левски не е предаден. Той е заловен вследствие на създалата се изключително сложна обстановка на взаимоотношения между някои от членовете на Ловешкия комитет и турската власт. През есента на 1872 г. (месеците септември, октомври, ноември, декември). А това са обирът на Орханийската хазна в Арабаконак. Тоталното издайничество на Димитър Общи и други лица. Обирът и убийството в дома на чорбаджията Данчо Халача. Страхът сред комитетските дейци в Ловеч. Злоупотребата с комитетските пари от председателя на Ловешкия комитет Марин поп Луканов, за което поп Кръстю казал на Левски, а това става причина да възникне омраза и клеветничество по адрес на поп Кръстю от фамилия Луканови и техния злостен роднина Хаджи Мичо, доверено лице на турците, озлобен към Апостола. Връзките му с турския шпионин Пано Петков – Бонжора и турските полицаи Бошнак Юсеин и Али Чауш, участвали в залавянето на Левски в Къкрина. Непредпазливостта на Левски в тази опасна атмосфера на изострена наблюдателност и търсене от турците, да влезе в Ловеч на 25 декември. Да гостува на Н. Сирков, като се среща с Величка поп Луканова (Хашнова по мъж) и с братята й Христо и Тодор. Неочакваната среща след обяд на 26 декември на Н. Сирков и Левски до “Пази мост” извън Ловеч и други подробности подсказват предположения, че по някакъв начин, може и по непреднамерен повод (дали чрез Величка и Хаджи Миро), турците влизат в следите на Левски и го залавят призори на 27 декември в Къкринското ханче.

Но за да бъдем убедителни, ще приведен няколко примери от книги и публикации в миналото и близките години, в които по безспорен начин се доказва кои и как са направили поп Кръстю предател.

А това са: книгата на Данаил Кацев Бурски “Истината по предаването на Дякон Игнатий – Васил Левски” (Анкета, извършена в Ловеч, 1925 г., издадена в 1926 г., преиздадена 1991 г.). Димитър Панчовски “Последните дни на Васил Левски”, 1990 г. и от същия автор: “Предателите на Васил Левски”, 1996 г.

И тъй. През 1925 г. в Ловеч пристига Д. К. Бурски (1888-1958), писател, журналист, далечен братовчед на Левски от Кочмаларе (Отец Паисиево), за да проведе анкета и установи кой е предал Левски. Анкетата издава в спомената по-горе книжка. В нея той твърди с примери, че други са предателите на Левски. Тогава историографът Димитър Сташимиров, като иска да отхвърли защитата на поп Кръстю от Бурски, написва книга под наслов: “Левски пред Къкринската голгота”. В нея Страшимиров сочи поп Кръстю за председател на местния комитет и като такъв тайно предал Левски на турците.

Това не отговаря на истината. Поп Кръстю никога не е бил председател на Ловешкия комитет. И Бурски го подчертава в личния си разговор с Димитър Пъшков, съратник на Марин поп Луканов. Пъшков заявява категорично на Бурски: “Поп Кръстю не е бил никога председател. А такъв е бил само Марин Луканов, който е получавал от други комитети пари. Поп Кръстю е бил само член на привременното правителство и касиер на местния комитет” (Бурски, цит. кн., стр.14). Това потвърждават и братята на Марин Луканов – Тодор и Христо (Вж. “Последните дни на Васил Левски”, стр.344). На същата страница е отбелязано в Протокол №1 за присъдата на Димитър Общи, че председател на Ловешкия комитет е бил Марин поп Луканов.

Така че злоупотребата с комитетските пари “за свои нужди” е извършил председателят, за което Левски в писмото си от 12 декември 1872 г. до Ловешкия комитет пише: “У председателя има пренесени от други комитети пари, по-напред ги исках, той ми писа, че ги употребил за ден-два за своя работа” (Докум. насл. на В. Левски, 1973, стр.241-242). Изразът “по-напред ги исках” подсказва, че Левски е искал парите от председателя Марин поп Луканов (“по-рано), преди арестуването на Луканов и Пъшков – 27 октомври 1872 г., при издайничеството на Димитър Общи. Така че аргументите на Д. Страшимиров в книгата му не са убедителни. Тяхната несъстоятелност още повече се засилва, когато се съпоставят фактите от анкетата на Бурски с подробните и точни изследвания на проф. Димитър Панчовски в книгата му “Последните дни на Васил Левски”, гл.14, в която се поставя важният въпрос: “Кои и как направиха поп Кръстю предател?”

Чрез тези две книги се стига до истината. Доказва се, че поп Кръстю не е предал Левски. Предателите са други. Затова и укривателят на Левски Яким Шишков, като слуша как клеветят поп Кръстю, казва на сина си: “Поп Кръстю не е предател. Предателите са други и целият град ги знае. Скоро и техните имена ще станат известни на целия свят” (Бурски, стр.191).

Според Д. К. Бурски, волно или неволно, нишката на предателството тръгва от Величка Луканова (Хашнова), сестра на М. Луканов. И чрез Добри Механджията и Хаджи Мичо – вуйчо на Величка, влиза в ушите на турските шпиони Пано Петков Бонжора и Али Чауш, с помощта на които турската власт засилва наблюденията си и залавя Левски в Къкрина, където участва и самият Али Чауш. А за озлобения Хаджи Мичо към Левски не друг, а 76-годишният старец Атанас Н. Стипцов, роднина на Луканови, казва: “Той беше повече от турчин и прави са ловчанлии като шушнат, че той е предателят” (Бурски, стр.54).

Около предателството съществува и втори проблем. Кои и защо направиха поп Кръстю предател? Защо? Причината е много сериозна. За нея научаваме от обясненията на поп Кръстю пред отец Матей Преображенски – Миткалото. Ето как той споделя казаното от поп Кръстю: “Тази работа е объркала Величка, сестрата на председателя им Марин Луканов, който без разрешение на Левски прибрал от разни комитети около 15 хиляди гроша и не ги внесъл в комитетската каса, употребил ги за лични свои нужди, та поп Кръстю казал за това на Левски, поради което целият му род го намразил и започнали да го клеветят и одумват” (Панч., стр.414).

И когато Левски гостува у Н. Сирков – 25 декември 1872 г., Сирков му разказва за слуха, който Величка разпространявала сред членовете на Ловешкия комитет, че поп Кръстю не е техен човек и да се пазят от него. Но ето как реагирал на тези думи Левски: “Левски се позасмя и каза: Поп Кръстю е наш верен човек! Аз пратих при него отец Давид от манастиря (Троянския манастир, б.м.) и той (поп Кръстю) му разправил за всичко, което става в Ловеч, като поръчал да ми съобщят да не дохождам в Ловеч и ако съм в Тракия, да се укрия там или да замина за Сърбия.” (Панч, стр.413).

Зад усмивката на Левски, като чул за клеветата на Величка, се разкрива провереното и непоклатимо доверие на Апостола към поп Кръстю. Левски не е бил човек, който лесно би могъл да бъде подведен и заблуден. А някои днес твърде наивно си го представят в оная сложна ситуация в Ловеч, след провала на Димитър Общи. Левски е знаел всичко, което е ставало в Ловеч: кой предава и кой от какво се страхува. Но приема риска сам да влезе в Ловеч да прибере документите, парите и да напусне страната. Уви!

Въпреки предупрежденията на поп Кръстю, Левски прави тази фатална стъпка. И пак пред Миткалото поп Кръстю обяснява: “Отче Матее, аз нито Дякона, нито някого от шестдесетте ловчански съзаклятници съм издал. Напротив, след разкритията в Ловеч аз бях уверен, че Левски няма да дойде и сам да влезе в устата на вълка, а ще избяга от България. Затова аз излъгах, като обещах на каймакамина, който бая много ме измъчваше, че ще му помогна да залови Дякона. Но, за да не избягам, още сутринта извикаха Яким Шишков, който като подписа и ми стана гарант, ме пуснаха от затвора. Като излязох от там, аз не търсех как да им предам Дякона, а търсех как да му съобщя да не стъпва в Ловеч. Аз не го знаех къде се намира. А пък след арестите всички се изплашиха и скриха. Но макар и рисковано, аз успях да кажа на Сирков и отец Давид, който бе идвал, да пишат на Левски, който бил из Тракия, да не стъпва скоро в Ловеч, а да се крие или да мине в Сърбия. Той обаче, без никой да знае, дошъл в Ловеч, за да намери смъртта. Тази е истината, отец Матее, ако не вярваш, иди при Сирков и отец Давид, а и при Шишков, които ще ти разправят за всичко, което аз направих тогава, за да спася както Левски, така и всички 60 ловчански съзаклятници. А да запазя клетвата, която съм положил към святото дело, за което всички се клехме” (Панч., стр.414).

В тези първи признания, и то два месеца и половина след обесването на Левски (19 февруари – 9 май 1873 г.) долавяме искреността на поп Кръстю, защото тогава още са живи Яким Шишков, отец Давид и Н. Сирков, който придружавал Левски до Къкрина. И поп Кръстю, ако не говори истини, не ще праща Миткалото при тях, за да се убеди, че не го лъже. Освен това става ясно, че поп Кръстю не се е срещнал с Левски на 25 декември, когато е нощувал у Сирков. Той казва, че не е знаел къде е. И той търси начин да пишат на Левски да не влиза в Ловеч, а да избяга за Сърбия, за което горчиво съжалява, че Левски “без никой да го знае – казва поп Кръстю – дошъл в Ловеч, за да намери смъртта”…

Но днес някои автори като няма къде да се хванат в клеветата си, развяват високо прословутата неточна телеграма №1117 от 24 ноември 1872 г. на Ахмед Мазхар паша от София до Търново, в която се споменава за доносчика. А проф. Д. Панчовски подробно и аналитично доказва, че и в трите публикувани досега превода на телеграмата (1937, 1952 от В. Шанов и 1973 от М. Мръвкарова) са допуснати неточности за споменатия в нея “доносник”, лице, което уж давало някакви сведения около показанията на Димитър Общи и за дейността на Ловешкия комитет.

И ние питаме: Къде са документите с донесенията от ръката на поп Кръстю? И какво точно той е предал и съобщил на турците за Левски? В тази телеграма за това не се споменава нищо. А от последния превод на Мария Мръвкарова (1973 г.), се създава впечатление, че “поп Кръстю и така наречения доносник са две различни лица” (Панч., стр.172).

В оригинала е написано “поп Христо”, а се превежда “поп Кръстю”. От неточните преводи възникват противоречия, които нарушават точния смисъл при споменаването на доносчика, ако изобщо е имало такъв!... В телеграмата се разпорежда да изпратят поп Кръстю в София на разпит и заедно с него и преписката с донесенията. А от Ловеч не изпращат нито поп Кръстю, нито някакви документи с дознания. Тогава?!...

И накрая в анкетата на Д. К. Бурски (1925 г.) в Ловеч, събуждат недоумения следните въпроси. Защо Марин поп Луканов като окръжен управител на Ловеч след Освобождението търси сгоден случай да отрови поп Кръстю? (Бур., стр.32-34). как да тълкуваме случая със зетя на Луканови – Петър Маринов, починал като неизвестен за Ловеч на гара Вятово, Русенско, защото Марин Луканов го прогонил завинаги от града. Бил го предупредил, че ако стъпи в Ловеч, ще бъде убит. “Щом си отида, ще ме убият, аз им знам всичките работи” (Бур., стр.66-67). Защо братът на Левски Петър Кунчев не убил поп Кръстю, а казва на сестра си Яна, че други са предателите?

И не поставят ли тези въпроси подозрения в прикриването на истината по предаването на Левски?!... Нека читателят отсъди сам.

Но ние сме убедени, че поп Кръстю не е предал Левски.