Постмодернист ли е Христо Фотев?

Постмодернист ли е Христо Фотев?

Наскоро срещнах твърдението, че родният постмодернизъм бил “самонаправен”, т.е. “правешки”??! Щото Правец пък бил единствения постиндустриален град… (вероятно българската силиконова долина?). И по-нататък общо взето в тоя дух – безадресни ругатни. Безадресни, понеже понятието не е изяснено; и ако това е литературата, която се появи след соцреализма (нека не забравяме, че социализмът бе модерен проект!), но не успя да го измести от съзнанието на писателското войнство, което харесваше и бе облагодетелствано по някакъв начин от предишното (и мъртво) статукво – вината не е в т.нар. “постмодернизъм”… И понеже всеки “изъм” общо взето нищо не казва, базирайки се на някакви уж общи черти (с което наподобява псевдонаучната дисциплина “народопсихология”, т.е. кръчмарски приказки на килограм…), никой и не се изсилва да отговаря на многотиражните лъжи. Каквото и да ми кажат ще продължа да си чета Георги Господинов и Ани Илков примерно – и няма да посегна никога към Евтимов, Левчев или Шопкин. Вече има избор.

Тогава защо е това заяждане с постмодернизма? Ако е толкова нищожен като литературно явление… Явно става дума за отношението към наследството, нежеланието да се признае, че априлското поколение е бита карта, че може би литературата от 90-те, не е кражба на великите постижения от 80-те например.

А може би е плач за изгубената приемственост? А тази приемственост съществува все пак, но пък отказва да се подчини на посочваната от ланшните пътеводци…

Далеч съм от мисълта, че новото идва на празно място. Но не ви ли прилича старото поколение на свиня, която си яде прасилото? Нали бесепето заграби всички материални активи, всички издателства и конкурси бяха приватизирани от наши приятели и пр.

Сега се посяга към писателите живели в тоталитарния период? Нали по стар табихет една литературоведска мисъл се блъскаше над въпроса: “Чий е Ботев?”, а днес: “Чий е Фотев?” Наш е!

Дали по някаква случайност или не, но общо взето войнстващите писатели с “постмодерниз(ъ)ма” са от китния Пловдив. Христо Фотев обичаше да повтаря, че Бургас е космополитен (“единствено в бургаското пристанище животът ме изпълва с възхищение…”), а Пловдив е живописен, затова в Бургас се раждат поети, а в Пловдив художници… Вярно, по права линия Пловдив е по-близо до Средиземно море, но медитеранския полъх всъщност е черноморски, и идва от Бургас… Лично аз не се учудвам, че в Пловдив няма постмодернисти, или във Варна да речем – ако въобще е възможна подобна география; но именно географията, а не историята привлича постмодерните автори… А нима и Фотев не се вълнуваше от пилигримството, от чужденеца (бежанците), от въображаеми акватории, от влакове, от грегорианското пение на делфините; от “град, в който аз не съм бил в моя странен живот в Истанбул – сън в Бургас… на сън в самия сън тук в град Созопол…” “Сън в Лисабон”). Нима това е априлски поет?!

Дали постмодернизмът е мъртъв не зная, но че ретроградното писане агонизира енергично се вижда с просто око… и няма да ги спасят никакви реставрации, преподреждания, и нагласени литературни истории…

--------------------

Публ. в “Ходове на въображението”, Бургас, 2009.