Повярвай ми

Почти съм сигурен, че грешката беше моя. Изобщо не трябваше да повдигам темата пред нея. Въпреки крехките си шестнадесет години Софи е момиче с изграден характер и виждания за света, хората и отношенията между тях като цяло. Тези нейни виждания не подлежат на съмнение и изобщо не трябва да ви минава през ума да спорите с нея за нещо. Би било чиста загуба на време. Може би ще си помислите, че малката Софи е просто инато и глупаво дете, но ви уверявам, че не е така. Виждате ли, цялата работа с неписания закон „Не спори със Софи“ не е заради това, че тя няма да приеме вашето мнение, просто скоро след началото на словесната битка вие ще осъзнаете, че тя е права и има голяма вероятност да се почувствате леко глуповати, след като сте „загубили“ от едно шестнадесетгодишно русо момиче...

– Защо млъкна? – сръчка ме тя с лакът. – Попитах те нещо. Том сподели ли ти защо са се скарали?

– Митко му е казал, че не може да му се има доверие или нещо такова – отговорих отвеяно аз.

Хич не ми се искаше да говорим за детинските караници на приятелите ми. Защо изобщо засегнах темата...

– Не му вярва ли? – опули ми се насреща тя. – Че това е съвсем нормално за хората.

– Как нормално? – отсякох. – Хората трябва да си имаме доверие.

– Вероятно трябва, но на практика не е така – започна Софи. – Замисли се, всичко в света ни е изградено от недоверие. Например ръкостисканията. Хората си стискат ръцете, за да покажат един на друг, че не носят оръжия или... или чукването с чаши, за да се разлее от твоето питие в това на човека, с когото си на маса, така че ако случайно се опитва да те отрови гадината и той да се гътне. Това ли ти е доверието, миличък? – тя ме погледна надменно.

Доста от децата избягваха дори да разговарят с нея заради този ѝ поглед. Освен това според мен леко се плашеха от заложбите ѝ на гръмогласен оратор, които се проявяват всеки път, щом чуе нещо, което тя мисли за погрешно. Е, аз не бях от тези хора. Много ми харесваше чувството, с което изразява мнението си и понякога обичах да подклаждам огъня.

– Говориш глупости! Това са неща отпреди стотици години. Сега не е така – засмях се насреща ѝ.

Видях как очите ѝ пламнаха от недоволство. Тя се изправи рязко и се затича към другия край на улицата.

– А това? – каза тя със сериозен тон, удряйки леко с юмрук по оградата на съседната къща. – На това как му викаш?

– Дувар – усмихнах се. – Така му викам.

– Не! – завъртя глава отрицателно Софи. – Това се нарича недоверие. Ето колко си вярват хората в днешно време. Имат си толкова голямо доверие, че им се налага да строят огромни стени, които да ги разделят.

– Е, да, но не от приятели, а от нежелани гости – поправих я аз.

Тя се върна обратно и отново седна до мен.

– Ами това? – попита тя, посочвайки телефона ми.

– Какво за него?

– Имаш си парола на телефончето, нали? – тя светкавично го взе от ръцете ми. – Ти самият имаш висша форма на доверие към приятелите и семейството си, затова ти се налага да го държиш заключен. Знам колко мразиш някой да го пипа.

– Лично пространство – отвърнах и си взех телефона обратно. – Всички имаме нужда от него.

– По-скоро тайни – засмя се Софи. – Хората имаме какво да крием. Вероятно оттам тръгва цялото недоверие. След като знаем, че ние крием нещо, винаги подозираме, че и другите имат своите тайни. А как можеш да вярваш на човек, който има тайни от теб? – тя приближи устни до ухото ми. – Няма как!

Аз се обърнах към нея и осветих лицата ни с телефона.

– На човек като теб може да му прозвучи странно, но... аз ти вярвам.

Успях да видя объркания ѝ поглед, вперен в мен. Мозъкът ѝ работеше усърдно в старание да измисли какво да каже. В очите ѝ отново блесна искра.

– А дали трябва да ми вярваш? – изплези ми се тя, разлюлявайки русите си коси. – Може да те прецакам и да загубиш нещо важно за теб в живота, и след това дълго време да съжаляваш.

Аз се облегнах назад и затворих очи.

– От всичко ценно в живота ми най-много би ме било яд, ако загубя теб.

Тя замълча.

--------------
Публ. в “Нечовешки истории”, сборник разкази, 2018.
--------------