Правото на битието и “правото” на смъртта...

Книгата на Златимир Коларов „Отблясъци от далечни светкавици – следвоенни разкази“, е отпечатана за първи път през 1999 г. След време – 2016 г., тя излиза отново, като творбите, включени в нея и сега, както в първото издание, са издържани в стил „магически реализъм“. По далечна аналогия се доближава до великолепния роман на Ремарк „Време да се живее и време да се мре“, но само привидно. През 1999-та тя е посветена на загиналите в Косово християни и мюсюлмани. По-късно идва посланието на автора към читателите, преди да разгърнем страниците на първия разказ: „Изминаха шестнайсет години от написването и петнайсет от издаването на тази книга. За тези години нещата в света не се промениха. Напротив – станаха по-жестоки: Афганистан, Чечня, Либия, Ирак, Сирия, Украйна... Хиляди жертви, хиляди покосени от безумията през и след войната! На тях, както и на загиналите някога в Косово, посвещавам второто издание. Посвещавам го и на всички от всички религии и вери, жертви на най-низкото в Човека – ненавистта и фанатизма! Правя го, защото усещането ми за принадлежност към Човешкия род е по-силно от пристрастието към която и да е религиозна и политическа идея!...“

В разказите на Златимир уморено, но и зловещо дишат следствията от барутните начинания на овластени люде, за които избиването на „враговете“ е най-важното нещо в обърканите им мисли. След като станат реалност, зад местата на боевете остават обезлюдени села и градове, опожарени къщи, избити човеци – властва отчаянието и още нещо: отново заема своето безсмъртно място жаждата за живот. По редовете централни герои почти липсват. Местата им са заети от безименни, съсухрени жени, всяка с един или с по няколко кръста за храброст на гърдите. Какво символизират тези кръстове? Отново смъртта, защото за да бъдеш „удостоен“, трябва твоят брат, съпруг и който и да е близък да е оставил кости по бойните полета. Затова орденът, привидно желан и възвеличаван, е също символ на смъртта. Някой трябва да е откъснат от семейството си, да се влее в армейските редици и да стреля по посочения му враг, докато го убие или сам бъде убит. Кръстовете по дрехите на жените се превръщат в символ на безвъзвратна загуба. На болезнен спомен за любимия човек, който не ще се върне вече. И щеше да е съвършено непотребен, ако в политическото блато бе надделял мирът. Ако връх бе взело разбирателството, хармонията, добротата. Любовта на човека към своя ближен, когото, преди да го убие, не е виждал никога. За да бъде и той на свой ред убит и зловещият кръговрат закачи на поредната отчаяна жена следващия кръст за храброст...

Разказите на Златимир Коларов в този сборник са апологетика на мира: крехък, лесно нарушаван, мечтан и въжделен. Възпяват правото на личността да живее по своите си възприятия на жизнените закони, без някой друг, „отгоре“, да му сочи предполагаемите врагове, които трябва да бъдат унищожени. Защото Бог ни е предопределил за градивно съзидание, а не за стихиите на разрушението и братоубийството. И защото библейските Каин и Авел биха съществували в братско единство, ако не беше завистта и стремежът за доминиране над околните. Войната е продължение на дипломацията и политиката с други средства, но от това страдат само най-низшите слоеве в градежа на гражданската пирамида. В нейните пламъци изгарят мечти, надежди, въжделения. Семейства, влюбени, трудови хора. Изчезват всички ония, които най-малко се нуждаят от войната. След огнения й вихър из разрушенията се настанява самотата, унинието, апатията, усещането за непотребност. Но това е само привидно. Защото, както узнаваме във „Видов ден – ден за разплата“, окичените с кръстове за храброст жени разрушават паметниците в селото на загиналите християни, мюсюлмани и юдеи, за да не се повтори никога вече изживяното, но не и преглътнатите страдания. Настъпва времето за дълго чаканата разплата: „Жените разбиваха паметника, заслушани в ударите на сърцата си – туп-туп, туп-туп, туп-туп, без да усещат кръстовете. Като прочетяха върху гладката повърхност името на загинал син, мъж или баща, душите им изстиваха. Вместо със сълзи, очите им се изпълваха с кръв и забиваха с ярост кирката в гранита. Наближаваше мигът. Сега или никога! – мислеха си те и продължиха да удрят камъка с чуковете и длетата...“

В облечените с магическата реалност на жанра разкази Златимир Коларов разгръща своя човешки протест срещу войната. Защото каквато и причина да я разпалва, ще има убити, безследно изчезнали или загубили разума си войници. Ще има и ситуациите на абсурда, както в „№ 1999“, или пък жертви по погрешка – „Лов на зайци“, „Снайпериста“, „Отблясъци от далечни светкавици“ и т.н. Взети заедно, творбите в книгата се сливат в апотеоз на отрицанието срещу братоубийството, кръвнината, насилието и лицемерието на връчваните кръстове за храброст. За него най-важни са любовта към ближните, тихото, безметежно съществуване, правото на човеците да отглеждат децата си в мир, който никога не ще бъде прекъснат от изстрели и взривове. Самотните жени, накичени с ордени, представляват символ не само на протеста, но и на проклятието срещу любителите на войната. Не случайно в едноименния разказ розовият храст се покрива с черни цветове и повяхва. Да, всичко има своето начало, но трябва да има и финал, който да не е непременно смъртта на собствените ти деца. Сборникът е ярко отрицание на войната, която, за жалост, продължава и днес в разни точки на планетата...

И е логично да се запитаме: защо толкова често злото с безкрайните си барутни превъплъщения надделява над доброто? Не е ли отмрял в съзнанието и душите ни атавизмът от времето на пещерите и първобитното общуване? Защо трябва да има победители и победени в кървави баталии, вместо на полето на съзидателния труд? Нима, убивайки ближния си, ставаме по-велики в собствените си очи? Или пък кръстът за храброст е по-ценен от току що изпечения хляб от житото, отгледано с попуканите ти ръце? Авторът е пътувал по света много, бил е и в бивша Югославия, в Косово и има предостатъчно впечатления и критерии за сравнимост кое за личността е добро и кое – не. А и в светите книги за всеки и всички е писано: „По делата им ще ги познаете!“ За жалост, барутните начинания на планетата не свършват и кръстовете за храброст отново намират безсмисленото си приложение. Забравяйки повика на Джон Ленън „Правете любов, а не война“. Наистина, любовта и мирът, добротата, хармонията са онези двигатели на човешкия напредък, който ни води към едно по-светло бъдеще. Докога ще има войни и съсухрени вдовици, застанали край магистралата в очакване на мъжете, никой не може да каже. Но истината трябва да се познава и тя е залегнала убедително в „Отблясъци от далечни светкавици“. Златимир Коларов е вещ психолог и повече от убедително ни сочи посоката, която без излишни трусове можем да изберем за собственото си битие. Според мен книгата трябва да бъде преведена на чужди езици и съм сигурен, че ще намери добър прием сред читателите от различни краища на света. Защото всички сме деца на майката планета и за всички ни има място върху нейната гръд, където над всичко грее равнопоставеността между религии, банкови апетити и властолюбиви химери. Да, има го това място, просто трябва да прогледнем къде се намира то. А то се намира в Родината, разбира се...

-------------