Притеглянето на поезията

През 2014 г. писах кратки думи за „Стихове от розариума“ на Роза Боянова. Днес с удоволствие ще поговоря и за новата й стихосбирка „Обратна гравитация“, излязла в издателството на Бургаска писателска общност съвсем скоро.

Кръстник на заглавието на новата й книга е Митко Новков, както признава поетесата в едно интервю. Ето какво казва той: „Нейната поезия е обратна гравитация; всяка поезия, впрочем, е обратна гравитация, защото ни издърпва от делничното в пространството на празника, на празника на духа и на интелекта. Но също и на чувствата, никога да не забравяме чувствата: чувствата, които поезията, тази обратна гравитация, прави истински. И по този начин нас прави истински“. Впрочем, върху сполучливите заглавия на книгите й и тяхната двузначност набляга и Едвин Сугарев, визирайки „Чернови на Млечен път“ през 2011 г. В случая с „Обратна гравитация“ трайността, универсалността на стиховете, тяхното притегляне са насочени нагоре към небето, а не към земята. Както пише и Митко Новков: „Точно това прави поезията на Роза Боянова: принебесява ни, внебесява ни, тегли ни нагоре със своята обратна гравитация...“. В този смисъл тя е „интигравитационна“ и „асиметрична“ („Във всяко отдалечаване / има обратна симетрия“ – „Казано на вятъра“), каквато е всяка добра поезия. Проф. Калина Лукова назовава тази поезия „интелектуална, мисловна“, а Манол Манолов нарича „Обратна гравитация“ „сборник с нови стихове на поет с образен и богат език, владеещ свободния стих, познаващ чувствеността на съвременния читател. Добро съчетание на философска поезия и приказни мотиви.“ И това е вярно. Както точни са наблюденията на Иван Сухиванов, четейки стихотворенията през физиологическо-филологическата опция на „език“ и „вкус“. Един от изводите му – „Метафората е основният код за разгадаване на тази поезия.“, всъщност е базисен за нейната поезия (буквално означен в заглавието на стихосбирката й от 1996 г., но иначе забелязан от многобройни нейни критици и ценители). Ще се спра на структурното изграждане на книгата, на което обръща внимание и критикът Юлиян Жилиев: „Добре композирана стихосбирка в четири самостоятелни цикъла и страници с медитативни фрагменти в проза, които представят своя автор като отлично владеещ изкуството си, при това с непринудеността на увлечено в някаква вълшебна игра дете“.

Първият цикъл „Изкушения“ е пролог към „изкушения“, за който „всичко е вече познато, казано и прочетено, / повторено и запомнено...“. Това и всяко от следващите стихотворения от цикъла (и не само) е основание за сриване на този скепсис на „простосмъртните“, път към „изкушенията“, които ни предлага поезията (вж. мотото на Е. Паунд към цялата стихосбирка: „... аз съм тук / ПОЕТЪТ, пия истински живот, / както други простосмъртни пият вино.“), но и средство те да ни променят неусетно, завинаги, да ни издигнат над земята, отвъд нейната гравитация. „Изкушенията“ (чиито синоними, естествено, имат двойнствено значение – „съблазън“, „прелъстяване“, „прелъщение“, но и „измама“, „примамка“, „подмамка“) могат да бъдат реални („За изкушения...“) и илюзорни („Нищо не е такова, каквото изглежда“); свързани са с онзи привиден Вселенски хаос, който конвенционалният ум не може да разбере/побере в себе си, и с един поетически релативизъм, който приема, че пространствено-времевия континуум е нарушен, лишен от смисъл. Една от целите на истинската поезия е и такава: да ни откъсне от условните рамки на общото и свободата, на които сме подвластни в този свят, и да ни го представи в неговото невидимо движение – това именно прави емоционално-рационалната поезия на Роза Боянова. С това също така се занимава мимезисът и катарзисът – първото е свързано с рационалната страна в поетическото, второто се занимава с емоционалната му страна.

Следва цикълът с лирична проза „Резервни части“ за събуждане на сетивата“, който внася нов момент в концептуалната рамка на стихосбирката и е преходен в междуцикличните връзки. 13 „резервни части“ в случая са достатъчни, за да осигурят прехода между първата част и третата „Профили на архипелаг“. Това са резервите на поетическата сензитивност, без която няма как да достигнеш брега на бленувания архипелаг-равносметка; това е преходът между минало и настояще, между реално и въображаемо, пречупени през „триплекса“ на времето и изпълнени с въпроси без отговор (залог-обручение на поезията). Разбира се, в тайнството на поетическото сътворение се крият личният житейски опит, изживяната реалност, търсенето на „резервни части за събуждане на сетивата в настоящето или пък в „словесни съкровища далеч оттук“ (Богомил Гюзел, Томас Бернхард). „А тайнството съществува, независимо от нашето желание да го разгадаем, независимо от неумението да го назовем или скрием.“ Това са лирически фрагменти с „изречения, обърнати по очи, лежащи по гръб, или свити като ембрион (и аз така спя – сигурно не съм родена още)“, които се опитват да прочетат „метафората на живота“, с които „преговарям вълшебното, докато живея с ужасното“. И финалният фрагмент, който звучи не толкова прорицателски, колкото честно и смирено, красиво: „Всичко изречено един ден се сбъдва – метафорите буквално, преживяното – с художествено оправдание. Но как се умира в него? Спирам да пише това...“.

„Профили на архипелаг“ е кратък. Смисълът му е синтезиран в лаконично в този стих – въпрос без отговор: „И как без име съм живяла, / и как с това да остарея...“. Профилирането включва отново въпроси без отговор („Защо е трябвало дотук да тичам...“ – „Триплекс“), едно бъдеще, което е „неназовимо“ днес, но ще открие името си „утре / отвъд забравата“, и едно настояще, в което естетическата демаркация на архипелага на изкуството е прокарана – ляво – дясно, модерно/постмодерно – традиционно, „като левия и десен профил на един и същ архипелаг сме“ , а „Изглеждат тъй обикновени...“ („ТЕ“).

Цикълът „Преводи от чуждо небе“ продължава линията на поетическо профилиране – този път свеждането, преводът на смислите „от чуждо небе“ до нас. Изглежда и тук двойствеността, противопоставянето властват, защото и „небето“ е поделено и „затова оставаш неразбран“ („Превеждаш от чуждо небе“). Особено различимо е това разделение в „Асиметрия“ („как ще излезеш от унеса / без обувките на болката...“. Един безконечен филологически и физиологически превод, чийто смисъл все не достига до нас: „Толкова много времена, а все не ни стигат.“ („Преминахме през деветте глаголни времена“).

И все пак „Идват онези стихове“ – последният цикъл на стихосбирката, който завръща поезията в лоното й – по законите на „обратната гравитация“ горе в поетическите небеса, в магията на римските останки в Деултум („Деултум“, при лирика Андрю Орке, който „... носи континентите / навсякъде със себе си...“ („Андрю носи континентите...“). Стихове, които ни карат да вярваме в сънища, защото „Безверието е обсебило с кокалести ръце / съкровеното / и го държи, докато изсъхне / като стара кожа.“ („Вярваш в сънища“), които са пълни с обич и разбиране към всичко живо и мъртво, които са пълни с творческа енергия и оптимизъм („Идват онези стихове...“, „Където и да идем...“). Едно дълга поетическа травелогия през времето и пространството, която свършва с благодарност:
„И колкото по-дълго пътувам,
толкова по-благодарна ще бъда.“
(„Тръгвам от твоето стихотворение“)

-------------
Роза Боянова. Обратна гравитация. Худ. Иво Рафаилов, ред. Николай Гундеров. Изд. „Бургаска писателска общност“, Бургас, 2018.
-------------