Пясъчната принцеса

Тази сутрин пясъчната принцеса се събуди тъжна. Не поздрави слънцето, когато то погали с лъчи косите й. Обърна гръб на морето и то учудено прибра вълни, за да не намокри роклята й. Скара се на гларусите, които крещяха, тъпчейки пясъчните фигури, и нарочно изпрати вятъра да й търси панделка, за да не й задава въпроси. Всички мълчаливо се споглеждаха, но никой не смееше да я заговори. Разбраха, че е тъжна заради момчето, което вчера си замина. Вече бе края на лятото и всички спасители си заминаха, а то беше един от тях.

Принцесата знаеше, че този ден ще дойде, защото есента вече напомняше за себе си. Стъмняваше се все по-рано, а през нощта ставаше все по-студено. Но до последно тя се надяваше. Искаше момчето да продължи да идва, а тя да го наблюдава, скрита зад дюните, и да му прави номера. Обикновено заравяше някоя негова вещ в пясъка и когато той не си я откриеше, я отнасяше в своя замък. Вечер я слагаше до сърцето си и започваше да мечтае.

Някога бе чела приказки за добри феи, за вълшебни целувки, за чудеса, които са се случвали някъде, и тайно се надяваше някой ден да се случат и на нея. Беше толкова близо до момчето, а то не можеше да я види. Понякога се гушеше в ръцете му или нежно обгръщайки тялото му, го топлеше, а друг път целия го обсипваше със своите песъчинки. Момчето усещаше, че има нещо тайнствено около него, но така и не разбра истината. Просто наблизо имаше много момичета – весели и безгрижни, на които всъщност им беше още рано да се влюбят истински.

Пясъчната принцеса все се надяваше някоя вечер момчето да дойде само на брега, да седне на пясъка и точно тогава тя да го заговори. Можеше да му разкаже хиляди морски истории, истории за влюбени, които се срещаха на брега, или просто да говори за себе си. Всички обитатели на морския бряг я познаваха и обичаха, защо да не може и едно земно момче да се влюби в нея?

Това така и не се случи. Ако момчето идваше нощем, беше винаги с компания, която се веселеше и лудуваше на плажа. През тези нощи принцесата неутешимо плачеше. От очите й падаха малки перлички, съвършени като любовта й, които сутрин хората събираха, мислейки, че са от мидите.

Точно когато принцесата бе готова отново да заплаче, вятърът се върна, носейки й панделка. Беше довел и още някого, като го криеше зад гърба си. Принцесата не повярва на очите си и всички песъчинки в нея настръхнаха. С вятъра бе дошъл и принцът от другия бряг. Докато тя бе гледала земното момче, по нея въздишаше истински пясъчен мъж – красив и благороден. Той й подаде букет от водорасли, набран специално за нея, и й каза, че няма смисъл да разпилява приказните си мечти по земните хора, защото те не могат да обичат истински или може би се страхуват от чувствата си. Тогава попита дали ще е удобно понякога двамата да ходят на разходка по брега или от време на време да плуват заедно към морското дъно, където винаги е много красиво и забавно.

Пясъчната принцеса се учуди как може да е била толкова наивна да сега. Може би слънцето е блестяло прекалено силно и тя е била заслепена за обикновените неща около нея или пък морето не е било достатъчно студено, за да охлади глупавите й мечти. Как досега не е усетила, че някой може да обича и нея, а от съжаление към себе си е пропуснала толкова хубави мигове?!

Пясъчният принц я успокои, че ще имат достатъчно време да се опознаят, да научат всичко както един за друг, така и за живота около тях.

Най-накрая принцесата се усмихна, сложи панделката в косите си и уверено подаде ръка на принца. Двамата се погледнаха и тръгнаха по пътя на мечтите, където винаги можеш да срещнеш щастието, стига да не се страхуваш от него.

----------------
Пенка Стаматова, “Розови облаци”, изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2005.
----------------