Раклиново – въглен от минала жарава

Раклиново – въглен от минала жарава

Под напева на Каракуша,
сред девствената тишина
мелодията древна слушам –
иконостас за мен е тя.

В този забързан, студено гранитен свят, знаех едно кътче за истинска отмора – Раклиново. Знаех, че го е имало и ще го има – един молитвен иконостас от древни мелодии, пъстър букет от гори и ливади. Пътувам към тебе, малко селце, последната точка от Айтоската селищна система. Сгушено в прегръдките на трите чернокоси върха: Ески Кузу, Манда Кайряк и Каракуша. Заслушано в напева на селската река, то и днес излъчва многобагрени отблясъци от миналото. Обител стара, ехо от далечни времена – въглен от пареща жарава, но и порив за нов живот. Ти си и онова топло майчино гнездо, където често се завръщат в спомените си тези, които отдавна се изселиха в градовете. За своите жители, ти си селце насъщния въздух, прохладата, гласът на кукувицата и вярата, че утрешния ден ще бъде по-добър, особено за младите хора.

Пътувам по удобен асфалтиран път – някога това бе само мечта. Забулен в облаци и млечносива мъгла, горд и величествен се изправя като стена отляво Ески Кузу. В далечината едва се вижда в сънна дрямка средният връх – Манда Кайряк. Небето сякаш е слязло ниско – аха да се слее с хоризонта и отново пред очите се открива още по-живописен пейзаж – посреща ни старият Каракуш. Колко легенди, колко песни е съхранил той.

Нощта скоро ще наметне своя черен плащ. Изведнъж на височинката запрехвърчаха бели пеперуди. Пошегувах се: това е последният ви танц, белоснежки, иде пролет. Но те – рожби на мимолетната хубост, бързат да обкичат дърветата с гирлянди. А младите овошки, в разкошни бели дантели, танцуват първия си пролетен валс. Светлините ту гаснат, ту припламват.

Вече сме в селото, а то отпуснало се в прегръдката на вечерта, едва диша. Тишина… и дочувам сякаш пак бодрите гласове на коледарите с навои, с барокови пера и калпаци, виждам големия нашарен кравай за тях и бързам, бързам… Колко отдавна бе всичко. Като късче от друг свят те чувствам, селце – викат ме отново спомените. Ето я светлината, тя ме мами. Тръгвам към бабината къща, но тя вече я няма. Избирам другата пътека, която ще ме отведе при ливадите в един слънчев пролетен ден. Засмени щастливи момичета, в чудно красиви дрехи, с венци на главите, пристъпват ситно-ситно през пъстрия губер на ливадите. Песента им звучи като пожелание за здраве и щастие… Я, та това са мамините лазарки. Излъчват едно силно усещане за бяла магия, а докоснеш ли ги, ставаш по-добър, по-чист и възвишен.

Надниквам и в дворовете. Там растат най-дъхавите цветя, които познавам. Един неповторим цветен ансамбъл, чийто звуци нюансират и преливат в душевна мелодия. Общуването с цветята създава умения, усет за красивото, обогатява възприятията. А вечерите край огнището на баба бяха моето вълшебно пътуване. Главните в огнището вече догарят, а баба все така напевно реди легенди и приказки, в чийто свят витаят духове: самодиви, змейове, нощянки – една пъстра галерия от поетични образи, какви творческият гений на народа ни е създал: неповторим примамлив свят, който те грабва и възвисява.

И аз виждах често насън самодивите, като бели птици, които прелитат реката преди петляно време и отиват към трескавото кладенче. А над него – голям дрян, обкичен с разноцветни нишани. Дрянът стои до днес. От стари на млади се предава поверието: “Който пие от кладенчето, треска го не лови”. Отпила глътка изворна вода, бавно се изкачвам на височината, откъдето се вижда цялото село. На най-високото място, като бяла птица, е селското училище. Някога гъмжало от детски глъч и песни, от младежки смях и веселие, а сега мълчи като ням човек. В същото време малките ученици мръзнат всяка сутрин в рейса, който ги отвежда на училище в Тополица. Тази хубава бяла постройка, строена от родолюбивите раклиновчани, сега трябва да пустее.

Населението на Раклиново било чисто българско. То дошло от селата Босилково, Костен, Морава, гонено и жестоко експлоатирано от местните бейове. Най-после тук намират спокойствие и земя. Бившите ученици от това време разказват, че строежът на училището е дело на всички. Учител в новото училище става Тончо Духтев, родом от с. Шейново, Казанлъшко. Амбициозен и високо интелигентен, той не само учи учениците, но умее да обедини и младежите. Не минава вечер без вечеринка. Играят се пиесите “Свекърва”, “Българи от старо време”, “Райна Княгина”, “Баба Тонка” и др. Раклиново става център на културни инициативи. Младежите са будни, живеят пълнокръвен живот с много веселие. Посрещат гости от селата Раклица, Зимен, Черноград и Тополица. И досега с много умиление и тъга си спомнят за тия селски представления бившите участници, сега вече възрастни хора.

В дън кълбото жици, разтопен метал и комини, знаех, че те има още, селце, и ще те има винаги, защото лежиш не само в гънките на Балкана, но и в моята душа, в нейната неспокойна кръв.

--------------

Геновева Зафирова, “Хора без дубъл”, Бургас, 2012.

--------------