Разговор за Странджа

Трима колеги и добри приятели седят на южната тераса в удобна къща в китното странджанско село Граматиково. Къщата е построена на високо място в края на селото. Стръмният скат под нея, макар обрасъл с високи дървета, изчиства гледката на юг и открива впечатляваща панорама, която в ясно време се задънва в дълъг седловинен хребет. Откъм западната му страна се извисява най-високият връх на Странджа – Голяма махиада, а в източната – следващият го – Малка махиада.

Тримата са агрономи по образование. Най-възрастният – Димитър Делипавлов е изявен професор по таксономия на растенията, а най-младият – Петър Вълчанов – доцент по генетика на растенията. Третият също е професор, но по фуражно производство. Той е кореняк странджанец и къщата е негова.

– Нали знаеш, че съм родопчанин? – обърна се към домакина Делипавлов.

– Знам дори, че си роден в красивото родопско село Равногор.

– Абе красиво, но твойто Граматиково и особено Странджа ще държат в плен съзнанието ми, докато дишам. Заживях с тази прелестна природа благодарение на тебе и нашето приятелство.

Професор Делипавлов е ежегоден гост на домакина. Професионалните му интереси на изследовател на странджанската флора налагат да посещава родния край на домакина през всички годишни сезони. Разбиранията на двамата за природата и отношението на човека към нея бяха еднакви. Двамата възприемаха една от максимите на древните китайски философии – таоизма и дзенбудизма, че човекът е равнопоставен с останалите живи същества в природата и като съзнателен и мислещ индивид няма право насилствено да руши нейното равновесие и да се отнася грабителски към нея. А Странджа, по много причини, е все още девствена, поради което дървесните и тревните й съобщества са съхранили своя първичен фитоценотичен баланс. Това е най-съдържателната и оригинална страна на планината, която я прави търсена и редовно посещавана от разбиращите изследователи и любители на природата.

В подетия разговор се включи и доцент Вълчанов. Той е за първи път в Граматиково и Странджа. Домакинът беше разговарял с него предварително за природните прелести на родния си край и сега изпълняваше поетия ангажимент да го доведе на място и насити с подобаващо съдържание романтичните му влечения и забележим усет към прелестите на странджанската природа. Настанявайки се удобно на стола, след като изслуша казаното от Делипавлов с видимо приятно вълнение, Петър също се обърна към домакина.

– Все още съм объркан. Във водените досега разговори винаги съм мислил, че преувеличаваш, но съм грешил. Сега мога да ти кажа без никакво съмнение, че си щастлив човек. Като имам предвид и някои други добри неща, които знам че са те споходили в личния ти живот, мога още по-категорично да  кажа, че си най-щастливия човек в това село.

– Имаш предвид неповторимата панорама и възможността за зрителното й възприемане непрекъснато и през всички сезони на годината? – попита професор Костов.

– И още много други впечатляващи и забележими от първо докосване неща, които не бързам да визирам, защото вече съм убеден, че ще ги изживея през малкото дни, които ще прекараме заедно.

Не възприемай това, което ще кажа като преувеличаване, но аз страдам от перманентен “глад” за Странджа. От много години те познавам, пък и работили сме заедно и съм убеден, че от тази “болест” ще бъдеш заразен и ти – добави домакинът.

Вълчанов се усмихна и продължаваше да наблюдава съсредоточено от терасата зеленеещите се на места букли от разлистващата се гора на планината. Беше средата на април, когато природата се събуждаше и видимо променяше.

– Слушай Петре, тази географска област от територията на България по климатичните си дадености има голямо сходство с Кримския полуостров. Меките зими, с обилни, спокойни валежи от сняг и прохладното лято предопределят сходството на флората на Крим с флората на Странджа. Има много примери в това отношение. Но аз ще спра дотука. Нека говорим за някои от онези нежни атракции, които ни предлага тази планина и които насищат естетичните потребности на хората – добави Делипавлов.

– Правилно – намеси се и домакинът. – Тука не е място, нито време да четем лекции. Желанието ми е да въведем колегата Вълчанов, пък и ние да си припомним онова което е оригинално, ендемно за Странджа.

– Тогава да се върнем един месец назад. През март, а в някои години още през февруари, обикновено в дъбовите гори, заедно с кримското кокиче цъфти ботурчето. Тогава приземието на все още неразлистените дървета придобива изящна виолетова окраска. Между кожестите му целокрайни листа, с множество бели петна по тях, излизат накъдрени дръжчици, завършващи с елегантни, розововиолетови цветчета, които приличат на нежни бебешки бузки.

– Знаете ли как го нарича местното население? – попита домакинът и сам отговори на въпроса си: – кукрек. Странджанки, при среща с красавец или чаровна хубавица възкликват: “Гледай, гледай колко хубав човяк, като кукрек! Да не му са уроки!”

– По същото време, а може би и сега, по северните места все още цъфти и синята иглика. Тя е с едри, набръчкани и светло зелени листа. Цветните й дръжки са дълги. Използува се като бордюрно цвете край къщните алеи.

– Отново ще добавя към казаното от Делипавлов, че местното наименование на този рядък за вътрешността на страната, но масов за Странджа вид, макар и малко странно е “Петкови гащи”. Спомням си как в миналото, когато мизерията измъчваше местното население, децата ядяха апетитно ароматните и нежни венчелистчета на този вид. Това се прави и сега, но само за атракция.

Вълчанов слушаше внимателно разказите на сладкодумния си професор – негов уважаван преподавател по ботаника и на домакина. Той сам имаше положително отношение към систематиката на висшите растения. Негова слабост обаче беше групата на декоративните видове. Информиран беше и за ендемната за Странджа зеленика.

– Слушам с внимание разказите ви, приятели, но искам да чуя нещо за зелениката. Досега не съм имал щастието да я видя в естествено насаждение.

– Отново ще се намеся като местен човек – обади се домакинът. – Понтийската зеленика е една от най-впечатляващите забележителности за Странджа, особено за пришълци. Но най-добре е да се наблюдава по време на цъфтежа. Това става в средата на май. Едрите розови, с виолетов оттенък, кичести цветове са върха на изяществото. В недалечното минало, когато странджанските села не бяха обезлюдени, празникът на просветата и славянската писменост 24 май минаваше с богати украси на училищните сгради, с гирлянди от цъфнала зеленика.

– Да, този ендемен за Странджа вечно зелен храст е наистина впечатляващ – добави професор Делипавлов, – но мощното му развитие в приземния етаж на широколистните гори го превръща в сериозен конкурент на ценните дървестни видове и в този смисъл създава грижи на лесовъдите. От друга страна е чудесно убежище за полезния дивеч, особено за дивите прасета. В трудно проходимите храсти на зелениката те си почиват необеспокоявани в горещите летни дни. И в този случай, както винаги, Природата се е погрижила за поддържане на необходимия й баланс.

– Много са растенията, които красят Странджа – продължи професор Костов. – Голям е броят на диворастящите билки и ароматни видове. Те насищат въздуха с вълшебно благоухание и правят вдишването му по-леко и сладостно.

– Вие сте великолепни – обади се доцентът. – Сега едва ли ще мога да “вкуся” от всичко, но вече заживявам с надеждата това да се случи.

– Ей така, както сме тримата, можем ежегодно, по няколко пъти да посещаваме Граматиково. Сами се уверихте, че тука има необходимите удобства за нормален живот. Към всичко ще добавя и очарованието на Странджа. Дано това откъсване от шума, замърсения въздух, пагубната забързаност и неизбежното напрежение в големия град удължи с някоя година живота ни. Вече сме на възраст, която буквално налага да се отдадем повече на себе си – добави домакинът.

– Ако трябва да гласуваме, аз съм “за” – каза усмихнат Делипавлов. – Вие сте по-млади, но за мене това е задължително.

– Има още много неща, които могат да се кажат за полезната флора на Странджа, но считам че и досега споделеното е достатъчно. Затова, ако има съгласие, нека пренасочим разговора към една друга забележителност на Странджа – ядливите горски гъби – предложи домакинът и добави: – За обяд ще ви опържа “за добре дошли” стерилизирана булка гъба. Но за това има време.

– Да, гъбите. Това също е един много интересен случай. Сигурно си спомняш, че преди две години бяхме тук през първата половина на август. Никога не съм виждал такава плътност на манатарка (меча гъба) и булка гъба. Местността която посетихме беше на около километър и половина, южно от селото и се казва “Петкова кория” – каза Делипавлов.

– Ти ме шашваш – включи се домакинът. – Спомняш си и наименованието на местността! Учудва ме свежата ти памет.

– Причината не е в паметта, а в изживяното въздействие. Няма да е преувеличено, ако повторя това, което ти казах в красивата дъбова гора, със зелен мъх около приземието на дърветата. Плътността на гъбите беше толкова голяма, че почти нямаше къде да се стъпи.

– Е, не чак толкова, но гледката беше наистина впечатляваща. Свежите манатарки със силно удебелени в основата пънчета, скоро достигнали пълно развитие, се открояваха ясно върху зеления фон на широкия и равен килим от горски мъх – добави Костов. – Ако за мечата гъба може да се използува метафората “Цар на гъбите”, то за булката приляга образният израз – “Царица на гъбите”.

– Ясно е, че си добър познавач на гъбите – намеси се Делипавлов. – Но ако разгледаме появата им във времето, трябваше да започнем с пачия крак. Той се развива на пролетта, в края на май и началото на юни. Не знам дали си спомняш при една от поредните ни експедиции в относително склопена букова гора, приземието й беше напълно лимонено жълто. Фуниевидното плодно тяло на пачия крак, едро и свежо, ние забелязахме от сравнително голямо разстояние. След като се върнахме в село разбрахме, че населението само за един ден е предало на изкупвателните пунктове един тон свеж пачи крак. Тази планина в благоприятни години наистина “ражда” огромни обеми ценни ядливи гъби.

– Доуточняването в “благоприятни години” е много важно, защото от разговора ни, може да се създаде измамното впечатление, че в Странджа гъбите изобилствуват ежегодно. Когато не се появят гъби, странджанци обясняват причините с лаконичното “не даде хава”, което значи: липсват условия.

Доцентът слушаше с интерес разговора между двамата си колеги. Неговите познания за диворастящите гъби бяха по-оскъдни и се свеждаха основно до челядинката, полската печурка и сърнелата, а отчасти и за тополовата припънка. Причината бе, че е роден и прекарал юношеските си години в полския град Хасково. Той знаеше за манатарката и отчасти за булката, но никога не беше ги виждал в натура, защото те са планински (горски) гъби. Те растат само там, в планините, в симбиоза с дървесните видове, по все още неустановени повели на природата. Това е причината тези ценни диворастящи гъби да не са въведени в култура.

– Разгърнатият разговор за ядливите гъби на Странджа за мене е наистина от голяма полза. Признавам, че научавам много любопитни неща. Страхувам се да не се подсмихнете за въпроса, който ще задам, но не казвате нищо за челядинката, за полската печурка и сърнелата. Растат ли в Странджа и населението познава ли ги?

– Неоспорима истина е, Пешо, че с малки изключения диворастящите ядливи полски гъби се развиват и в планините, особено в Странджа, защото е най-ниската гориста планина в страната. Из нейните поляни обилието на печурката е много голямо. Преди девети септември 1944 г. само в Граматиково имаше над 20 000 овце. А както е известно, полската печурка расте на по-плодородни, добре запасени с азот почви. Тогава на есен тези площи, включително естествените ливади и пасища, за чието плодородие се “грижеха” овцете, буквално белееха от печурка.

Челядинката е отскоро позната за местното население и въпреки изключителните й кулинарни качества, малко са хората, които я събират. Поради високата атмосферна влага, характерна за Странджа и през най-горещите месеци на годината, тя се развива отлично и плодната й шапка е по-голяма и по-месеста, отколкото в полските райони на страната.

Сърнелата е една от любимите есенни гъби за странджанци. Едрите, не съвсем развити плодни шапки, с бухалковидна форма, изнесени на високи пънчета, са неповторима атракция за хората. Събирани в тази фаза и опържени, след паниране те са любима храна за тукашното население. Странджанци наричат сърнелата “кукумарь”. Когато в разговор се дава оценка на горделив човек, често ще чуете сравнението: “той се пъчи (възгордява) като кукумарь” – отговори обстоятелствено Костов на поставения въпрос.

– Има и много други гъби, също ядливи, но с по-ниски качества – намеси се Делипавлов. – Голям е броят на гълъбките. Населението не ги познава и не ги събира. Само зелената гълъбка, тука наричана кой знае защо синя гъба, малцина знаещи я берат и консумират.

Масова пролетна гъба е бялата млечница (бяла лютивка). При нараняване от нея се отделя гъст млечнобял сок с лютив вкус. В засушливи години, когато не се развиват по-качествени гъби, населението посяга и на този вид. Преди да се подготви за консумация или да се консервира, млечницата се нарязва и накисва определено време в подкислена с оцет вода,за да се извлече лютивината й.

– Ето една малка част от големите природни атракции на моя роден край – добави домакинът. – Досега говорихме за някои забележителности относно флората на Странджа. Но само говорихме. Когато иска да разбере нещо в дълбочина, българинът използва мъдрата фраза “око да види, ръка да пипне”. Не е случайно идването ни в началото на пролетта, Петре, целта ми е още тази година да възприемеш със сетивата си и като любител на природата да усетиш нейния чар не само в околностите на Асеновград, но и тука, в сърцето на Странджа. Убеден съм, че приятно ще те изненада и чаровницата Велека. Тази прелестна огърлица на планината, с нейните кристално чисти води, девствени околности и бъбриви бързеи.

На финала ми се иска да обърна вниманието ви на още едно възможно преживяване в Странджа. Имам предвид прелитащите над нея щъркели. Около 15-20 април хиляди екземпляри от тях преминават на обозрима височина в стройни клиновидни редици над планината. Най-отпред винаги  лети водачът на колоната със забележимо предварение от нея. Ефектът се подсилва от прекъснатите, нежни и приглушени звуци, издавани от птиците, които се сливат с лекия шум от размаха на крилата им.           Щъркелите прииждат от Южна Африка, а крайната им дестинация е вътрешността на България. Странното в случая е, че в селата на Странджа те рядко гнездят, но в маломерните поляни, оградени от вековни дървета, големите щъркелови колонии намират благоприятни условия за отмора след продължителния полет. Там пренощуват накацали по все още ненапълно разлистените клони на дърветата.

В ранното утро на следващия ден огладнелите птици със завидна активност и елегантни движения, в разбъркан строй, търсят и приемат апетитно нужната им храна – насекоми, мишки, жаби, гущери и други. След това по някакъв вътрешен сигнал, излитат и поемат към вътрешността на страната, където гнездят, създават поколения и прекарват в блаженство топлите летни месеци. Прелитайки над селата те се преустройват и с широко разтворени крила, поети от вятъра, кръжат на едно място по-продължително време. Това е дневния им отдих, след което отново поемат своя път към “набелязаните” цели.

Пролетното прелитане на щъркелите над Странджа повдига настроението на местното население. Причината е както в грациозните птици, така и в очарованието от събуждащата се природа през този годишен период.

Мекият климат на Странджа, приятно влажният и чист въздух, прохладните летни нощи и този озарен от безброй звезди ясен небосвод я превръщат в райски земен кът.

Млад испанец беше на кратко посещение с български учени в Граматиково. Той пренощува във вилата на горското стопанство в местността Качул, до река Велека. Още с пристигането си огледа с любопитство красивата околност. Вечерта, след като се появиха множество звезди в небесната шир, силно впечатлен той ме попита:

– Господин професор, вие знаете ли къде живеете?

Очаквах подобен въпрос, защото предварително разбрах, че произхожда и работи в Южна Испания, където климатът е силно засушлив, ветровит и лишен от мекотата на странджанския.

Моментално формулирах своя лаконичен и обобщаваш отговор:

– Моето определение, колега Лопез е, че се намирам и живея в рая.

– Вие буквално изземвате мисълта ми. Бил съм на много места в Европа и света, но такава красота не съм виждал – отвърна чужденецът.

Благодарих на испанеца за оценката му, която изцяло съвпадаше с моите разбирания за неповторимото очарование на родния ми край.

--------------

Публ. в сборника с разкази “Незаличими спомени”, Бургас, 2007 г.