Реставрации по рафтовете на Мнемозина (Валери Петров и поемата му “Вчера, както си влизах...”)

Реставрации по рафтовете на Мнемозина
Десет години от смъртта на Валери Петров
(Валери Петров и поемата му „Вчера, както си влизах...”)

Поезията на Валери Петров има специфична, само негова си поетическа стилистика – близка е до разговорния стил с естествените му речеви конструкции, които всекидневно използваме в комуникацията помежду ни. В едно интервю от 2000 година на въпроса за характерните черти на неговата поезия и за липсата на метафори в нея, той отговаря: „Струва ми се, че една характерна черта, от която не мога да избягам, е разбираемият начин на говорене; друга такава – свързана с първата – трябва да е „прозаичността” на стиховете ми и често срещаната при тях разказвателност (или по научному казано, наративност, леле-мале!); характерен за това, което пиша, е хуморът, който често се среща в стиховете ми, защото ми е близък изобщо и защото чрез него мога да казвам кое обичам и кое – не, без да прибягвам до високия тон, който – обратно – не ми е близък.” (Интервю на Петър Стефанов с Валери Петров, „Такъв съм – не мога да бъда друг”, 2000 г.). А че не може да бъде друг го доказва фактът, че и последната му поема, писана вероятно година или месеци преди неговата смърт на 27.08.2014 г., носи същите особености на поетичния му изказ:

... може да е
мой последен – април.
И при все, че завършвах така патетично
на обществена тема, за себе си лично
със тъга се огледах: тази стълба, тоз двор,
зад зелена ограда тоз бистър простор –
да, как се оставя това всичко наоколо,
което, видяно отдалеч през бинокъла
на тоз, който усеща, че вече си взема
сбогом с живота чрез тази поема...

Дори и заглавието на поемата го потвърждава. Но въпреки че при първи прочит изглежда някак непретенциозно, ударното „Вчера...”, особено в съчетание с образа на Мнемозина във въвеждащата й част, подсказва на интелигентния читател, че в нея ще става дума за нещо много важно от „вчерашния” ден на България, което предопределя настоящето и чертае контури за бъдещето. Мнемозина е богинята на паметта, дъщеря на Уран и Гея, родила от Зевс деветте музи на изкуствата. Според орфическата традиция тя заема изключително важно място в метафизичното пространство, свързано с пътуването на душите към безсмъртието. Тя ориентира мъртвия как да намери пътя си в отвъдния свят, убеждавайки го не само че животът и смъртта са едно неделимо цяло, но и му показва възможните пътища за прераждане. Защото само който успее да стигне до езерото на Мнемозина и пие вода от него (която възвръща спомените, изтрити от Лета), само той ще може да продължи напред по свещения път. Неслучайно и Валери Петров във въведението на поемата си разглежда живота като поредица от „въртележки”, наредени по „рафтовете” на нашата памет:

Вчера, както си влизах и си триех краката
от априлската пръст, вече с ключ във ръката,
изведнъж по причина, непонятна за мен,
се запитах: – К’во стана? – и спрял изумен,
видях си живота, цял в едни въртележки,
глупости, смешки,
неприятности, грешки,
успехи и гафове, важни, неважни,
залежали по рафтовете многоетажни
във магазина
на Мнемозина
– всичко някак си сбито
в един само миг,
случки, които,
вече старик,
без да избирам,
сега в стих реставрирам.

На една от т. н. таблички на Орфей, намерена в Хипонион, пров. Катандзаро (края на V век и началото на IV пр. н. е.) е написано, че пред езерото на Мнемозина стоят стражи, които позволяват само на тези мъртви да пият от студената течаща вода, за които са се убедили, че са деца на „Тежката земя” и „Звездното небе”. Само те получават правото да продължат напред по „свещения път” към безсмъртието. При Валери Петров този модел е обърнат, защото преди човекът да продължи напред, той трябва да е осъзнал онези свои грешки, които не трябва да допуска в бъдеще. Този подход може би е избран от поета заради другото съдържание на думата, с която е назована богинята – „мнемозина” на латински означава „монета”. Независимо дали става дума за лични или чужди грехове, всички ние, читателите, тръгваме заедно с поета назад, към ледените, отрезвяващи води на Спомените:

Спомняш си, примерно, септемврийските дни
и как постепенно всичко загни,
а днес: – Какво стана? – ей ме питам се пак:
– Вече толкоз години откак прошумяха, откак
видяхме с отпусната челюст диктатора,
след което задуха на промените вятъра
и какво се получи? Всичко в миг се обърна,
„безвъзвратното” минало за три дни се върна
с интереса, с печалбите...

Човешката мисъл и поведение обикновено се движи по острия ръб между материалното и идеалното. Днес Дон Кихот изглежда смешен в очите на младите Санчовци, които носят в своя зародиш „генни заложби” за власт, пари, имот и висок социален статус, обрекъл на крах „Великият Опит” да се създаде хуманно общество, в което човек за човека е брат, без да дели съществуващото на „мое” и „твое”. Оказва се, че Свободата носи примес от „добре осъзната необходимост” (т. е. новото битие определя и ново съзнание), че „героите, донесли Девети” сега се укриват в „палати гигантски” и покрай секретарките, колите и охраните – бързо забравят „снежните землянки в балканите”. Така, „сред чужди фондации или свои предатели,/ все на активни борци синове”, Свободата затъва в примитивизма и „вкуса на каубоя”, готов да брани „своето” дори със смъртта на онези Донкихотовци в Прага, които на протеста срещу нахлуването на войските на Варшавския договор, се превръщат в живи факли. Използваното от Валери Петров име на един от тях – Ян Палах – извиква в душите на хората от моето поколение спомена за кървавите събития, свързани с т.нар. Пражка пролет („Не забравяйте Ян Палах, който изгоря като факла срещу Варшавския договор...”, „Евробъркотия”, песен в албума на Жак Бърнел, 1979 г.). Много тъжна обаче е и констатацията, че след „реставрирането” на спомените и съпоставката на онова, което е било след 9 септември, 1944, и онова, след 10 ноември, 1989, се оказва, че колкото и да хулим миналото, то все пак е поддържало жив духа на българина чрез произведенията на изкуството, за разлика от днешното чалга пространство във всичките му измерения:

... тежеше властта ни и аз помня гнета й,
но имаше също творби на изкуството,
филми чисти във мислите и високи във чувството,
руски, грузински! И с горчива тъга
си казвах и казвам си: – Къде ли сега
са умните хора, тия филми създавали,
и такава ли тънка и външна, такава ли
ефимерна, лъжлива, повърхностна ципица
– като емулсия върху тяхната лента –
са създали идеите им, та при първия изпит са
избледнели до бяло, и там във момента
кръв и омраза
делят тоя и оня
и сбогом, мечта за
многоцветна хармония!...
Да, какво е Човекът? А е с толкоз способности
във всичките области!

Спомените в художественото време на поемата не са разположени хронологично. Като на филмова лента мисълта на лирическия говорител се движи ту напред, ту назад във времето и, изтръпнала от ужас, търси обяснение за случилото се в особеностите на човешката психика, родила тази история. И не може да намери логично обяснение за налудничавата жестокост между сънародници и страстта на един народ да налага волята си над друг народ, да завладява земите му насилствено, с цената на много жертви. По рафтовете на Мнемозина лирическият говорител реставрира ужасите в нацисткия концентрационен лагер Бухенвалд, Германия, където през периода 1937 – 1945 г. са депортирани 240 хиляди евреи и противници на нацисткия режим, от които 56 хиляди умират. Не по-различна е съдбата в изправителните лагери ГУЛАГ в златните мини на Колима по времето на Сталин, където смъртта си намират 500 хиляди затворници. Следват Босна (1992 – 1995 с 60 хиляди убити и между 20 и 50 хиляди изнасилени жени и деца), Косово (1999 г., с 13 хиляди жертви), Ирак (2003 – 2011 г., 700 хиляди убити), Виетнам (за период от 20 години между 1955 – 1975 г. – повече от един милион убити и над милион и половина ранени). В представянето на историческите факти словото на Валери Петров става насечено, жигосващо, изпъващо ни с такъв ужас, какъвто сега оживява в Украйна, където също „човекът няма право „Не участвам” да каже / на тези, които в предсмъртния час / са крещели пред взвода: „Другите идат след нас!” Изчезнал е някъде в небитието човешкият хуманизъм, стопила се е в казаните на ада вярата в Бога. И е непонятно откъде извира тази садистична жестокост към себеподобните, тази лудост, това самоубийство на човечеството, и то „научно”, „системно”:

... в Бухенвалд, в Колима...
Не, грешка няма!
Една яма голяма,
дълъг ров от Европа е вървял до Сибир.
Трупове сгърчени, почивайте в мир!
Имало разлика! И аз мислех, че има,
но тя става за жертвите незабележима,
и още по-смътна, по-неясна бе таз
разлика в огъня, бушуващ край нас,
защото навсякъде една бе и съща
сухата бабичка в изгорялата къща.
Ето, виждах я тука
как с тояжката чука,
клати бяла глава и сред тухлите ръчка,
и сълзата й плъзва по първата бръчка,
после по втората, после по третата,
после капва в реката и беж! към моретата,
за да срещне в глъбта им сестрите си там,
от Босна и Косово, от Ирак и Виетнам.
Колко мъки и колко
потисници зли!

Проучвал и превеждал в продължение на 12 години трагедиите и комедиите на Шекспир, сблъскал се и с жестоките исторически истини на своето време, Валери Петров не е могъл да не навлезе в дълбоките и мътни води на Хамлетовия хуманизъм и неговото разочарование от човека, тази „квинтесенция на природата”, вярвайки, че въпреки всичко пак си остава „вечна и мамеща, и неизтребима / мечтата за друг свят...” Провалил се е опитът на човечеството да сътвори този свят сега, за момента той се оказва илюзия, но поетът не причислява идеята за него към „реда на утопиите”. Да, сега са „времената на хулите”, на напъпилите „подлеци и нулите”, но са много още и „неизвестните, скромните, честните...” Обществено-историческият план на изображение постепенно преминава в обществено-личен. Защото, както казва Аристотел, човекът е обществено животно. И не е възможно да бъде иначе, тъй като и самият поет живее в това общество и е зависим от него.

За разлика от другите поеми на Валери Петров, наситени с добродушен хумор или с езоповски език, тук словото му изрича директно грозните автентични истини както за историята, така и за обществото, в което живеем. Общество, в което всичко е „позволено” и поради това липсва справедливост (морална и материална), в него яки корени пускат престъпността, егоизмът и алчността, завистта и кариеризмът, духовната нищета. За да удовлетвори своите амбиции, аморалният човек използва байганьовските средства на доноса и клеветата. Скромен, идеалистично устроен в мисленето си, поетът е дълбоко разочарован от човека в новото време, от липсата на воля, упоритост и готовност за материални компромиси и загуби в името на някаква общозначима цел. С особена сила във времето на демокрацията се налага максимата „битието определя съзнанието”. Отива си безвъзвратно представата за идейна дружба между хората, старите „побратими” се превръщат във врагове в битката за постове и печалби и всяка дребна душица „души наоколо, скимти, дава сигнали – / изровил е кокала и сега ми се хвали!”. За разлика от историческите факти и събития по рафтовете на Мнемозина, които са назовани директно, горчивото лично разочарование на човека и твореца Валери Петров е поднесено имплицитно, като част от общия егоизъм и вероломство в човешките взаимоотношения. От биографията му знаем, че през 1971 година е изключен от БКП, тъй като заедно с няколко други писатели и интелектуалци се подписва като „въздържал се” под декларацията на СБП срещу присъждането на Нобелова награда за литература на критика на комунистическия режим в Русия Александър Солженицин. От този момент той е наблюдаван от Шесто управление на ДС, което рикошира болезнено в личния му живот. Без да афишира себе си, дълбоко убеден, че и мнозина други имат неговата участ, чрез художествената форма на битието на своя лирически говорител, поетът споделя горчилката на самотния, принуден да живее в свят, разделен на „свои” и „чужди”:

... в досието ми се трупат различия,
дето видях се да стоя най-подир
като войн разжалван, със разпорен мундир,
сред бой барабанен... Неприятна история!
И добрите приятели... първия... втория...
ми платиха с отбягване и почти неприязън
за привета към другия, в кафенето отказан.

Поемата на Валери Петров „Вчера, както си влизах...” е поема изповед, поема – саморазголване до острието на истината, едно „влизане” в заключеното пространство на „светаята светих” на душата и сърцето му, където отдавна той трупа случки, визии, чувства, драматични изживявания и болки за света и себе си. И изведнъж – „отключени”, те рукват в словото на поемата, като помитат всички лъжи, страсти и лицемерия, завист и злоба пред бога на Истината. И единственото, което му остава, като в онази легенда за кутията на Пандора, е надеждата за бъдещето на България, на човечеството и на света:

Но така е било и ще бъде, уви –
един дом, един род, раждащ „луди глави”,
ще заплаща за всички, за да стане след време
събирателен образ на юнашкото племе!
А било му е писано на туй племе да пати:
убийства, преврати,
войни, атентати...
Но чувствам, че вече мисълта ми отива
отново към личното. А не бива, не бива!
Да, въпросът какво във словесната нива
съм посял и остава като собствен мой знак,
ме занимава – и то още как! –
но не той е най-важният, по е важно все пак,
по е важна надеждата, че човешкият род
ще намери най-сетне въжделения брод
към едно общество,
не знам точно какво,
но не така глупаво, алчно и хищно,
а по-умно, по-хубаво от всяко предишно,
па макар и без мен!...

За тази надежда говори Валери Петров и в интервюто си пред Петър Стефанов „Такъв съм – не мога да бъда друг”, осъществено на 3 октомври, 2000 година в София: „Човекът носи в себе си ангел и дявол в различни пропорции и в постоянна борба помежду им, и аз мисля, че поезията трябва да помага на белокрилия в днешните дни. Те ни дадоха и дават толкова примери за победи на зверството над човещината, но аз все пак мисля, че човекът поначало е добър. Думата, която току-що употребих – „човещина”, – го доказва и аз вярвам в способността на човечеството да оцелее – защото въпросът е на живот и смърт – и да направи съществуването си върху планетата по-справедливо и по-щастливо. Последните десетилетия маркираха поредния му опит в това направление, но борбата му продължава и аз вярвам, въпреки всичко, в победата на разума и доброто.”

---------