Ретро случай с Москвич

Ретро случай с Москвич

Ретро случай, в средата на шейсетте години на двайсети век. Животът горе-долу го биваше. Бях между двайсет и трийсет. Ставах за пред хората. Баща ми внесе капаро 1500 лв. и чакахме да си купим лека кола “Москвич”. Редът ни дойде. Продаваха се на главната в Бургас – в спортния магазан. За няколко месеца спираха две коли пред магазина, откъдето ги купувахме.

Аз сложих пачките за доплащане в студентската чанта и с голям мерак тръгнах да получа колата. Беше 12 часа и магазинът беше затворен в обедна почивка два часа. Отбих се в тракийското кафене, където понякога играех табла. Казах на едно бургаско ефе (тарикат) да направим табла. Той се съгласи, ако е “на вързано”. Аз му казах – ако иска и за апартамент можем да играем. Той не обърна голямо внимание и започнахме.

През всичкото време мислех за колата и паднах с много. Платих за десет кутии цигари и му казах:

– Защо не игра за апартамент, щеше да спечелиш?

Отворих му чантата с парите. Той припадна и се свлече на пода. Пръскахме го с вода и го свестихме. Горкият, мислеше си, че всичко е наистина!

После отидох до спортния и след като отвориха, се разплатих, получих колата и я закарах до нас.

Книжка бях получил факултативно като студент. Беше голяма радост. В града имаше тук-там коли, повечето стари трошки. През цялото време аз я карах. Баща ми имаше книжка, но беше аджамия.

За него време да имаш кола и да я караш беше голяма работа! Гаджета колкото искаш! Карам по главната, поканя някое да го повозя и готово. Благодат!

Бях учител и в сряда имах свободен ден без часове. Реших да отида до Сливен, където имах приятелка и братовчеди.

Разправия с баща ми. Той не иска да ходя. Каза да отидем заедно в неделя, но аз не го послушах и тръгнах сам.

Карах нормално с осемдесет. Беше към пет следобед и слънцето печеше в очите ми. Само асфалтът лъщеше и нищо друго не виждах встрани. Някъде след Айтос без ада има път от лозята излезе магарешка каручка. Караше я около 90-годишен старец и пресече пътя. Аз завих наляво, но не повече от осовата линия, защото идваше насрещен камион.

Пернах дървените окове и магарето го изхвърлих като танк на десет метра в канавката и умря.

На мястото дойде катаджия. Тогава бяха рядко. Пита ме дали съм ударил спирачки. Казах му – да. Вятър ударих, за толкова кратко време не може да се реагира. Той каза:

– Ей, добре че не уби дядото, нямаше да можеш да го платиш!

Пита го:

– Защо пресичаш? Закъде отиваш?

Отговори му:

– Я рекох да минем.

От лозята започнаха да излизат жени и мъже – текезесари. Жените оплакваха магарето и упрекваха мен, че тук шофьорите бързо карали, а мъжете ме защитаваха, че тук ако не карат, къде.

Разправии бол, пък на мен ми се плаче. Едно магаре смачка цялата предница. От удара перката хлътнала и разрязала радиатора и теч. Добре че е вода, а не масло.

Вечерта един ме закачи и дръпна до Айтос, след което си отидох.

Ходих в КАТ, където писах показания за произшествието.

Отново разправии с баща ми. Казва му, че не съм виновен. Той:

– Колата ударена ли е? Ударена е! Не ме интересува кой е виновен. Ако не беше тръгнал, нямаше да стане.

След няколко дена до нас на градската автобусна спирка стои катаджията. Казвам му:

– Другарю капитан, кажи на баща ми, че не съм виновен, не се трае!

– А, ти ли си? Аз да се мъча да те оправдая, ти да пише такива глупости.

– Какви глупости?

– Писал си, че отляво излязло магаре със светкавична бързина. То да не е ракета?

– Аз бях разстроен.

Чак когато монтьори оправиха колата, баща ми миряса.

По него време нямаше резервни части. Заваряваха, правиха, и стана. И аз бая зор видях. То хубаво, хубаво с кола, ама има и неприятно.

Така беше тогава. Сега е по-друго.

----------------

Руси Христов, “Умни глупости”, Бургас, 2016 г.

----------------