Роуз Вълшебната ми Кръстница

Роуз Вълшебната ми Кръстница обикаляше тихо ниско над града. Беше три часа сутринта и по улиците беше тихо. Скоро щяха да тръгнат чистачите и да заличат следите от порочната нощ. Роуз нарочно излизаше по това време , когато другите вещици вече бяха достатъчно пияни и ги мързеше да правят бели след нея. Тя яхваше старата метла и тръгваше да ориса всички бебета, родени през последното денонощие. И да поправи това, което някоя станала накриво нейна колежка беше сътворила по-рано. Роуз беше добра вещица и даваше на малките същества само най-хубави неща – красота, любов, кариера, здраве, многодетие, щастие, любими, пари, успехи, уважение, дълъг живот. Често не всичко наведнъж, но така беше по закон. Тук-там посипваше по малко трудности, колкото да могат хората да оценят хубавите неща. Където можеше, неутрализираше болестите и нещастието, но и това не винаги беше възможно. Някои от колежките й бяха по-млади и доста силни.

Тази нощ нямаше много работа. Три момченца и две момиченца. На едното момченце даде знания и щеше да стане професор по антропология. На другото даде талант. То щеше да стане известен цигулар. Третото вече беше получило орисия да обира хората, но Роуз поправи това и след три години в затвора, щеше да стане писател. Двете момиченца получиха красота, разбира се, любов и по един богат съпруг. За едното щеше да е втори, но това беше всичко, което Роуз успя да направи. И такива бяха желанията на майките им, които не бяха много умни.

Доволна от свършеното, Роуз обърна метлата с намерението да се прибере и да си налее чаша вино преди да се прехвърли в другото измерение, което хората наричаха „сън“. Там тя чуваше мечтите и желанията и се опитваше да направи максималното, за да ги удовлетвори. Често чуваше: „Дай ми един милион!“, но това почти никога не беше добра идея. Хората искаха слава и богатства, но никой не знаеше какво да прави с тях. Ставаха политици или ламтяха за още пари, за по-големи къщи, за коли и за други хора, които да им се подчиняват и забравяха за важните неща. Те не обичаха, а притежаваха. Лошо. За следващия им живот. За такива Роуз не можеше да направи нищо втория път.

Роуз Вълшебната ми Кръстница потегли бавно към дома, оглеждайки се за боклукчийските коли. „Колко много неща изхвърлят хората...“ – помисли си тя, прелитайки над пълните контейнери до болницата. Изведнъж долови някакво скимтене. „А, не, с котки не се занимавам!“ – промърмори магьосницата, но в този миг осъзна, че не беше котка. Приближи се и паркира метлата до оградата. До контейнера имаше вързопче. Сложено в някаква голяма грозна купа. Роуз взе посинялото бебе и понечи да ритне купата, но кракът й, обут в любимите й червени ботуши, увисна. Не беше купа. Беше маска, обърната към паважа. Тя я вдигна и веднага я хвърли обратно. Беше страшна и грозна. Някакво чудовище. Бебето утихна и Роуз се уплаши, че го е изпуснала. Погледна вързопчето. Странно, от там я гледаха две тъмни очи. „Новородените не виждат“ – помисли си Роуз, а бебето се усмихна. Вълшебната Кръстница се огледа объркано. „Откъде се взе?“ Нямаше информация за още едно бебе днес. Не и в този квартал, който й беше поверен от години.

Роуз затвори очи и потърси родителите му. Тъмно. Тъмно. А, една светла точка се отдалечаваше бързо на юг. Настигна още светли точки и потъна в тълпата. Стана червена и затрептя. „Така изглежда голямата мъка“ – сети се Роуз и разбра, че току-що една майка е била принудена да се откаже от рожбата си. Вероятно е стояла наблизо, за да види кой ще я намери, като се е надявала това да е някой от болницата. Роуз разбра, че само циганка би доверила бебето си на магьосница. Знаела е, че в този час минава Вълшебната Кръстница и я е избрала. Роуз погледна маската. Бог Кришна. За циганите индийският бог съвсем не е страшен, но магьосниците изобщо не харесват тези неща. Не е хубаво да се смесват магиите, че стават доста шантави работи.

Магьосницата се почеса под островръхата шапка. Толкова години пръскаше вълшебства и оправяше хорските бъркотии, но досега не й се беше случвало буквално и физически да отговаря за някого. Още по-малко за бебе. Нейната работа беше да им дава любов и щастие, но в бъдеще. А това, малкото, трябваше да яде. Роуз се почувства безпомощна за първи път в живота си. А той беше много дълъг. Трябваше да измисли нещо, но не можеше да го направи насред улицата. Взе бебето с една ръка и внимателно вдигна с палец маската. Щом майка му я е оставила, значи имаше значение за нея. Искаше този бог да закриля новия човек. Отлетя в къщата си и като внимаваше много да не я видят останалите вещици, се скри в кухнята.

Там, над огнището, висеше опушено гърне. Винаги, когато беше разсеяна, ядосана или трябваше да вземе важно решение, Роуз готвеше. Тя не ядеше месо, защото никога не знаеш дали няма да намажеш баба си с масло, да й сложиш лимонче и да я пъхнеш във фурната. В новото й прераждане, разбира се.

Но магьосницата всъщност обичаше аромата на месото. Обичаше да се върти тайно около къщите по Великден, където ухаеше на агнешко. Често се изкушаваше да опита, но в този миг виждаше размахания пръст на своята Вълшебна Кръстница, която рядко гледаше строго. И Роуз се връщаше в своята къщичка и готвеше картофи. Все й беше едно дали някой не се е преродил в картоф. Щом е заслужил такава съдба, значи може да бъде изяден. Но тя се беше научила кои подправки слагат жените на агнешкото и беше постигнала съвършенство в готвенето на картофи, които миришат на агнешко. И това я караше да се усмихва победоносно. Победила беше един от малкото си пороци. Виното изобщо не спадаше към тях. Него не го смяташе за порок, а за част от ритуалите на магьосниците. И за хапче, което я отнасяше отвъд. При желанията на хората. А това беше част от нейната работа. Значи, нямаше как да е порок.

Та Роуз набързо обели картофи, лук и изчисти гъбите. Пусна ги в гърнето и разсеяно започна да ги разбърква. После посегна към джоджена и другите й тайни подправки, които даваха вкуса на агнешко. Бебето спеше. В къщата се разнесе онзи неповторим аромат. Роуз си сипа вино. Свали гърнето от огъня и седна в любимия си люлеещ се стол. Метлата, столът и шапката бяха задължителни за нейния ранг. А червените ботуши и многофустата й пола си бяха нейна прищявка, която първо предизвика лек скандал във вещерските среди, а след това се възприе като модно предизвикателство. Някои се опитаха да й подражават, но скоро откриха, че ботушите им стискат, а полите се заплитат в дърветата. Така че този тоалет си остана запазена марка на Роуз Вълшебната ми Кръстница.

Тя се отнесе и бавно се понесе над града. Огледа богаташките квартали, но бързо се махна оттам. Не й беше любимо място. Такива глупави желания имаха тези хора! Сякаш можеха да спят едновременно в дванайсет спални, да карат шест коли и да изядат десет пържоли. Те обикновено искаха най-много едно дете и му даваха всичко онова, което добрите Кръстници никога не биха.

После Роуз обиколи и други домове. Имаше семейства, които от години се опитваха да имат деца, но не биха отгледали едно малко циганче. Не, те искаха сладки руси дечица, които да носят техните гени. Кой да им каже, че понякога стават грешки в гените и не винаги получаваш това, което си мислиш, че даваш.

След дълго обикаляне, на разсъмване Роуз видя една туркиня в стария квартал. Със сухи очи и тъмни кръгове под тях, облечена в шалвари и с кърпа на главата, жената метеше двора си. Бедна, но чиста къща, в която обаче нямаше радост. Роуз познаваше тези хора. Миналата година детето им умря в съня си. Никой не знаеше защо. Кръстницата знаеше. Една от младите й колежки беше ядосана, защото Роуз беше минала преди нея и беше дала на детето хубав, но беден живот. А тя мина и му го взе. Това обикновено се наказваше и младата вещица беше загубила силите си на мига. Сега се опитваше да изкарва пари като гледаше на карти и се надяваше някога отново да й дадат възможност да вземе изпитите за добра магьосница. Ако зависеше от Роуз, това никога нямаше да се случи, но и Кръстниците си имаха началници. Кой знае какво щеше да стане до другия Еньовден.

От онзи страшен ден Фатима и съпругът й – Хюсеин загубиха смеха си. Любовта им изтъня и мълчанието постепенно зае цялото място в къщата – от празната люлка, чак до оградата от сплетени пръчки. Фатима много пъти моли всички богове за нова рожба, но това така и не се случи.

Роуз ги избра. Изчака отново да падне нощта и понесе бебето към старата махала. Беше го нахранила с козе мляко и то спеше през повечето време. Метлата направи завой и кацна на чистите плочки. Къщата беше тиха и тъмна. Роуз взе грозната маска и положи бебето в нея. Остави го пред вратата и влезе в сънищата на Фатима и Хюсеин. Показа им бебето и им каза, че боговете са отговорили на молитвите им. Разказа им за мъничкото момиченце и за неговата млада, отчаяна майка, която беше принудена от баща си да го остави, за да се ожени за този, на когото беше обещана. Ориса го да бъде добра готвачка, даде му дарба да лекува, да шие и да разказва истории. Дари го с всичко – и с любов, и с трудности, с приятели и с въображение, с добри хора, които да среща по пътя си и с малко магия.

Тази сутрин Фатима се събуди и за първи път от много време усети, че се усмихва. Хюсеин отвори очи и без дори да разбира какво става, целуна жена си. Тя се среса, изми се и излезе на двора. А там я чакаше малко вързопче. Тя сякаш изобщо не се изненада. Взе го и влезе в стаичката. Мъжът й вдигна очи от чинията си и се разплака. Двамата отидоха до празната люлка и внимателно сложиха малката Гюла в новото й убежище. А Роуз, за първи път останала навън след изгрев слънце, доволно се метна на метлата и дълго след това хората от махалата се кълняха, че един ангел с червени ботуши е донесъл дъщерята на Фатима и Хюсеин.