Русалки

Русалки

На Диляна и Карина

Морският пясък се усмихна. Босите крачета го гъделичкаха и той не можеше да остане сериозен, колкото и да се опитваше. Двете момиченца рисуваха по него, като го галеха с малките си пръстчета. Те така се бяха унесли, прехвърляйки се от рисунка на рисунка, че не усетиха кога последните слънчеви лъчи ги докоснаха за довиждане, скривайки се зад хоризонта. Луната изгря, прокарвайки пръсти по морската повърхност, и вълните мързеливо надигнаха глава да огледат брега за закъснели туристи. Видяха само двете деца и се успокоиха. Вечерното представление можеше да започне.

Русалки игриви танцуват в нощта
проблясват красиви, сребристи тела
морето надига глава и ги гали
луната при себе си нощем ги кани.

А те се боричкат и смеят с вълните
от горе ги гледат щастливи звездите
настъпва вълшебният час на брега –
приказка някой пише сега.

И вие, деца, когато не спите
тръгнете към морския бряг след звездите -
танцуват русалки с красиви тела
светът е огромна, вълшебна страна.

Децата не разбраха веднага как онези красиви създания, наречени русалки, ги хванаха за малките ръчички и ги заведоха на морското дъно. Подобно нещо те бяха виждали само в анимациите за Ариел. Замъкът беше ослепителен – красив и вълшебен. Пясъкът беше застанал във всевъзможни, причудливи форми, изпълнени с букети от водорасли, мидени перлички, цветни камъчета, които хората наричаха “скъпоценни”, и променящи се рисунки според рибните пасажи, които преминаваха непрекъснато. Музиката, която морето само си съчиняваше, също се променяше, но това не пречеше на русалките. Те танцуваха при който и да е ритъм, завихряйки всичко около себе си. Лъскавите им тела се извиваха предизвикателно и отблясъците им достигаха чак до морската повърхност. Децата не усетиха кога и как се включиха в танца, но бяха много, много щастливи. Така в смях и танци изминаха часове, прелитайки като секунди. Малките сестрички се умориха и заспаха.

... Групичка хора заедно с разтревожените родители претърсваха плажа. Бяха се разпръснали по брега и викаха имената на момичетата. Лъчите на прожекторите от време на време се пресичаха, а силуетите на хората ту се появяваха, ту се скриваха между дюните. Децата се събудиха уверени, че са на някакво представление, и затова не бързаха да се обадят. Първо погледаха лутащите се хора и едва когато ги разпознаха, тръгнаха към тях. Объркани и успокоени, родителите дори не успяха да им се скарат, а ги прегърнаха и щастливи тръгнаха към бунгалата. Децата едно през друго започнаха да разказват какво им се случи, какво бяха видели, но така и никой не им повярва, мислейки, че са сънували.

Само старият капитан, който знаеше всички морски истории, истински или не, се усмихваше замечтано. Как можеше възрастните да не вярват?! Понякога децата бяха по-умни от тях, може би защото все още можеха да мечтаят и да видят чудесата около себе си. Той беше сигурен, че всичко това се е случило.

Момиченцата с надежда го погледнаха. Той дяволито им намигна и им каза утре рано сутринта да отидат на близките скали. Децата с нетърпение дочакаха утрото. Там, където им посочи капитанът, ги очакваха два разкошни наниза от перли – като тези, които носеха русалките.

Те така и не успяха да разберат, питайки се след време, дали капитанът беше оставил герданите за тях или русалките случайно ги бяха изтървали по време на танците си, но поне имаха какво да разказват, когато се завърнаха у дома.

И даже след много години, издавайки “Разказите на капитана”, те описваха своето преживяване онова лято, и особено онази вълшебна нощ, напълно убедени, че всичко това се е случило.