С вълчи вой по петите

Пътувах с автобус към Балкана. Бях по служба до столицата. Връщах се късно и нямах връзка за село. Имаше около осем километра път, но от тук не предлагаха превоз. Уговорих се със съпруга ми да ме чака с колата. Когато слязох от автобуса беше след десет часа вечерта. Наоколо беше тъмно. Автобусът замина и стана тихо като в гробище. Огледах се, но не видях никаква кола или светлинка. Трябваше да чакам. От време на време минаваха закъснели коли Който ме видеше, натискаше клаксоните като на лека жена. Тръгнах, с мисълта, че колата може да е спряна малко по-навътре по черния път за селото. Нямаше никой. От всички страни се издигаха черните тела на планинските ридове. Реших да продължа. Сигурно ще се срещнем някъде напред...

Скоро чух шептенето на планинската рекичка. Събираше вода от ручейчета, но през лятото не пресъхваше. Беше есен. Чувах, как водата облизваше облите камъчета и бързаше да продължи надолу. Вървях по пътя и си мислех, защо го няма още тоя човек? Извадих мобифона си да му звънна. Нямаше обхват. Седнах върху куфарчето и се опитах да се огледам. Очите ми бяха свикнали с тъмнината и вече виждах край пътя очертанията на някакъв зид от съборена сграда. Прозвуча ми зловещо. Не посмях да продължа. Почаках десетина минути. Мъжът ми винаги е бил точен. Какво ли се е случило, да ме остави на това опасно място сред нощ...

В това време чух далечен разговор на двама мъже. Идваха от към големия път. Беше опасно да ме срещнат тук по това време. Всякакви хора има. Трябваше да се скрия. Залегнах в тревата край пътя. Бях облечена с черно кожено палто, което добре ме прикриваше в тъмнината. Мъжете подминаха разговаряйки напред по пътя. Изправих се и тръгнах бавно, взирайки се в очертанията наоколо.

Отново чух шум, който бързо се приближаваше. Слязох от пътя. Беше каруца с двама цигани, които се надвикваха с песента на колелетата и чаткането на конските копита. Тишината отново превзе цялото пространство. Бучеше от тишина...

Минах поредния завой и пътя ме поведе към гората, съвсем близо до един висок рид край реката. Тук трябваше да прецапам водата. Спря ме силен вълчи вой. Изтръпнах... Не знаех на къде да вървя. След малко воят се повтори. Ехото го изпрати нагоре към върха на рида и го върна още по-мощен. Беше величествено. Имах куража да си го помисля. Но бях застрашена... Чух друг, по-слаб вой в долния край, край реката. Страхът бавно ме превземаше. Паникьосах се. Не знаех какво да правя. Вълчият вой се чуваше вече съвсем наблизо. Кръвта ми се смрази... Нямах запалка, да запаля огън. Бог ме подлагаше на изпитание!Мисли, казах си! Извадих мобифона, да звънна за помощ на 112. Отново нямаше обхват. Трябваше да направя нещо за себе си...

Пресякох реката и продължих по пътя. На следващия завой усетих, че нещо се движи след мен. Чух задавен лай, който премина отново във виене. Грозно, гръдно ръмжене изпълни пространството край мен. Обърнах се с лице към опасността. Каквото и да идва към мене, да посрещна с лице неизвестността. Така имах повече кураж. Наблизо отговори силния вълчи вой, който смрази кръвта ми за пореден път. Но мисълта ми работеше. Дадох си сметка, че близо до мен има два вълка. Този, който виеше силно беше по-далече от мен. Вторият беше по петите ми. Умът ми отказваше да намери решение. Бях в пълна безизходица. Наоколо беше пущинак, нямаше жива душа. Вървях бързо напред и се озъртах.

Не зная колко път съм минала така, когато при едно обръщане назад сякаш видях плътна, тъмна сянка. Тя се движеше бързо към мен. Чувствата ми се изостриха до краен предел... Идваше ми да изкрещя. Забравих, че имам физическо присъствие. Бях само една точка в пространството. Исках да съм това, но присъствах с тялото си. Чувах само бързия ритъм на сърцето, което сякаш се беше преместило в гърлото ми.... И тази тъмнина! Сякаш бях ослепяла. Или бях в друг, непознат свят... Тогава чух изскимтяване. Последва нещо подобно на излайване, след това силно ръмжене... Вдигнах телефона и го насочих напред, да осветя... Две космати тела се боричкаха пред очите ми – не много голям сив вълк и един голям светъл. Двете животни ръмжаха, озъбени, с лъснали очи, отразяващи светлината. Светлината угасна. Не можех и не исках да зная повече, какво става в тъмнината, на няколко метра от мен. Не издържах и хукнах с всички сили напред.

Дишах учестено... На един от завоите се обърнах. В този момент видях в далечината светлини от фарове. Те близваха тъмните пространства, клатушка се насам-натам от неравностите по пътя. Идваха от разклона в моята посока.

Продължих по пътя. Няколко минути до спасението ми! Точно тогава отново усетих присъствие до себе си... Добронамерено скимтене и лай, като за поздрав прозвуча в тъмното. Осветих с мобифона, а и зад мен превозното средство насочи светлини по пътя. За първи път издадох звук тази нощ. Но беше от изненада и облекчение... Голямото бяло животно беше кучето Лиса. Често я хранех, когато идваше гладна пред къщата. Тя застана близо до мен и зачака. Сякаш бог изпрати това създание в моя страшен сън. Бях предупредена, да се грижа повече за себе си!

Почти в същия момент пред мен спря джип. Крайно изненадани, двамата мъже се чудеха, какво правя сама на това място и по това време. Опитах се да обясня ситуацията. Помолих, да ме оставят до разклона между двете села. Направиха ми място отпред. Казаха, че ме познават. Бях учителка в тяхното село. Предложиха, да ме закарат до в къщи. Отпуснах се в колата. Напрежението бавно ме напускаше. По пътя срещнахме мъжа ми с колата. Спряха го и го попитаха, дали не търси някоя жена... Благодарих им и се качих при него.

Мъжът ми се върнал от работа много уморен. Не си позволил да легне, за да не заспи. Останал пред телевизора и заспал седейки. Събудил се от избухнала бомба от филма, който вървял по канала. Разказах му преживяното. В къщи пожелах веднага да легна.

Сутринта, тръгвайки на работа, на вратата ме посрещнаха сините очи на Лиса. Милата й физиономия ми беше скъпа... Върнах се обратно, взех пържолите, които не бяхме яли вечерта и я нахраних с тях. Тя влезе вътре, и седна до оградата. От тогава това място е нейно. Когато дойде време да се връщам, тя ме посрещаше на центъра, до автобусната спирка. Понякога изчезваше за кратко време. Връщаше се уморена. Лягаше на местото си в двора и чакаше да я погаля и нахраня. Беше тиха, кротка и добра като ангел... Моят земен ангел.