Семантични аспекти на глада в два сонета на Кирил Кадийски

Семантични аспекти на глада в два сонета на Кирил Кадийски
(“Глад – I” и “Глад – II” от Кирил Кадийски)

Въпросът за живота на Земята, за неговото възникване и поддържането на съществуването му, е един от най-сложните и все още не е намерил своя отговор. Според една старогръцка легенда първите хора са създадени от боговете като андрогини (съвкупност от мъжко и женско начало), дори Платон в своя диалог “Пир” ги описва като сферични същества с две еднакви лица, с четири ръце и четири крака. Легендата разказва, че когато се усетили силни и се опитали да отнемат властта на Зевс, той ги разделил на две половини, които цял живот се търсят, за да възстановят своята цялост. За възникването на живота на Земята от т.нар. протоклетка (от англ. protocell – хипотетичен примитивен организъм) учените създават поредица теории от самозараждащия се живот до космическите хипотези. Изображенията на шумерите, например, дават повод за оформяне на хипотезата, че първите обитатели на Земята са били ръкокрили, хора-птици.През 1885 г. немският учен Херман Еберхард Рихтер създава теорията за космическия произход на живота на Земята чрез клетки, пренесени от метеорити или космичен прах. Британският биолог Алистър Хардли през 1960 г., върху основата на теорията на Дарвин предполага, че хората са произлезли от морето – от морски маймуни. През 1973 г. британският молекулярен биолог Франсис Криг и химикът Лесли Оргъл изразяват становището, че живите клетки на Земята са своеобразен вирус, с който тя е заразена от развита извънземна цивилизация заради заплашваща я глобална катастрофа, т. е. ние сме потомци на пришълци. Други пък считат, че нашият живот не е истински, а матрица на друг свят. Изреждам накратко най-популярните теории за възникването на живота, за да разберем сложността и на другия проблем – за неговото поддържане. Оказва се обаче, по този въпрос почти всички се обединяват около становището, че съществуването на живота зависи от голям брой химически реакции, чиято енергия се извлича от консумираните хранителни вещества, които поддържат т.нар. метаболизъм. Или казано съвсем простичко – за да живеем, трябва да ядем. По този повод и нашият народ е създал една много духовита пословица: “Гладна мечка хоро не играе.” Според Съвета на обединените нации само през 2006 г. от глад или болести от недохранване умират 36 милиона от населението на Земята. Това ни кара да си спомним една съпоставка, която писателят Йордан Йовков прави между войната и глада: “Тогава настъпи най-лошото – гладът. Редът, другарството, най-простата човещина – всичко се удави и заличи в свирепата и груба проява на инстинкта. У всеки, дори и у най-кроткия, заговори звярът” (“Последна радост”). Именно проблема за психологическите промени в мисленето и действията на човека под влияние на глада, както и различните аспекти в съдържанието на това понятие, поставя поетът Кирил Кадийски в сонетите си “Глад – I” и”Глад – II”.

Първият сонет очертава визията за глада като неудовлетворена генетично заложена в човека потребност от материална храна, чиято липса го променя и принизява духовното у него във взаимовръзката душа – тяло. В него Кирил Кадийски използва преобърнатия модел на класическата форма на сонета – разполага като негово начало двата терцена, а след тях двата катрена (дгд, ввг, абба, абба). Темата е изведена на вселенско равнище, но като някаква заложена вътре в нас “бомба”, която противопоставя духовното на животинското начало у човека:

След толкова възможни катаклизми във всемира,
и вътре в нас – една, най-зверска, най-човешка,
реална безизходица: да се яде.

Сякаш самият Демиург, още в момента на създаването ни, е изправил човека пред този страшен избор: ако ядеш – ще живееш, ако не ядеш – ще умреш. Халите са празни, а месарят вижда през студените ѝ стъкла Бог, който е нарамил “залеза на гръб” като “огромна замразена плешка”. Образът на залеза в световното културно пространство винаги се свързва с посоката, в която гасне и умира слънцето. Той е знак за тъжната красота на един упадък, на отиващото си минало. В сонета “Глад – I” Кирил Кадийски натрупва образи с богата, понякога и амбивалентно звучаща символика. В първия катрен е заложено генералното противопоставяне на два знакови символни образа: костенурка – хляб:

Светът – ах, тоя нестабилен свят – не се крепи на костенурка,
крепи го дишащият топъл хляб!
За залци хляб ловецът на бисери се гмурка,
и хляб – не кървав нож – е хванал днешният сатрап.

Познато на всички ни е дълголетието на костенурката – според учените тя живее от 300 милиона години на Земята, а през 2006 г. умира най-старата костенурка на нашата планета – на 250 години. Още от дълбоката древност човекътя възприема като космофор – крепител на света, който поддържа стълба, подпиращ Небето. В различните религии демиурзите са изобразявани с глави на костенурка, дори и в съвременния фантастичен филм “Междузвездни войни” Йода носи знакови белези от чертите на костенурка. В сонета на Кирил Кадийски обаче образът на костенурката е десакрализиран, лишен е от магическата ѝ сила и мощ, дори и от идеята за безсмъртие. Нейното място в света на хората е заето от образа на “дишащия топъл хляб”, който е превърнат в жизнено необходима храна, без която е невъзможно човешкото съществуване. Хлябът предопределя живота или смъртта на съвременния човек, за него той е готов да поема рискове – “за залци хляб ловецът на бисери се гмурка”; за него той е способен дори да напусне родния дом и семейството си и да замине далече в чужбина, където ще има възможност да го спечели. И от образа на хляба Кирил Кадийски снема религиозния ореол за святост. Ако някога Климент Александрийски е виждал в него символ на вечния живот, твърдейки че “блажени са тези, които утоляват глада на жадните за правда с раздаването на Хляба”, сега той е станалоръжие в ръцете на днешния деспотичен, самовластен и жесток господар на света: “...и хляб – не кървав нож – е хванал днешният сатрап.”Финалният катрен представя резултатите от тази генерална подмяна на ценностите в света на хората:

На котка и на мишка си играем, всеки тръпне, дебне и пресмята;
живееш – после никога не си живял...
И пак капанът на нощта, отвсякъде отворен, зее...и луната
виси – парче наяден кашкавал.

И тук Кирил Кадийски продължава линията надесакрализация на миналото и неговите символни знаци за Добро и Святост чрез образите на котката и мишката. Ако в по-голямата част от световните религии котката се възприема като свещено животно, като знак за добродетелност и закрила за човека, като белег за мъдрост, сила, изобретателност, находчивост и своеобразно оръжие срещу скритите врагове на хората, то в сонета на Кирил Кадийски котката е превърната в дебнещ и пресмятащ враг на мишката – символ на онази част от душата на човека, която трябва да се върне при Бог, за да изчака момента на своето прераждане. Затова, попаднали като мишки в капана на котката-съдба, хората не вярват в своето прераждане: “...живееш – после никога не си живял...” Тази идея е подкрепена и с финалния образ на луната, символ на първия мъртвец, на прехода от живот към смърт – “...луната / виси – парче наяден кашкавал.”

Сонетът “Глад – I” поражда тягостни чувства и усещане за обреченост на човека, за упорито приближаваща се към него гибел, при това заради нещо, за което той не носи вина. Като бич го удрят думите в Библията: “Всичко постига всички еднакво. Една е участта на праведника и на нечестивия, на добрия и на нечестния, на чистия и нечистия. Това е Злото между всичко, което става под слънцето. Че една е участта на всичките. (Еклисиаст, 9: 2–3).Незаслужената с нищо смърт обезсмисля хилядолетното участие на човека в борбата между Злото и Доброто на земята, изпълва го със скепсис и съмнения, оттласква го от вярата и го кара да вижда в нея само сладостна измама. Тази негова участ размива границите между времената – и днес човекът се чувства като съвременно въплъщение на лутащия се между идеите на хуманизма и жестокостта на реалния живот датски принц, стигнал до печалната истина: “...чакаме реда си кротки и безлични. / Ядем и ни изяждат. Под човешки маски – / в трапезата на Червея – блюда различни.” (Л. Павлова, 14. сонет, “Кръстопътища”).

За разлика от първия сонет, текстът на Кирил Кадийски в “Глад – II” е изграден в класическата последователност на формата на сонета, което ясно подсказва, че в него поетът ще утвърждава истини, които аксиологизират живота и човека като част от него. Съдържанието му представлява семантичен контрапункт на “Глад – I”,заявено чрез отрицателните глаголни форми още в първия стих на въвеждащия катрен:

Човек не е роден единствено стомаха си да тъпче;
но тук душата само трябва да изпитва ненаситен глад.
От възпаления венец на планината се подава млечно зъбче –
да ми напомни, че животът винаги ще бъде млад.

Употребата на стилистично огрубената дума “тъпче” вместо “пълни”, рязко оттласква съдържанието на “Глад – II” от първия сонет, където гладът е видян само в първичната му биологична форма. И тук поетът вплита в словото си образи с богат подтекст – планината, тополата и млечното зъбче. Планината е онова място, където се срещат Земята и Небето, тя е дом на боговете и крайна точка на духовното изкачване на човека, до която той може да стигне по време на реалното си земно съществуване. Пътуването към нейния връх е път на познанието, психологическа цел на подсъзнанието в упорития стремеж на човека към самоусъвършенстване.Съчетаването ѝ с образа на зъба също не е случайно. Зъбът е средство за присвояване и усвояване. Ако тойе обвързан с глада за познание, се превръща в знак за съвършенство, защото чрез присвояването и усвояването човекът се извисява духовно. Интересното е, че Кирил Кадийски го представя като “млечно зъбче”, което му напомня, “че животът винаги ще бъде млад”. Мисля, че тълкуването на тези два стиха може да има и друга посока – че човешката цивилизация се намира в своята детска възраст, че животът е вечно млад не защото вечно съществува, а поради това, че постоянно обогатява и променя своите ипостаси. Така, както неочаквано за своите последователи Христос демонстрира възможност за възкресяването на мъртвия Лазар – нещо, което в онзи момент от развитието на човешката цивилизация се възприема като чудо, но сега вече има своето научно обяснение:

Друг изход нямам аз – да чакам сгърчен като Лазар:
и с нечий залък тялото си да свестя,
и да будувам, някой друг луд да не разреже с лазер
луната – хляб за всички влюбени в света.

Жестът на Христос с подаването на този “залък” за спасяване на мъртвото тяло на Лазар всъщност носи подсказката, че това може да бъде постигнато и от човека, ако той не само се стреми да овладява нови познания, но и ги използва благоразумно, а не във вреда на човека, природата и живота. И във втория сонет К. Кадийски използва символиката на образа на луната, но в нов аспект – с периодичното си обновление тя се превръща в знак за циклична промяна, за възможна трансформация, за преминаване от смърт към живот, но това може да бъде постигнато не чрез омраза и унищожение, а чрез любовта между хората. За съжаление човекът се оказва неблагоразумен, в продължение на хилядолетия той е преодолявал множество изпитания, но не се е поучил от техните уроци. В заключителните два терцена на сонета поетът привежда конкретни доказателства за това, познати на всеки читател:

Светът е свикнал с болестите, с кървите, с теглата. Но какво ще
поникне утре (не, не искам сития ви обед да щадя!)
по земните полета, наторени от самите нас с ураний?

Тополите са скелети на риби, глозгани все още
от сребърните мравки на дъжда...
Но вече няма ги ония две – три риби: цял народ да се нахрани.

Прекъсната е връзката между човека и природата, между човека и Бога. Алчността, жестокостта, жаждата за власт довеждат до използването на постигнатите знания като отрова и оръжие срещу онези, които са нарочени за врагове. Призивът на Христос “Любите друг друга!” е мъртъв. И тук текстът имплицитно е зареден със символиката на няколко образа – на тополата, на дъжда и на двете риби на Христос. Тополата е дърво, което стои на входа на подземното царство, то е знак за смърт, за болка, страдание и сълзи, метафора на регресивните сили, на отминалото време. Съчетаването ѝ с образа на дъжда внася нови смисли в текста. Неговите “сребърни мравки” го аксиологизират, превръщат го в последно послание на Бога за спасяването на природата, на човечеството и на живота въобще. Въведената апосиопеза чрез многоточието след него създава необходима пауза, формираща представата за отпуснато ни свише време, в което човекът трябва да се отърси от негативите си и да избере нова, по-благодатна посока за своето развитие и бъдеще. Паузата е необходима и за осмислянето на тези последни “сребърни мравки на дъжда” като своеобразен вид предупреждение, че Божията милост вече е изчерпана. Християни сме и знаем дълбокото философско съдържание на образа на рибата. Неслучайно той е използван многократно както в Стария, така и в Новия завет на Библията. Буквалният смисъл на гръцката дума “ихтас” (риба) означава “Иисус Христос, Син на Бога, Спасител”. Нейният образ в четирите евангелия (Матей – 14: 15 – 21, Марк – 6: 34 – 44, Лука – 9: 11 – 17 и Йоан – 6: 5 – 13)се свързва с извършеното чудо от Христос, който с 5 хляба и 2 риби спасява огромно множество хора от глад. В сонета на Кирил Кадийски обаче категорично е заявено, че вече “няма ги ония две – три риби”. Така, чрез финалния стих на “Глад – II”, поетът налага тезата, че спасяването на живота на човечеството зависи от самото човечество.

Двата сонета са една микро част от богатото и многообразно творчество на Кирил Кадийски. Чрез него той отдавна е станал жител на света, макар че живее в София. Ерудит като интелектуален капацитет, той има и силата на поет, който може да види и отрази двуизмерната същност на всичко, което ни заобикаля. Притежава и онзи психологически усет и философска дълбочина на мисълта, които му позволяват да облече в подходящо и въздействащо слово своите открития за истината и лъжата, за доброто и злото, са справедливостта и несправедливостта в човешкото ни свят. Сонетите “Глад – I” и “Глад – II” посочват един генерален проблем за цялото човечество, от разрешаването на който зависи не само нашето настояще, но и близкото и далечното ни бъдеще.

-------------