Сенки

Таксито спря пред входа на ресторанта. Шофьорът излезе бързо и отвори задната врата. Когато клиентът мушна в ръката му банкнота, кимна почтително с глава. Всичко това накара портиерът да изпъне униформата си „а ла Наполеон“ и застине в очакване. Клиентът мина бавно покрай него. Погледът се задържа върху лицето му. Стори му се, че познава този човек.

„Къде ли съм го виждал? И този белег на лявата страна...“ – помисли той, докато оставяше коженото си палто в гардероба. Застана пред огледалото. Оттам го погледна доста запазен чичко за седемдесетте си години. Среса косите с цвят на старо сребро, сложи черната вратовръзка на мястото ѝ. Седна на посочената от управителя маса. Поръча си вечеря и бутилка вино. Бръкна в джоба за цигари, но бяха свършили.

– И пакет „Марлборо“, моля – добави той към поръчката с лек акцент.

Ресторантът се изпълваше с хора, но мястото срещу него оставаше свободно. „Маса за двама, удобна за влюбени. Може би избързах с това първо и последно завръщане...“ – мислеше, докато келнерът сервира първо на него, макар да беше поръчал последен.

– Извинявайте, свободно ли е мястото? – сепна го женски глас.

„Някоя от местния антураж...“ – за миг изпита лека досада, но каза:

– Да, заповядайте.

Тя седна срещу него и зарови в чантата си. Внимателно го разгледа. Той забеляза как погледът ѝ направи ударение върху цигарите. Почука ръка в ръка червено-белия пакет и го насочи към нея. Тя взе цигара. Опита се усмивката ѝ да бъде стеснителна, но не успя. „Хубави зъби има, за снимка в списание“ – подаде ѝ менюто. „Зачете се като в еротичен роман“ – усмихна се иронично.

– Мога ли да ви почерпя нещо? – попита я. – Петдесет години не бях се връщал, така че имам повод...

– Ако ви доставя удоволствие, да.

Той махна с ръка към сервитьора, все още пронизван от погледа ѝ. Когато оня приближи, тя смигна с очи. Направи се, че не забелязва. След като поръча, заговориха.

Тя се казва Мария.

„Да, ама не ми се вярва“.

Работи като медицинска сестра, но сега е безработна. Криза.

„Колкото аз съм работил като лекар“.

От Стара Загора е.

„Аз съм от Сан Диего, имам ферма там“.

Майка ѝ е инженер. Голяма фирма – бедно положение.

„Моята метеше улиците, защото произхождаше от буржоазен род“.

Баща ѝ пък бил в завода за роботи.

„Дребна риба, моят бе факир. Късаше вестници и правеше пари. Далече стигна, до Централния затвор...“.

Келнерът сервира поръчката на масата. Сега ѝ намигна той.

„Тия май са комбина. Нечестно играят, двама срещу един“ – отпи от виното си замислен.

– За какво се замисли? – забеляза тя.

– Спомних си нещо...

– И какво точно? – беше спряла да се храни и го наблюдаваше.

– Ами един мой приятел скоро ми разказа, че в някакъв ресторант си поръчал пържола. Сервитьорът я донесъл и му пожелал приятна вечеря. Когато я разрязва, забелязал вътре червейчета. Не е чудно при тия цени... – усмихна се, но не на случката, а на гримасата, която бе направила.

Инстинктивно бе отстранила чинията си. Не съм виновен, каза си, ти искаше да те излъжа. Аз как изслушах твоята псевдобиография, докато се хранех. Пък и нищо няма да ти стане, ако една вечер си легнеш гладна. Даже е здравословно...

– Наздраве! – каза той и чашите им се срещнаха в звънка целувка.

Оркестърът свиреше стари шлагери, които допълваха приятно настроението му. Доля вино в чашата, запали цигара.

– Сто зелени за цялата нощ, става ли? – погледна го въпросително тя.

– Какво каза, не разбрах? Извинявай, какви сто?...

– Хайде сега, не се прави на ударен! Казах ти, че съм безработна, но всичко умея! Ще останеш доволен, няма да съжаляваш. Горе в хотела имам стая, сто долара и съм твоя... – кракът ѝ погали слабините му под масата. Зелените ѝ очи засвяткаха.

– А, ясно... Добра тарифа. Значи и това е по-евтино в щатите. Висок стандарт имате. Иначе и тук си боядисвате косите по същия начин. Всички безработни това ли практикуват?

– Ама какво, ще се обиждаме ли? Мога малко и да сваля, но тогава няма да е за цяла вечер!

– Аз обичам зрелите праскови! Нито зелени, нито презрели. Ще си помисля...

– Няма да съжаляваш, не винаги годините са опит в секса! С езика си панделка връзвам – не се предаваше тя.

– Изглеждаш убедително, може и да стане. Някога, много отдавна, твоите колежки тук се брояха на пръсти. Знаехме ги всички. Явно промените са големи.

– Извини ме за момент. Ще отида до бюфета за цигари. Пуша все от твоите...

Тя бръкна в чантата, извади портмонето си и изчезна.

„Аха, цигари... Шушу-мушу със сервитьора. Не познахте този път!“ – погледът му я проследи. Щом тя се скри, стана от стола. Цигарите и запалката остави – нека помисли, че е в тоалетната. Тръгна към гардероба, облече палтото си. Портиерът отвори стъклената врата и застана почти мирно. Клиентът спря пред него: „Не ме ли позна, Димо? И двамата бяхме доброволци, и двамата вярвахме в едни и същи илюзии! Драва – оттам е този белег във формата на улей. В моя крак още стои парче шрапнел. Педя земя не остана без куршум. Фрицовете здраво бяха ни притеснили... Добре че имаше лози... Десет дни, докато се довлече подкреплението. Дъвчехме лозови пръчки, смучехме ледения им сок... Един до друг бяхме залегнали, когато куршумът те беляза. Все пак имахме малко късмет. Колцина закопахме, други пък се върнаха инвалиди! Ех, Димо, Димо, променили сме се! Толкова много сме се променили, че не можем да се познаем!“ – извади портфейла си. Мушна два пръста в преградата, където беше отделил левовете, и му ги даде. Портиерът изумено зяпна. „Не са, колкото струват изтърбушените илюзии! Но утре заминавам...

Портиерът замига объркан, успя само да промълви:

– Лека нощ!

– Сбогом! – отговори другият, вече потъващ в тъмното...