Серафина

Серафина

На Валя

Серафина се помина в петък. Изгасна тихо, кротко, като мушица. Мъжът ѝ Лазар гледаше малкото ѝ, колкото една шепа, лице и не можеше да повярва, че вече я няма.

Сутринта около леглото ѝ се събраха синовете и дъщерите им. Васил беше свъсил вежди, все едно че не беше човек, ами дупка – черна, страшна, и не знаеш какво има в нея. Ангел не смееше да погледне другите в очите. Дъщерите виеха на умряло – Мария едва чуто, Гроздена, настръхнала като орлица. Лазар седеше на столчето до главата на Серафина и чакаше да им помине. Колкото повече оплакваха сега, толкова по-бързо щяха да забравят мъката си после.

Къщата беше стара, гредите ниски. Гласовете на оплаквачките се блъскаха в тавана и звънтяха в прозорците. По някое време Ангел се размърда, отри ръце в панталоните си и промърмори:

– Ами..., сватбата?

– Какво сватбата?! – вдигна глава Гроздена и впи очи в лицето на брат си.

– На Серафина... – наведе очи Ангел.

– Безбожник! – процеди през зъби Гроздена и отново се захлупи на леглото.

Мария не ги чуваше, вцепенена от мъка, вперила помътнели очи в майка си. От гърлото ѝ излизаше тънко, протяжно “ъ-ъ-ъ” и пълнеше ъглите на стаята. Васил мълчеше.

– Ще я отложим, Ангеле! – обади се след малко той, без да поглежда брат си.

Ангел не отговори.

– Няма да разваляте сватбата – обади се Лазар, когато гласовете на двете жени позатихнаха.

– Как така бе, тате! – подскочи Гроздена.

– И всички да сте там! – повиши глас Лазар.

– Да я оплачем поне! До четиридесетте. Срамота пред хората! – изгледа го с инат в очите си по-голямата му дъщеря.

– Не ща никакви оплаквачки! – прекъсна я Лазар. – И на погребението! А сега си отивайте. И никой да не идва, докато не приготвите всичко!

Поколебаха се, после излязоха, без да погледнат повече към него и умрялата.

В стаята изведнъж стана тихо. Само дървоядите поскърцваха в гредите над главата му. Серафина лежеше по гръб, склопила кротко очи. Лазар се пресегна и подпъхна одеялото под рамото ѝ.

Серафина умря спокойно, без мъки, без болки. За три дни си отиде. Умря, както бе живяла – кротко, незабележимо, изпълнена с тревоги за близките, забравила себе си.

Суров човек беше Лазар. И сега, когато Серафина умря, една сълза не можеше да пророни. Усещаше само, че вече я няма, че никога повече няма да я има, но не можеше да повярва, че утре, като се събуди, няма да я види на двора. Като мравки по изтръпналото си тяло усещаше хладината на празната стая.

Серафина лежеше притихнала под завивките. По лицето ѝ се беше разляло успокоението на смъртта.

После дойде малката Серафина. Хвърли се на леглото над побледнялото лице на баба си и зарида. Лазар я изчака да ѝ помине и викна:

– Да ми се махаш от къщата! Какво ми цивриш на главата?

– У-у бе, дядо! – погледна го малката с черните си като на старата Серафина очи.

Сърцето на Лазар се сви.

– Няма бабо, дядо! – свъси още повече вежди той. – Отивай при мъжа си! Нямаш работа тук!

Малката подсмръкна и излезе от стаята.

– Ех, Серафино, Серафино... – занарежда Лазар. – Дете е още, а е тръгнала жена да става! Следобед теб ще те погребем, а нея утре ще я женим... Тъй е животът, Серафино...

Денят преваляше. Лазар седеше с изправен гръбнак до главата на жена си, заслушан в скърцането на дървоядите в гредите на тавана.

Труден живот изкара с него Серафина. И много сълзи пророни тя вечер в тъмното, притихнала под чергите, гърбом към него, да не вижда мъката ѝ. Лазар усещаше болката ѝ, но не посягаше да я погали. Сутрин виждаше обидата, стаена в очите ѝ, но никога не видя укор или закана в тях. Колкото повече страдаше тя, толкова по-свъсен и строг ставаше той. Свидна му беше, но не можеше той да говори с нея, както другите мъже с жените си, думи за извинение не намираше да ѝ каже. Когато му дотегнеше от немотия, от болести и данъци и вечер се върнеше пийнал, понякога я побийваше... Иначе мълчеше.

Много рядко, когато забравяше мъката на сиромашкия си живот, изправяше се в средата на стаята и запяваше – “Серафино, моме, Серафино...” и заиграваше тежко, като се пляскаше с ръце по бедрата. Серафина седеше на ръба на одъра, скръстила ръце на скута си.

Лицето ѝ се отпущаше, очите ѝ се изпълваха с тиха кротост и Лазар чувстваше, че му прощава всичката сиромашка злоба.

... Една вечер през лятото на четиридесет и четвърта, джандарите го откараха в гората с още трима ятаци и ги накараха да си изкопаят гроба. После един от тях ги разстреля. Засипаха с пръст раздраните им от куршумите тела и си заминаха.

По някое време Лазар дойде на себе си. Някой го влачеше по земята. Беше Серафина. Промъкнала се след полицаите да види къде ги карат. Видяла как го разстреляли с другите ятаци, после как ги изритали в трапа един връз друг и зарили с няколко лопати пръст. Хапела ръцете си да не извика и молела Богородица да го пожали. Като си тръгнали полицаите, разровила с ръце пръстта, видяла, че още е жив и го помъкнала към къщи. Дотътри го до плевнята в двора, зари го в сламата и отиде да помете следите от вратника им до гроба в гората.

На другия ден сутринта пред двора им спря старшията с още двама полицаи. Конете им пръхтяха и биеха с копито земята, сабите и пистолетите им лъщяха на слънцето. Бяха видели разровения гроб и тръгнали да го търсят. Той ги виждаше през процепите на дъсчените стени на плевнята и се прощаваше с живота си за втори път. Серафина се изправи срещу тях и започна да ги кълне и вие на умряло: “У-у, изедници! Мъжа ми затрихте, къщата ми почернихте! Бог да ви убие, убийци-и-и!” Дереше се и виеше насреща им като разлютена вълчица.

Полицаите се стъписаха. Обърнаха конете и си заминаха – нямаше какво да търсят при тази пощуряла жена. Серафина залости вратника след тях и се прибра в къщи.

Лазар гледаше стопената ù снага, побледнялото ù лице и усети в очите си горещи като въглени сълзи. Не плачеше от страх за себе си, нито от болката в гърдите си. Беше се отписал още първия път, когато даде хляб на партизаните. Плачеше за страха и болката на Серафина, които я караха да стои с вдигната глава, сама срещу тримата зачервени от жегата полицаи и блесналите им на слънцето пищови. После треската го събори. Серафина не се отделяше вечер от леглото му в плевнята. Налагаше челото му с оцет, плакнеше едната кърпа в менчето, докато другата съхнеше на челото му, промиваше раната му с ракия. През деня переше и готвеше на децата, работеше по чуждите нивите за някой лев. И все виеше и нареждаше на умряло и кълнеше на висок глас власт, цар и господ. Комшиите като я виждаха посърнала, побледняла, понякога оставяха паница мляко или буца сирене пред вратата ù. Децата плачеха от глад. Тя ги залъгваше с кора корав хляб и му носеше топло мляко. Наливаше го в устата му като на дете. Той се дърпаше, не искаше да яде от храната на децата си. Тя не го изпущаше от ръцете си, докато не излееше и последната капка в гърлото му. Така го завари Девети. За няколко месеца Серафина се беше стопила. Само очите ù бяха останали – големи, черни, пропити с тревога и в този първи мирен ден...

“Серафино, моме, Серафино...” – през напуканите си устни прошепна Лазар.

Серафина лежеше притихнала под завивките и внимателно го слушаше.

Погребаха я същия ден. Лазар вървеше след ковчега с изправена глава и сухи очи. Щом някой надигнеше глас, той се извръщаше и оплаквачът се свиваше зад гърба на останалите, притиснат от тежкия му поглед. Така я положиха в земята – тихо, без глас, без сълзи. Само вятърът шумеше в короните на дърветата.

На другия ден сватбата започна в зори. С кларинет, с тъпан, с препиране за булката... Отначало новодошлите от далеч, като разберяха за смъртта на старата Серафина, се умълчаваха и се чудеха на акъла на стария, но като пийнеха, сърцата им се отпущаха, после се отпускаха и гласовете им. В началото се опитаха да карат по-тихо и кротко, но постепенно се развеселиха и гласовете им се смесиха със звука на кларинета в един постоянен тътен и тропот, над който тътнеше в еднообразен и влудяващ ритъм тъпанът.

Лазар седеше на столчето до леглото и гледаше стената пред себе си. Така го завари Мария, като влезе. Носеше му чиния с ядене. Остави я на масата и излезе, без да продума.

След малко някой се изкашля пред вратата, почука тихо, Васил влезе в стаята и попита:

– Трябва ли ти нещо, тате? – гласът му беше прегракнал.

– Нищо не ми трябва вече, Василе... – за пръв път от вчера проговори Лазар.

– Яж – кимна синът му към храната на масата. – Нося ти една бира. Пийни, да те отпусне! – смръщи се още повече той.

– Изпий я ти – каза Лазар, без да го поглежда. – И полей за майка ти! – гласът му бе отпаднал.

Васил разбра и тихо излезе от стаята. Навън тъпанът биеше тежко като уморено старческо сърце.

Над общия тътен на сватбата се изви плътен мъжки глас: “Серафино, моме, Серафино...”. Кларинетът тихо му пригласяше. “Горчиво!” – извика някой. Гръмна смях. После утихна и песента отново се разля над двора и схлупената в дъното къща на Серафина и Лазар. Лазар размърда беззвучно устни – “Серафино, моме, Серафино...” – в тон с гласа на певеца навън.

От сумрачината на стаята тихо излезе Серафина и кротко седна до него. Лазар не се обърна, само усети дъха ѝ.

Гласът на певеца надви тъпана, другите шумове и гласове утихнаха. През затворената врата на схлупената стая гласът на певеца, натежал от мъка и болка, пропит с тъга и копнеж, звучеше приглушено.

Серафина седеше на ръба на леглото с ръце в скута, извила наполовина лице към мъжа си, заслушана в песента навън, забрадена с черна забрадка, все едно че не женеше любимата си внучка, а погребваше близък човек.

Лазар шепнеше с напукани устни: “Серафино, моме, Серафино...” и буца заседна в гърлото му.

Пред вратата някой се изкашля, друг пееше тихо, трети си влачеше краката. Сватбарите се разотиваха. В небето над тях изгряваха първите звезди. Младоженецът отведе малката Серафина в дома на баща си.

При Лазар повече никой не дойде. Ангел от неудобство дълго време щеше да крие очите си и нямаше да влиза в стаята му. Щеше да праща жена си да му носи храна и да го изпере, а през това време той щеше да се пилее из мегдана и да хапе устни от срам. Гроздена не го споходи от злоба, че не спря сватбата. Тя първа щеше да прежали майка си, но до края на живота си нямаше да забрави и да му прости, че не изчака четиридесетте и тогава да оженят племенницата ѝ. Мария щеше да се върне в града при мъжа си, Васил да замине в мините, където работеше...

Мрак, тъмен и гъст като мастило, полази из ъглите на стаята и бързо я изпълни.

– Серафино, моме, Серафино... – тихо поде Лазар и Серафина отново излезе като бледо сияние от тъмнината и седна до него със скръстени ръце в скута – чакаше да каже за какво я повика.

– Оженихме я малката, Серафино! Хубава сватба стана, нека да я запомни детето! Ние с теб тъй и минахме без сватба, само с венчавка. Немотия... Цял живот ти тежа, но дума не ми рече. Трябваше после да я вдигнем нашата сватба, след десет години. Каквото туй, че ни се народиха деца! И те щяха да играят, да се радват! Ама кой да се сети... Нека сега малката да се радва! А ти, старо, недей да плачеш, сватба имаме днес! Женска ви работа, все ревете, когато трябва да се радвате и да пеете. А то и на мен..., но нейсе! Голям ден е днес, Серафино, малката Серафина се ожени! И трябва всички да се радваме, а не да ревем! Я, ставай, старо, внучка е това!

Лазар се изправи, разпери ръце, щракна пръсти и запя. Отначало тихо, сетне все по-силно: “Серафино, моме, Серафино...”. Пристъпи и заигра.

Старата, привела рамене, скрита в забрадката си, го гледаше. Две ситни сълзици искряха в очите ѝ. После лицето ѝ се отпусна и в очите ѝ грейна кротка старческа усмивка. Лазар играеше все по-силно и изпиваше с очи усмивката в очите й. Не искаше да спира, за да не изчезне тази нейна последна малка радост. Сърцето му се разби, устните му пресъхнаха, но продължи да пее: “Серафино, моме, Серафино, Серафино, люта рано...”.

Краката му се подкосиха и се строполи на леглото.

“С тази песен те взех, Серафино, с нея те изпратих...” – едва чуто прошепна Лазар.

Сиянието изгасна и усмивката на Серафина се стопи в тъмнината.

------------
Из “70/45 Избрано”, Импресии, разкази, новели, изд. “КЛМН”, С., 2024.
------------

* * *

Изнизаха се неусетно, бързо – 70 години. И реших да си направя подарък – да издам в книга най-добрите си къси и много къси импресии, разкази и новели с надеждата моите скромни житейски прозрения да достигнат до повече хора и, дай Боже, да ги развълнуват – изконната мечта на всеки пишещ. А дали пишещият е писател, това ще определи само Негово Величество Читателят. С надеждата да бъда оценен като такъв предавам в ръцете ви моята юбилейна книга, скъпи читатели, колеги и приятели.

Златимир Коларов

------------