“Сестра на реката” е озаглавила Валя Илиева своята пета самостоятелна книга, съдържаща разкази, есета, пътеписи, стихове. Книгата е разножанрова, обединяващи текстовете са само времето и мястото, в които са писани – последните няколко години в Испания.
И поезията, и разказите на Валя са оригинални и истинни – взети направо от живота. В тях трогателното се преплита с оптимизма, човешките страдания и неволя – с надеждата, носталгията по родината – с вярата в доброто и твърдото упование един ден тази Родина (с главно “р”) да се превърне в най-прекрасното кътче на планетата.
Вече 15 години авторката живее в Испания, далеч от своя роден дом, далеч от любимия град, любимата река. Въпреки разстоянието, споменът за всичко свидно на родна земя не избледнява, напротив – дребните подробности се открояват и засияват с нова сила, затова и тя дълбоко в себе си остава вярната “сестра на реката”. Реката, разбира се, е Дунав, лъкатушеща покрай родния гр. Видин – “сестрата”, която твърдо и уверено спазва своя път и посока, която няма да измени на своите традиции и ще чака търпеливо завръщането на своята “сестричка”, която ще продължи тихо и спокойно да тече и тогава, когато нас вече ни няма.
Тази река продължава да приютява близките на Валя, както е приютявала нейните деди и прадеди, както вероятно ще приютява и техните потомци. И други “братя и сестри” на реката също по неволя са избрали по-перспективния живот в чужбина, а техните възрастни родители и прародители живеят с очакването да ги видят и още веднъж, поне за малко, преди да склопят очи завинаги. Така е с дядо Антон от разказите “На другия бряг на реката” и “Полет на лястовица бяла” и дядо Гроздан от “Супа от хляб”, Божана от “Чужди хора”. Примамливото търсене на съмнителни успех и благополучие разделя любимите хора (Божана от “Чужди хора”, Иван и Виктория от “До последния час”). Останала ли е капчица надежда в този безмилостен свят? Съществува ли щастието? Отговорите на тези въпроси са в разказите на Валя – а и ако тя е изгубила безвъзвратно своята вяра, своите мечти, то би било безсмислено да пише всичко това.
Трогателни импресии са “Самотният плувец”, “Сънувах морето с теб”, “Що за птица е човешката душа”... Какво ли всъщност е душата? Човешката? Човешката душа е като птица! (разказът “Последният път”). Ами кучешката (“Чернишка”) – по-различна ли е? Ако имаме възможност да започнем отначало – ще се променим ли към по-добро, или към по-лошо, или... може ли изобщо някой да ни каже?
“От другата страна на слушалката
... мълчание...
и космос!”
из “Мълчание”
Божият промисъл ли ни е отредил неизменните страдания, за да можем да оценим доброто и да повярваме в него? “Направени от кал и пясък като статуи и фигурки, родени да теглят и да патят.” (“Притча за слепеца”). И над всичко се извисява надеждата – вяра и надежда, надежда и вяра... и любов. “Последната звезда потъна в небето и изгряваше Слънцето. Светът се раждаше за нас!” (“Сънувах морето с теб”).
Специален раздел е предвиден за пътеписи (Из “Записки от Испания”). Една страна, с многобройни етноси, с нюанси в езика, будеща и възхищение, и умиление, и съжаление. Една страна, въпреки превратностите на времето, съхранила своята самобитност и традиции – някои от тях доста странни за нас, въпреки помпозната зрелищност, вплетена в живота на местното население.
Валя описва своите на пръв поглед тривиални “приключения” – импресии от Мадрид – загадъчен и обикновен, град на двете крайности – и на богатство, и на мизерия; непосредственото общуване със сродни по съдба емигрантски души; посещение на цирк; и, разбира се, традицията и символиката на Испания – коридата. Лъскавите позлатени костюми на торерите, с пищните пайети и пискюли, и въобще целият блясък на арените рязко контрастира с мизерията по улиците на огромния град. И пак тук намира място оптимизмът. Слепецът от “Вървя към светлината”, наказан от бог (вероятно съвсем незаслужено) не се отчайва и уверено заявява: “Вървя към светлината и няма да сбъркам!”.
В последната част на книгата присъстват и няколко стихотворения, според авторката “нови”, включени вероятно за да допълнят общата картина на противопоставяне на доброто и злото, на красивото и грозното, на тривиалното и фантазията – този път в мерена реч.
Пътища,
разпрани до безжалост тъжни
Истини...
Наскитах ли се,
Mайчице България,
приютила мен, изгнаника в безсилие?!
(“Родословие”)
И отново най-“болният” въпрос – изгнание със съмнително добър живот, или в родината – с безработицата и мизерията? Но винаги впила нокти в живота – хубав или лош – е единственият, който имаме.
Преди да си отидеш – остани!
Не питай колко дълго те изпращам –
да те живея в неродените мечти
и да умирам ден след ден по малко!
Но с теб, животе, често сме на ти
и знаем, че един без друг не можем:
Отида ли си аз – умираш ти,
без теб, без мен... Светът е невъзможен!
(“Остани”)
Новите стихове със старите душевни терзания на авторката. Вероятно съвсем основателно някой някога бе казал, че поетът цял живот пише своето единствено стихотворение. Стихотворението на Валя е и тъжно, и красиво, но винаги истинско.
Довиждане до другия живот –
навярно този беше предпоследен.
...
Пониква пак зелената трева и с нея аз –
едно красиво цвете!
(“Едно красиво цвете”)
Написах много, за да кажа всъщност малко: прочетете тази книга, сигурен съм, че всеки от вас ще открие в нея своята болка, своята радост, своето стремление...
----------------
Валя Илиева, “Сестра на реката” (сборник с разкази и есета, пътеписи и притчи, резюмета и статии, бележки от Испания, нови стихове), Бургас, 2017.
----------------