Щастлив зар

За девет месеца на брега може да се роди човек, а в същото време в океана е достатъчно дотолкова да се изроди, че и близките му да не го познаят. Еле, ако си в някой район, където вълните са като Китайската стена и единственото забавление са двайсетте касети, които денонощно се въртят по видеото в салета. Важното е да не забравиш да говориш членоразделно. Погледът ти да не фокусира безумно дълго даден предмет и като стъпиш на земята, да престанеш с патешкото ходене, защото вълните ги няма. Иначе този начин на живот си има и предимствата: всичко, което спечелиш (по понятни причини), е стифирано.

Стига собствениците на кораба да не ти забият някоя финансова тесла в гърба и накрая да ти останат само спомените за сините вълни, белите делфини и световъртежа за цял живот. Но ако всичко е нормално и се прибереш с девет хиляди долара, тогава и близките ти са доволни, особено жената и децата...

Ние с Янчо (съкафезника ми) нямаме нито едното, нито другото, затова ще си ги харчим сами. Седнали сме в най-хубавата таверна. Оттук тръгнахме преди девет месеца, тук и се връщаме. Нищо сякаш не се е променило: нито интериорът с нашите гръцки статуи и лозя, нито съставът с вихъра си, само дето е полупразно, а минава полунощ и на всичкото отгоре е събота – ден за разтоварване. Определено Янчо все още не мото да преодолее проблема с фокусирането, погледът му не слиза от певеца.

– Обаче, Весо – поглежда ме, – този нещо е сбъркан... Ако беше една мацка, цена нямаше да има. Я додай певицата до него, като някое дърво стои, е нашето момче, виж какъв миксер е! Тц, тц... Дай „И две водки, „Данска“!

На кого ли поръчва, около нас няма никой, освен двете момичета, които не свалят очи от нас. Сервитьорът се появява след минута с поръчвам. Браво, не е от сънливите.

– Не, не – поклаща отрицателно глава Янчо, – не са за нас. За дамите отсреща, покани ги на масата ни...

На келнера не му трябва много време, за да ги кандърдиса да седнат при нас.

– Аз съм Милка – представя се изрусената дама.

– Аз съм Морко – представя се и Янчо. – Тарифата каква е, като миналата година ли?

– Ааа... – възмущава се изкуствената блондинка. – Дефлация, стагнация, инфлация! Аа-аа...

– Миле, ти да не учиш финанси задочно? – чуди се. – Петдесетачка бива ли? – успокоява я той.

– Хи, хи, хи – опитва се да се усмихне свенливо, – виж как знаеш, а питаш... Всички сте такива, сладурковци! – поклаща заканително глава. – Какъв масаж ще ти направя!

Ох, от така изречените слова човек целият настръхва, бррр...

А така, браво, такива работи искам да ми говориш, глупости! – окуражава я Янчо. – Само не та кораби, риби и курсове на валути, нали разбираш! – започва леко да заваля думите, седмата водка действа зле: след толкова време сух режим даже е добре. – Ей, певеца – махва с ръка, – я ела тука с певачката!

Едва ли има някакъв шанс да го чуят, двамата са в другия край на таверната. Необяснимо как, но след секунда са пред него, сякаш цялата вечер са чакали тази покана.

– Да, Янчо – покланя се певецът.

– Няма Янчо-Манчо, нали знаеш моята... Мятай в веднага! – подава му един десетак.

Има една стара гръцка песен за щастливия зар, цяла вечер може да я слуша, стига да има кой да му я пее.

– Тези що не носят още чинии, кво чакат?! – обръща се към мен.

– Стига вече с тези чинии, долар е парчето, сякаш е чешки порцелан! И в Гърция вече никой не чупи, после мязаш на току-що излязъл от мината... – опъвам се аз.

Песента свършва и дуетът е отново пред нас.

– Ти урод ли си? – забива мътен поглед в певеца Янчо.

Е, това е – същия въпрос зададе преди два дни на капитана в самолета на връщане. Стюардесата чак се изпоти! Имахме възможност един единствен път да слезем на бряг за девет месеца, но той не пожела. Тогава панаирът се размина, но сега вече го очаквам. За мое учудване оня поклаща одобрително глава. Явно се причислява към този тип. Янчо вади нов десетак и му го тиква в джоба.

– Лапай, децата са гладни! Айде сега изкарай парчето отново, че купонът тече!

Използвам момента, докато двете ни компаньонки отиват до тоалетната: навивам го да си тръгва, щото след малко ще е в несвяст.

– Ако вършиш нещо, сега е времето, иначе само си харчиш парите... И откъде извади този безумен поглед, майка му стара! – започвам да се разстройвам. – На кораба гледаше по-добре...

– Да, да – съгласява се. – Трябва да се махам... – почти бучи. – Обаче утре сме на линия, нали? Кораво ще я подкараме!

– Има си хас, то се знае!

Двете компаньонки се връщат. Още докато сядат, правя знаци на блондинката, че е време да тръгват с авера, щото може да не гушне петдесетачката. Пъргава е като пантера, само дето не го мята на гръб на излизане. Евала, кораво момиче! Оставаме сами с дружката ѝ. Тя ме гледа настойчиво, аз зяпам певеца-миксер разсеяно.

– Ами ний? – блещи големи черни очи към мен. – Няма ли да правим нещо? Мога и малко да сваля от тарифата... – предлага колебливо тя. – Рядко правя отстъпки, само защото си ми симпатичен. Ха, ха – смее се, – извади щастливия зар!

Виж ти, не беше ми се случвало такова нещо?! Този път май аз хвърлих щастливия зар... Ха-ха-ха, щастлив зар!