Шефът ме обича

Драго посръбваше сутрешното си кафе, разположен на диванчето в кабинета си, и преглеждаше телефона. Палецът му нежно, но неравноделно приплъзваше нагоре имената, които очите му се опитваха да фокусират. Мда, снощи бе говорил с доста хора, но не помнеше и думичка от казаното.

Ох, как го цепеше главата, и то при положение че на път за работа бе ударил едно малко, което за пореден път доказа, че не може да мине за голямо. Още като го поръчваше, изпитваше сериозни съмнения, ама не искаше да прекалява. Следващия път ще зареже неудобството. Подробности, но важни! Драго ги маркира мислено с гриф “приоритетно” и вниманието му отново се пренесе към телефона. Отначало бе говорил с Гелето, после с Дивака и Пешо. Точно в тази последователност. Нема кво, сто процента са му досаждали да му искат услуги. Тия бяха много упорити и трудно се отчайваха. Трябва да им е обещал пак нещо – но какво? Не беше важно. Имаше си стратегия. Не отказваше на хората, но после си мърдаше пръста само колкото да им набие заето или да изключи звука на телефона. “Щото е бил много зает, важна среща, разбираш ли?” То, ако нещо им е спешно, те сами ще си го свършат.

После бе звънял на няколко души, с които движеха разни проекти. От тях идеите, но връзките с важните хора си бяха лично негови. Ето например с шефа му. От петнадесет години бяха заедно и той, милият, само на Драго вярваше. Където и да отидеше, си го водеше за заместник. Вече трета служба сменяха заедно. Знаеха си и кътните зъби, и банковите сметки – образно казано. Затова наскоро не можа да повярва на ушите си, когато шефът му се оплака, че бил зле финансово. Още по-малко на очите си, когато го свари да яде в кабинета си картофена яхния, донесена от къщи. Върху шарената покривчица имаше и отворено бурканче кисели краставички, пак домашно производство.

–  Пестим с жена ми. Зле са нещата. – обясни шефът. – Драго кимна разбиращо.

–  Щом трябва. Вие си знаете най-добре – каза той на глас, докато си мислеше: “Ало, чш, на кого ги говориш тези неща?! Ей, някои хора нямат никакво чувство за стил. Пък и ти си шеф – преиграваш, аз ли да ти вярвам? Не харчиш за нищо, живееш в къщата на баща си. Този костюм ти е последният, купен за 50-годишнината. Детето ти самото има дете. Нямаш кредити. Ставаш за смях. Ако бях шеф, щях да се държа като такъв!”

Неусетно бе станало десет, когато се обади сестра му. Натовари го с куп оплаквания от работата, колегите и шефа, от сина си, който не искал да учи, както и със списък с искания – всичките в парично измерение. Къщата на родителите им имала нужда от пребоядисване. Развалил им се фризерът... Драго спря да я слуша.

–  Затрудняваш ме, но ще видя какво мога да направя.

–  Ще чакам и гледай да си вдигаш телефона. Завиждам ти за шефа – най-добрия в света – блазе ти!

За това бе права. Не можеше да отрече. Не щеш ли, шефът му звънна в този момент

–  Ела да си поговорим!

–  Идвам! – каза Драго, стана от бюрото си и се запъти към познатия кабинет.

–  Сядай. Как си?

–  Идеално. Всичко е наред.

–  Иванов обади ли се? – попита шефът, прозявайки се.

Драго включи в ход завидната си словоохотливост и се впусна в някаква история, която му се струваше достоверна, защото за нищо на света не можеше да си спомни снощния си разговор с Иванов. Започна с подробности, които шефът и без това знаеше, и тъкмо щеше да нагази в по-дълбоки води, когато от мястото на шефа долетя едно: “Пфу... Хръъъ...” – което сепна Драго. Той замлъкна, примигна и се вторачи в шефа. Голямата посребрена главата се бе отпуснала неестествено назад, привлечена от меката кожена облегалката на голямото шефско кресло. Клепачите зад очилата бяха затворени и следващото по-силно “пфуу... хръъъ...” затвърди убеждението на Драго, че шефът спи.

Беше го хипнотизирал ли, какво ли?! Идеално! Тъкмо нямаше нужда да продължава. После щеше да му каже, че вече са говорили за това. Дотук добре, но какво да прави сега. Ако стане и тръгне, шефът може да се събуди, да види отдалечаващия се заместник и да се почувства неловко. Ако успееше да стигне до вратата и да излезе, шефът можеше да се стресне при затварянето. Драго реши да почака като междувременно обмисли и други варианти. Мисленето затвърди убеждението, че бе попаднал в крайно неудобна ситуация. Да стои тук, докато шефът отмаряше, също беше ужасно. Първо, не знаеше колко ще да трае сънят му и как ще стои той като закован през цялото това време, какво щеше да прави! После, когато шефът се събудеше след десет, двадесет или Бог знае колко минути и го видеше – какво щеше да му каже Драго. Ами, ако звънне нечий телефон и стресне спящия?

Драго вече се потеше, а бяха минали само десет минути. Ужасно му се пиеше нещо, дори да беше вода, а мисленето не водеше до нищо добро. Фанфарите от шефското място се бяха усилили и звучаха призивно! Драго погледна към вратата, въпреки че добре знаеше, че е шумоизолирана с вата и кожа. Какво ли не би дал да излезе оттук веднага. Започна да се моли на Господ, към когото не се беше обръщал скоро. Разчиташе, че той ще оцени факта, че Драго избягва да го търси за глупости, но сега наистина имаше нужда от чудо. Господ се бавеше, може и той да подремваше. Драго започна пазарлък.

“Добре, ако ме спасиш, ще се моля всяка вечер.” Хъркането сякаш секна, но само за секунда. “Ще увелича издръжката на детето със сто лева. Можех да го направя отдавна, но онази, мойта бившата, не заслужава и стотинка, ти знаеш.” Очите зад очилата си останаха затворени и всеки тромпетист би завидял на уменията на шефа. “Ще изпратя пари на сестра ми за нашите, да кажем – сто лева. Не? Добре, двеста. Последно – триста, и да се оправя – аз не съм Дядо Коледа.” Хъркането продължаваше и тласкаше Драго към добрини. “Ок. Ще припиша на бившата апартамента. Не е донесла и една игла в него, но да е спокойна. Аз си имам друг.” Драго мислеше трескаво. “Ще говоря с Петров да назначи жената на Петко, не обичам тези неща, но няма как.” Звуците отсреща напомняха на автомобил, който не иска да запали. Шефът намести глава и двигателят влезе в работен режим. “Господи, какво още да направя. Ще взимам детето всяка седмица. Ще му плащам английския и футбола. Ще дам на братовчеда тристате лева, които знаеш, той няма да ми върне. Добре, де, ще видя и какво са искали онези, снощните. Друго, друго...” Драго погледна отчаяно към шефското кресло. “Е, добре, няма да залагам повече на мачове, макар че, Господи, това, да знаеш, изобщо не е честно.” Шефът продължаваше да пътува с Морфей. Драго погледна часовника – бяха минали повече от 40 минути! Ходеше му се до тоалетна и устните му бяха пресъхнали. По-добре ужасен край, отколкото ужас без край. Преглътна мъчително и предприе отчаян ход. “Няма да пия повече, нито капка. Не знам как ще се справя, но обещавам.” Някой сякаш го чу и шефът отвори очи.

–  О, Драго. Дали не бях задрямал?

–  Ъъъ... – Драго бе загубил дар слово.

–  Не мога да спя по цяла нощ.

–  Шефе, трябва да тръгвам по задачи – каза Драго, докато се надигаше от мястото си.

–  Върви, върви – каза благо шефът.

Драго излезе с треперещи ръце. Сигурно си брои парите и затова не спи. Трябваше да пийне нещо. Запъти се към бара на следващата пряка. “Всъщност, Господи, ти изобщо не ми помогна. Шефът си ме обича – това е, но ако аз бях шеф, нямаше да спя пред подчинените си.”

На следващата сутрин към десет шефът отново потърси Драго.

–  Ела да си поговорим...

-----------------
Разказът е отличен на Националния литературен конкурс за хумористичен разказ “Ако бях шеф”, 2015 г.
-----------------