Симпатичните животни в магичните приказки на Деница Кючукова

Симпатичните животни в магичните приказки на Деница Кючукова

Книга, малко странна и различна.
Много чудновата, нетипична.
Тук там смешна, прозаична.
Сякаш тъжна? Не! Магична!

“Приказки различни за животни симпатични” – така е озаглавила Деница Кючукова своите магични истории, сътворени, предадени и разказани с удивително умение. Приказките по нищо не отстъпват на най-добрите образци в жанра. Историите, включени в книгата, не са за най-малките, те са по-скоро един философски поглед и поучения за големи (и още по-големи) пораснали и непораснали деца, а защо не и за възрастните, съхранили детското в себе си. Многопластови истории, в които се редуват радост и мъка, тъгата преобладава в различни измерения, безгрижието се заменя с ангажираност... но винаги с щастлив край, носещи своите поуки. Щастието е многолико, но за да го достигнеш трябва да опознаеш себе си и да осъзнаеш своето място в пъстрия калейдоскоп на живота.

Героите в приказките, както се вижда от заглавието на книгата, са животни – различни, както са различни и хората, но обединени от добротата, която всеки от героите пази дълбоко в себе си – нужна е причина, провокирана от “правилната” поредица обстоятелства, за да се прояви това добро. А да твориш добро – това е първата крачка към бленуваното щастие.

Тук се срещаме с Мързеливото коте, което от мързел даже не изричало цялото “Мяу”, а го съкращавало на “Мя”.

Пухкаво, дребно, с изпъкнало коремче, кръгли бузки, розово носле, малки островръхи уши и много дълги мустаци. Цветовете на козината му рязко и отчетливо преминаваха от черно в бяло, после от бяло в черно, оформяйки ясно забележими граници. С тази си окраска котето напомняше на малък световно известен пианист или официален гост на бал, облечен в елегантен смокинг. Снежнобелите му лапички и тумбесто бяло коремче приличаха на официални ръкавици и риза. Под гушката си имаше и малка капка бяла козинка, която стоеше
там като добре сложена папийонка.
(“Мързеливото коте”)

Живее си нашето коте своите “спокойни котешки дни”. Не излиза от дома, за да не си цапа лапичките навън. Хапва си своите котешки гранули, спи когато и колкото си поиска, като най-далечната му дестинация е слънчевата южна тераса на втория етаж на къщата, където от високия парапет наблюдава външния свят с известна степен високомерие.

И така, докато веднъж... някакви странни звуци от избата го амбицират да промени стереотипа си и да слезе да види какво има долу. Там се среща с мишето семейство Църковски и се сприятелява с тях. Няма да издавам какво се случва нататък, само ще спомена, че нашето мързеливо коте, благодарение на новото приятелство вече не е толкова мързеливо, даже спасява живота им... една тъжна приказка, в която всичко приключва с щастлив край.

В страниците на “Приказки различни за животни симпатични” се появява Биби – малката калинка без черни точици по крилцата. Прилежна ученичка в градинското училище, скрито под стъблото на една голяма бяла роза. Веднъж нейните съученици комарите близнаци Комо и Маро показват в класа един дълъг косъм, за който твърдят че е от динозавър. Тогава Биби решава да отпътува до морето и да донесе оттам една песъчинка, и с това да впечатли цялото училище. Веднага след часовете оставя бележка на своите родители, да не я чакат за традиционната вечеря от листни въшки, и потегля. Пътешествието е дълго, шансовете за успех са никакви, но благодарение на щастливо обстоятелство Биби успява да се добере до морския бряг. Чувството от досега с морската стихия е неописуемо.

Биби не помнеше кога за последно се бе вълнувала така. Докато си почиваше, сгушена на едно островръхо листо, тя не можеше да свали усмивката от черното си буболечено лице. Как беше възможно едно море да събере в себе си толкова щастие!?
(“За една песъчинка”)

В следващата приказка Деница Кючукова ни представя самотния стар слон Миролюб, несправедливо наказан от жестокия безскрупулен директор на зоопарка за деяние, което той не е извършил. Старият слон, оставен без храна и вода, е отчаян от живота. Животните от зоопарка, загрижени, изпращат с гълъб писмо до градоначалника. В края на приказката лошият директор получава справедливо наказание, грижовният разпоредител на парка господин Георгиев полага подобаващи грижи за всички обитатели, а Миролюб получава заслужена награда – верен приятел и спокойствие за старините.  Авторката ни представя една затрогваща лирична картина като щастлив финал на тъжната история.

В края на деня умореният вятър съвсем беше изгубил своята сила и малките паднали жълти листенца можеха най-накрая да поспят върху хладната земя. Дърветата бяха толкова спокойни и неподвижни, че приличаха на нарисувани. Този път невидимата сила унасяше в сладка дрямка всичко наоколо. Две странни сиви фигури още седяха една до друга, при овехтялото дърво на хълма. Пак така, в онази поза свързани — хобот на чело.
(“Купон със слон”)

Тук е и кафявата мечка Минка, вече пораснало голямо мече, която не иска да приеме досадното задължение да спи зимен сън. Според нея цялата тази процедура е излишна, скучна и досадна – вместо това тя мечтае “... за дълги разговори с приятели, за стоене до късно през нощта, за щури горски дискотеки, за бране на вкусни малинки, за много смях и търкаляне в листата с другите мечки...”

Само колко много неща можеха да се случат през идните месеци!
Но не! Минка трябваше да се подготви за скучния зимен сън и то единствено, защото беше мечка. Ако се бе родила врабче например, щеше да е различно, нали?!
Понякога на Минка наистина й писваше от този мечи живот и силно искаше да се превърне в малка птичка, която никой не може да достигне, и да си лети накъдето поиска. Без правила и задължения!
(“Мечешки инат”)

Срещаме се и с нейния най-близък и верен приятел Людовик Таражибъл Еринацеидов Трети, наричан просто Ежо, който обаче послушно заема мястото си за зимен сън. Също катеричката Катя, кълвачът Кольо, язовецът Янко старателно се подготвят за зимуване.   След перипетиите, през които преминава Минка, спасена с общите усилия на добрите горски обитатели – сърната Сирма, и нейните приятели елените, подпомогнати от бухала и орела, тя стига до убеждението, че трябва да слуша съветите на своите родители и да не се противопоставя безсмислено на природните закони.

В последната приказка главен герой е Гларусът Пешо – не много млад и не много стар крайморски обитател – точно в разцвета на гларусовите си сили, водещ порядъчен гларусов живот. Живеещ на покрива на стар панелен блок, в стар градски квартал, в обкръжението на другите обитатели – стария бай Смръдльо — стогодишен гларус, семейство ХаджиКряскови, които скоро очакват бебе, един гларус чужденец, Джордж Клюни, на когото трудно му се разбирало какво говори, и група гларуси-тийнейджъри, съвсем скоро напуснали бащините гнезда и за първи път на квартира. Пешо напуска дома си и в търсене на приключения попада в поредица странни за него срещи и ситуации. Накрая, както обикновено се случва в приказките, осъзнава, че мястото му е у дома, завръща се поумнял и помъдрял, открива своята “половинка” – гларуската Пресила и двамата заживяват щастливи.

Луната вече се оглеждала в морето. Вълните леко шумоляли под нея. Лек ветрец разрошвал сламените чадъри. Целият крайбрежен парк бил потънал в тишина и мъгляво осветление, докато последната малка сова се прибирала от дискотека. Само Пешо и Пресила продължавали тихичко да крякат своите бъдещи планове до късно през нощта. Какви планове ли? Не знам. Все гларусови работи...
(“Гларусът Пешо”)

Фантастично-реалните истории на Деница Кючукова са повече басни за възрастни, с поучения, отколкото приказки за деца. Многоликият пъстър свят на приказните герои ни представя една ненатрапваща аналогия – човек/животно, в която “човешките” и “животинските” характери се припокриват. Животните мислят, чувстват, мечтаят, борят се с трудностите и със своите слабости и също както хората – се опитват да постигнат труднодостижимото щастие. Кои са по-добри и по-“човечни” – хората или животните – това е един “добър въпрос”, провокиран от страниците на книгата към читателя. Чудатите герои от книгата ни подтикват да се замислим – ние по-добри ли сме от “лошите” приказни персонажи? Или поне – опитваме ли се да измъкнем дълбоко скритото “добро” в себе си? Надеждата никога не умира – и дано, прочитайки тези приказни истории, се опитаме да станем малко по-добри в нашия си, животинско-човешки свят.

----------------
Деница Кючукова, “Приказки различни за животни симпатични”, изд. “Либра Скорп”, Б., 2024.
----------------