Синдромът на щрауса (преклонената главичка сабя не я сече, но се получава схващане)

Колегата Божидар Божков написа статия “Бургас е мърляв и неуреден град, но със светло бъдеще”, в неговия вестник. Хареса ми, защото беше обективно-ироничен поглед върху всичко, което се случва през последните години в “града на художници и поети”. Дадох си труд да прочета коментарите по въпроса. 80% от тях бяха ругатни към автора, обиди, сред които “нихилист” беше най-възпитаната.

Не съм платен защитник на Божидар, той има доста по-остър език от моя и може да отговори много по-фрапиращо (ако иска). А и не съм съгласен с абсолютно всичко, казано от него. Но мисълта ми се отнесе в друга посока.

Забелязвам, че напоследък в отговор на всеки по-критичен материал в медиите се изсипват купища реакции от сорта на “аман от критикари”, “злобните журналисти съсипват всяко хубаво нещо”, “стига сте плюли, гадни репортерчета”, “mrasni heitari”...

Благородните автори на тези писаници обикновено се обозначават като “spavedliviq”, “Обективен”, “Защитник”, “еdin burgazliq”, “sofiqnec” и подобни. На платените клакьори сред тях изобщо не мисля да обръщам внимание. Искам да кажа няколко думи за УРАджиите, слепите оптимисти и постоянно позитивно мислещите.

Покрай всичките дивотии от други култури, с които сме се нагълтали през времето на “демократичната свобода”, една от най-неразбраните, според мен е “позитивното мислене”. В самия термин, обозначаващ съответната философия няма нищо лошо или глупаво, смятам аз. Дори напротив.

Забележително е, обаче, как е възприеман от любещите го българи.

“Позитивното мислене”, зародило се в бюргерското общество на Германия и консервативното на Англия, няма предвид безмислено ръкопляскане на всяка дивотия, водеща до безобразие. А здрава работа и вяра в собственото, оттам и в общественото благоденствие. Въпреки обстоятелствата и даденостите, които пречат.

(Има и една Теория на разумния егоизъм, но тя е твърде далечна на безмислените позитивисти, те не я познават от училища и университети, защото по принцип се възпитават от потна чалга и “Биг Брадър Фемили”.)

Прочее, абсолютната вяра във всичко, което върши някой нашенец-управник си е присъща нам от векове. Както и абсолютното отрицание, малко след еуфорията на избора. Народопсихология, какво да правим.

“Тази страна е обречена на комунизъм”, чух да въздиша преди години служебният премиер Ренета Инджова. Всъщност, не, обречена е да вярва на бащицата, на шефа, на Големия брат. Безрезервно и дословно. Дори и той да върши общата работа не баш както трябва.

Няма как някой, комуто генетично е предадено да не скача срещу властта, да седне да размишлява и да си задава въпроси. Да се пита Какво, всъщност става? Защо? Защо не се получава така, както ми обещаха? Кой ме излъга? Защо трябва да го търпя?

Това са питанки, забранени за априорния позитивист. Той не се интересува какво пише между редовете, какво означава неизпълнение на предизборните обещания, колко пари се присвояват по време на показни инфраструктурни проекти.

“Позитивно мислещият” българин гледа “новините такива, каквито са”, приличащи от километри на платени репортажи, пие две позитивни ракии и гледа позитивни риалити-шоута, в които подобни нему тарикати псуват жените си и сегиз-тогиз ги побийват. Позитивно.

Нашенският “позитивист” понякога се стряска от това, което става. Но в тези редки случаи той не отива на улицата да крещи за всичко, което не му харесва. А прави “Фейсбук група”, в която хиляди подобни позитивисти се обявяват твърдо “за”. От което НИЩО не следва.

“Позитивистите” у нас твърдо вярват, че “ние сме голяма работа, обаче има световен заговор срещу България, евреите са обсебили всичко, на Бербатов нарочно не му подават да вкара гол, сами си го прайм, мръсните гърци ни прецакаха.”

Без да помислят и за миг, че същите комшии мислят с главата си и са недоволни от своето правителство позволило им съвсем неразумно да изхабят милиарди евро, без да се замислят, че на края винаги трябва да излезе сметката.

“Позитивистите” обичат българската история и нейните най-светли образи. Но Избирателно. Те не помнят как Левски е казал “Покажи ми, байно, моите кривици и аз да ти покажа твоите, па да се оправим и да вървим напред”. Защото нашенският постоянен позитивист не обича да му говорят, че нещата (и този път) не вървят добре, че повечето, което му се случва е “ала-бала” и отново е направил грешка.

Но, така е по-лесно. Не се опълчваш и оцеляваш. Вярваш без резерви в Бащицата, Големия брат, кмета, шефа и си Ти.

Има и такава пословица, народна, типично българска. Тя поразително напомня за синдрома на птицата щраус. (Ха, явно е неслучаен бума на щраусовите ферми от години насам в България!)

Когато щраусът види нещо по-различно и опасно, заравя глава в пясъка и оставя открити задните части на своята физиология. С мисълта, че щом не вижда лошото, нищо няма да му се случи. И обикновено става на месо и яйца.

Народната пословица гласи: “Преклонената главица, сабя не я сече”.

Но се получават характерни схващания във вратната област.

И после трудно вдигаш глава.