Сълза в снега

Сълза в снега
разказ

“Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината; всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада…
А сега остават тия три: вяра, надежда, любов, но най-голямата от тях е любовта.”
Първото послание на Апостол Павел до Коринтяните

Зимното слънце едва се провираше между пелената от облаци, правеше неистови усилия да се освободи от тях; искаше още поне час-два да погрее, преди да се потопи в залеза. В очакване на Рождество Христово цялата природа бе смълчана, очакваща с трепет чудото. Само белите снежинки-кралици прехвръкваха все така забързани в танца си, за да скрият грозотата на калната земя. Със залеза на слънцето снежните принцеси се надпреварваха в своя виртуозен танц и покриваха вече дървета и храсти със своите приказни дантели. Северният вятър засвири с ледените си кавали. В такова време пътуването носи риск – автобусите често засядат в снега – пътищата до планинските села не винаги се почистват редовно.

Сви се сърцето на младата учителка: ами ако автобусът не дойде от града, как ще замръкне в квартирата си? Хазяите й бяха заминали на гости при близки. Прозорците в стаята й се замрежиха. Настъпваше нощта. Момичето реши да си приготви багажа за тръгване. Изведнъж някой чукна на прозореца, чуха се стъпки и тя видя силует на мъж, който очакваше да му се отвори. Девойката не знаеше какво да предприеме, но като чу своето име, се успокои и реши да отвори.

На вратата застана млад човек с внушителна физика и с глава на Аполон. Изненадата се стопи в усмивка – тя го позна, беше Момчил, с когото случайно се бе срещнала, дори го упъти да открие своите близки в града. И въпреки това се стъписа. Веднага си помисли: “Как ме е открил? Тъкмо сега ли трябваше да дойде?”

Докато го посрещаше на прага, Сълза забеляза непокорните тъмни коси, красивите пъстри очи и потъна в тях… само промълви:

– Как ме откри? Хазяите ли познаваше? В такова време как си тръгнал?

После го сдобряса, покани го да седне. И все така още притеснена и неовладяла себе си от изненадата, смутолеви, че ще си пътува, защото утрешният ден е неучебен, пък и няма никой в къщата.

Всъщност толкова би желала да остане с този принц, когото бе чакала в самотните си нощи! За да не разбере той вълнението й, свенливата девойка със загрижен тон попита:

– Как си решил да тръгнеш в такова време? Аз след малко ще пътувам, дано автобусът пристигне навреме.

Тогава весело-шеговито Момчил се вметна:

– Аз… ей така, за малко… Някога съм идвал тук на излет. Спомням си параклисчето, рекичката, дъхавите цветя… Всичко това ми напомни за теб. Реших и дойдох. Пък… ако не мога да остана, ще пътуваме заедно към града – няма да бъдеш сама.

Дали говореше истината? Никой досега не я беше мамил. Нейното вътрешно чувство й подсказваше, че това е човекът, когото бе чакала най-после да се появи. Другата част в нея – плахото момиче, я предупреждаваше: “Внимавай!”.

Навън танцуваше зимната вечер със своите сребърни балерини. Сълза приготви топъл чай за нечакания гост и за себе си. Мъчеше се да отпъди мислите, които нахлуваха в главата й и караха пулса й да бие учестено: тя не можа да си представи как този привлекателен млад мъж, хубав и изискан, ще дойде тук в селцето да я потърси, ще пропътува километри, за да я види?! Всичко това й се струваше невероятно, но и много хубаво, за да бъде истина. С какво го бе покорила тя – плахата сърна, изящна в движенията си, но недотам привлекателна, дори свита и недостъпна за мимолетните мъжки желания. В очите на този Аполон тя беше необикновено чувствителна, неповторима в своята свенливост – може би дар от бога – и това събуждаше у Момчил силно желание да бъде по-близко до нея, да я опознае…

Когато му поднасяше чая, тя изведнъж улови примамливия му поглед, потопи се в него и запърха в душата й нещо непонятно… сърцето й прималя. Погледите им като магнити се привлякоха, срещнаха се и се разбраха без думи. В пъстротата на очите му тя долови спотаените негови думи-искри: “Няма да те изпусна!”.

Сълза приготви багажа и подкани госта да тръгват, за да не изпуснат последния автобус. Момчил я последва с неохота. Тръгнаха. Снеговалежът се усилваше с напредването на вечерта. Най-после, със закъснение, пристигна автобусът. Нощта приютяваше селцето в своята белоснежна прегръдка. Сякаш къщите с коминчета потъваха в бялата пелена на битието. От двете страни на шосето вишневите дръвчета танцуваха в дантеления си танц Припяваха им елите и боровете от близката гора. Те едва дишаха от тежкия товар на снега. Люшкаха се от вятъра и пропукваха с клони от болка. Автобусът се движеше бавно като костенурка – едва преодоляваше преспите по пътя.

Най-после излязоха на превала, но точно там бе заседнала друга кола. Мъже и жени се суетяха и не знаеха какво да предприемат. Шофьорът на автобуса направи няколко опита да премине през пряспата, но не успя. Моторът глухо и безпомощно буботеше, давеше се и по едно време угасна. Пътуващите, между които Сълза и Момчил, се стъписаха, особено, когато чуха думите на шофьора:

– Аз бях дотук. Ще трябва да вървим!

Имаше една кола-джип, която успя да се пребори с преспите, но местата бяха малко. Бурята се усилваше. Снегът, подет от силния вятър, замрежваше очите.

Младото крехко момиче не беше подготвено за тези предизвикателства на природата. Тя подаде дългия си шал на Момчил и тръгнаха след колата-джип с другите пътници. Тогава младият мъж решително добави:

– В колата има още едно свободно място. Говорих с шофьора, влизай ти, а аз ще вървя след колата.

Сълза не подозираше на каква опасност се подлага нейният спътник – та той неотдавна бе претърпял черепна операция. Дали шалът, завит около главата му, щеше да го предпази?! Колата-джип бе единственото превозно средство, което се пребори с преспите в тази нощ. Шофьорът, смел и опитен, успя да се справи със стихиите.

В този миг сърцето на Сълза се свиваше от тревога, когато виждаше през стъклото на колата тичащия след нея Момчил. Защо не остана с него? От какво се страхуваше? Какво опази и какво загуби в тази мразовита нощ? Защото тя, плахата гълъбица, се страхуваше от себе си, тя се изгуби в синевата на очите му. И тогава реши да тръгнат във виелицата, за да се спаси от покоряващия поглед на този магнетичен мъж.

Може би, ако той бе поне споменал за претърпяната катастрофа, тя щеше да го пощади. Момчил нищо не й каза, дори и за операцията след това. Пожертва себе си, за да влезе тя на топло в колата. А той остана сред виелицата, сред далечния вой на вълците, тичайки километри след бавнодвижещата се кола, гонен от злостния вой на вълците, които не приближаваха, защото единствено се плашеха от пламъка на запалката му.

Най-после се показаха светлините на града. Момичето облекчено въздъхна, че живи и здрави се прибраха, но последствията дойдоха по-късно. Бяха премръзнали. Благодариха на шофьора и тръгнаха към дома на Сълза, без да се замислят какво ще кажат родителите й за госта, когото тя водеше. Загрижени за здравето на двамата млади, те ги стоплиха с чай и топли грейки. Нищо не попитаха, приютиха госта, а на следващия ден го изпратиха по живо, по здраво.

В тази нощ, мразовита и съдбоносна, се роди най-прекрасното чувство – любовта, което Сълза очакваше да се случи. Съкровеното чувство изпълваше цялото й същество и то остана непокътнато с години. Тя почувства още в нощта, че сърцето й принадлежи на човека, който се пожертва за нея. Още не знаеше, че след тази нощ ще вземе толкова съдбоносни решения, свързани с живота на този неповторим млад човек и за себе си…

След преживяното в мразовитата нощ Сълза не видя повече любимия мъж. Момичето си помисли, че Момчил е от ония млади мъже, които се впускат в нови познанства и бързо забравят старите, че тя е поредната бройка. Дълго се терза и страда…

Един ден получи съобщение от родителите му, че поради влошаване на здравословното му състояние, е постъпил в болницата в областния град. Тогава младото момиче разбра, че случилото се е последствие от преживяното в оная мразовита нощ. Мъка сграбчи сърцето й, сълзи опариха двете й бузи. Нямаше време за губене – тя веднага реши да отпътува при Момчил. Бързаше, дори без да иска бутна една жена в навалицата. Извини се, а непознатата неуместно издума:

– Къде си тръгнала с тези цветя, на умряло ли?

Сълза преглътна думите, но нещо дълбоко жегна сърцето й – предугаждаше грозящата опасност.

Когато влезе в болничната стая, той, прекрасният момък, бе на командно дишане. Стъписа се. Един от болните попита:

– Вие ли сте учителката? Защо не дойдохте досега? Той постоянно повтаряше вашето име.

Родителите му, безмълвни, потънали в скръб, й направиха място да седне до тях. Сълза се изправи лице в лице със зловещата сянка на смъртта и разбра, че цялата й същност скърбеше и търсеше изход…. Не можеше да си прости, че тръгнаха в оная злокобна нощ, а можеха и да не пътуват.

За да утеши себе си и родителите му, тя посети медиум, който не скри истината:

– Над него има черен кръст, а също и души – негови близки от отвъдното! Моли се! Само твоите истински, силни молитви, могат да го върнат…

После добави с тих, заглъхващ глас:

– Пък каквото Бог е решил, но такъв като него никога няма да срещнеш…

От този момент, когато Сълза разбра, че Момчил е в голяма опасност, тя реши да остане до него, докато той отвори очи. Вървеше към болницата с подкосени нозе, останала без дъх… Тя си представяше любимия, родителите му и бучката в гърлото й ставаше все по-голяма, спираше дъха й, нещо я душеше в гърдите.

В хаоса от чувства и мисли се прокрадваше светлият лъч на надеждата. Това светло чувство я окриляше и водеше напред. Колкото повече приближаваше до стаята на Момчил, толкова по-силно и учестено чуваше ударите на сърцето си, което бе готово да се пребори със стихиите, за да си върне мечтите, любовта, красивите очи… Осъзна, че трябва да форсира това чувство на всеотдайност, което я беше обзело, за да спаси младежа – този Божи дар за нея.

Когато влезе при него, успя да обнадежди отчаяните му родители. седна до Момчил, взе ръката му в своята и нежно, прочувствено му заговори. Убедена бе, че той я чува: тя го молеше да не тръгва след мамещата светлина, защото ще се изгуби… сърцето й го зовеше да остане при нея… тя чуваше гласа му, който зовеше за помощ.

Между двамата потече магнитния ток на душите им – сливането им в една. На духовно ниво те извървяха пътя един към друг. Така тя засвидетелстваше цялата си истинска обич, че му принадлежи. С трепет очакваше мига, когато той ще се събуди, ще се върне при нея… Нещо повече – тя повярва, че любовта й, обречеността й ще трогне небесните селения, където се рееше сега душата му и ще бъде отменена кармичната обреченост. Бленуваше за този миг!

Все така седнала до любимия мъж, тя преживя първата, втората, третата нощ. Дежурният лекар отново я увери, че няма промяна в състоянието на болния. Родителите на Момчил напразно увещаваха Сълза да се оттегли, за да си почине. Тя утвърдително кимваше с глава, че ще остане до мига, в който той отвори очи. Момичето неистово вярваше в този миг, че това ще се случи. Отправяше искрени молитви към Бог и Богородица да се смилят над тях… С поглед девойката докосваше прекрасните очи, викаше името му, искаше да го приземи..

Особено тежки бяха нощите. Безнадеждността свистеше над нея и изгаряше малките кълнове на надежда в сърцето й. Преди разсъмване тя се унесе за малко и сънува чуден сън: видя, че цялата стая се освети от необикновена ярка светлина. След това, в червена мантия, досущ както на иконата, се яви Богородица Дева Мария. Тя пристъпваше в стаята и отиде право до леглото на болния. Докосна го по челото и каза: “Събуди се!”. После изчезна, както се беше появила.

Сълза се стресна. В ръката си усети ръката на Момчил, която сякаш помръдна. Животът се връщаше. Дали?! Очите на Момчил бяха все още притворени, но пръстите на ръката му отново се раздвижиха. После се поотвориха и очите му. Той вече нямаше нужда от кислородната бутилка.

Чудото стана! Родителите му бяха в несвяст Сълза повика лекаря, за да го освободи от командното дишане. Момчил изговори:

– Аз вече съм при вас. Пътешествието свърши. През цялото време чувах гласа на Сълза, която ме викаше. Можех ли да я оставя?! Върнах се! От този ден нататък нищо и никой не ще ни раздели!

--------------

Геновева Зафирова, “Хора без дубъл”, Бургас, 2012.

--------------