Смъртта като прегръдка на любима (“Не е ли време?” от Георги Джагаров)

Смъртта като прегръдка на любима
(„Не е ли време?“ от Георги Джагаров)

За младия български читател в нашето съвремие поезията на Георги Джагаров е непозната вселена. За масовия представител на моето поколение името му предизвиква спомена за патриотичната му лирика – „Земя като една човешка длан.../ Но по-голяма ти не си ми нужна./ Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,/ че е от кремък твоят стар Балкан.“, както и за антифашистката му поезия – „Другарят ми завинаги мълчи/ на мокрия цимент с ръце прострени./ Той предпочел да падне по очи,/ отколкото да падне на колени.“ А всъщност поетичният свят на Георги Джагаров е много по-богат на теми и идеи, които кореспондират с най-модернистичните сфери на световната поезия, като в същото време впечатляват с богатото разнообразие на поетичния си сказ и форма. Тези, които виждат в Джагаров единствено заместник-председателя на Държавния съвет по Живково време, имат твърде оскъдна представа за същността му като човек и творец. На тях бих предоставила метафоричния отговор на Мюмюн Тахир, който най-точно характеризира както неговото творческо наследство, така и неразбирането на малкия човек за огромната загуба за българската литература с неговата смърт: „Джагаров е многостранна, трудно измерима за малкия човек фигура. Ако той рови под краката му, ще открие може би кофичка с кисело мляко, не кюлчета злато или сребърна лъжица за чер хайвер. Златни са строфите, оставени в наследство.“ (Мюмюн Тахир, „Джагаров – един строител на държавата на Духа“, Литературен свят, бр. 30, юни, 2011 г.) Духовно и идеологически ограниченият човек има поглед единствено за битовото, за материалното, убягват му сложните територии на човешкия дух, чиято дълбочина на мисълта за него остава недостъпна или неразбрана. Джагаров не е просто „певец на социализма“, както се опитват да го категоризират някои. За него животът и смъртта не са живот и смърт само в името само на някаква идеологема, която ограничава пространството на неспокойния му дух. С поезията си той дава своя влог в световното културно пространство чрез търсенето на логиката на битието: защо „всеки ден умира някой близък,/ а се раждат само непознати“ и „ако до гроба свършва всеки път“, какъв е смисълът на живота? Това са въпроси на модерното човешко съзнание, което, по думите на Яворов, никой век не разреши. Застанал на границата на своето човешко време, поетът Джагаров (по подобие на Веселин Ханчев, който също умира от рак), се опитва и в смъртта си дори да открие „свят непознат“, да я посрещне като „нова земя“, неоткрита от него до сега, но пък примамваща го с неизвестните си територии, с нежните си обятия на очаквана любима. Такова е стихотворението му „Не е ли време?“.

Необичайно за заглавие на едно художествено произведение, Джагаров поставя препинателен знак, който подсилва „питането“, вложено в словосъчетанието от паратекста, и не само поставя лирическия говорител в граничното пространство между онова, което е било, и онова, което ще бъде, но и го превръща в реторичен въпрос, имплицитно вписващ положителен отговор. Такъв тип заглавие активизира и приобщава реципиента, кара го да удовлетвори спонтанно породилото се у него любопитство – за какво е настанало време? Самото присъствие на думата „време“ в питането пък усложнява търсенето на отговора, защото понятието „време“ е многоизмерно и ако в човешкия му аспект то се отъждествява с живота, който има край, то божественото време е безкрайно и като такова всъщност е отрицание на самото време. Така още чрез паратекста поетът поставя реципиента пред казус, който може да бъде решен чак след осмисляне на дълбочинните пластове на мислите, вложени в цялото стихотворение.

От композиционна гледна точка творбата е изградена от 12 строфи с по 9 стиха. Този избор не може да бъде случаен. Числото дванадесет символизира вселената и нейното циклично пространствено-времево развитие. То разделя небесния купол на дванадесет части, всяка от които има свой знак като част от Зодиака, споменаван от най-дълбока древност и влязъл в символиката дори на картите Таро, отбелязваща еволюционния цикъл, следван до смъртта, която се възприема като възраждане, като поставяне на ново начало. Обединяването на числото дванадесет, като брой на строфите, с числото девет (последно от поредицата, възвестяващо едновременно край и начало) като брой на стиховете, от които са изградени тези строфи, още веднъж подчертава, че лирическият говорител на Георги Джагаров е ситуиран на границата между живота и смъртта и е изпълнен с копнежно очакване да се пренесе в новото пространство на своето себеосъществяване.

По принцип понятията „време“ и „пространство“са взаимно обвързани и взаимно обуславящи се – както времето в човешките му измерения има край, а в божествените – е безкрайно, така говорим и за външно пространство (символизиращо безкрая на Всемира в неговата цялост, обединяваща съществуващото и вероятното в него), и за вътрешно пространство (представящо сбора от възможности по пътя на постепенното човешко осъществяване). Стихотворението на Георги Джагаров обхваща предимно измеренията на човешкото време , положено върху вътрешното пространство, но същевременно е заредено и с един неистов стремеж за излизане извън тези граници, като възможността за реализирането му е вложена в мотива за смъртта. Самата смърт не е видяна като тотален край, а като перспектива, като отваряне на врата към някакъв „други бряг“, за който жадува душата на лирическия говорител.

Както заглавието, така и текстът на стихотворението са оформени като фикционално обръщение на лирическия говорител към неговата любима, която не е назована по име, но чрез обръщенията е представена като „моя приказко“, „надеждо моя“, „моя скъпа“, „моя нежна и добра“, „богиньо“, „видение от детските ми сънища“. Хронотопът обхваща характеристиките на миналото и настоящето от живота на лирическия Аз, като въвеждащият стих „Когато спре магията на залеза...“ говори, че крайната точка на битието му все още не е достигната. Образът на залеза е метафора в пространствено-времевите измерения, той представя „спрелия миг“ преди преминаването в другия свят и другата нощ – т. е. на границата между старото пространство и време и предвещава появата на новото, на обновлението. В този „спрял миг“ се обръщат посоките на времето като битие и на пространството като ново равнище, върху което то ще бъде положено. Лирическият говорител предчувства близостта на този миг („не ме търси далече, аз съм тук...“), поради което се изострят всички негови сетива, които улавят и „лятната умора“ на кестените, и „шепота на влюбените“, и „цвърченето на птиците в клонака“, и шума на градското казино, което удря „тъпани срещу морето“. Мястото на очакването на „магията на залеза“ също не е случайно. Образът на морето акумулира в себе си представи както за живота, така и за смъртта, всичко излиза от него и всичко се връща пак в него. Вечното движение на водите му символизира преходното състояние на вече чезнещите реалности и постепенното оформяне на новите. Това от своя страна предизвиква състоянието на нерешителност и съмнение в новото, което ще дойде, защото то може да бъде както добро, така и зло. Точно поради това, въпреки малката „лодка от надежда/ под мачти с неразгърнати платна“, героят е изпълнен с несигурност. Той прилича на „един безумец,/ загледан я трепкането на звездите“, а тревогата, изпълнила душата му, е подчертана чрез удвоеното питане „Нали ще дойдеш ти, нали ще дойдеш...“, чрез насочването й в пространството – „Не ме търси далече,/ аз съм тук,/ сред залива...“ и чрез категорично заявеното „няма да се уморя да чакам“.

Представата за тази, която очаква, е естетизирана и въздигната до пиедестала на прекрасното, въпреки че читателят интуитивно усеща, че в нея е вложен образът на Смъртта – тя ще се спусне тихо от небето, ще слезе „като облаче бяло“ над неговото чело, ще го помилва и ще му прошепне „Лека нощ!“. Тя е неговата красива приказка, неговата надежда, тя единствена на този свят помни, че

поетът също е човек –
и той греши,
но нека никой да не го прекъсва,
защото тъкмо в този миг
той може би говори с бога
и после ще се случи чудото.

Това неистово, жадно, изпълнено със светли надежди очакване на Смъртта-любима е богато аргументирано като причинно-следствено състояние чрез „изпитания и болки,/ заблуди, лутаници и падения“, чрез „разбити мигове,/ потъпкани цветя, студена пепел/ от загаснали огнища,/ огризки от целувки, дим и пушеци/ от някакви случайни страсти“, които раждат възгласа: „Живот? Какъв живот? (...) това живот ли е, къде ми е животът?“ Миналото е десакрализирано, от него е снет ореолът на себеосъществяването в реалността на мечтите, тяхното „небе“ е свалено в пясъка, те изгарят сред „облаците в жълти пламъци“ и като опърлени птици „с проклятие и ужас“ излитат от техните ръце . Равносметката за съдържанието на изминалото житейско време е довела лирическия говорител до границата на световете и неговите питания:

... не е ли време
да се вгледаме в съдбата си,
главата ми се пръска от безсъници,
устата ми от спомени горчи...

Затова и нетърпението да поеме с лодката си към отвъдния бряг на морето се изостря до неговото крайно състояние: „По-скоро да отплуваме!“. Цялата картина събужда асоциации, свързани със смъртта – и „хлипането на веслата“, и солените пръски, които „ще се стичат по лицето“, подобно на сълзи, и образът на лодката на мъртвите, който съществува във всички цивилизации. Тя е символ на преход и средство за преминаване в отвъдния свят. Безбройни са препятствията по водните пътища на подземния свят, хиляди опасности дебнат плаващата лодка – змии и демони, зли духове с дълги ножове – и ако тя устои на техните набези, покойникът ще достигне своята последна обител сред блясъка на светлината. Затова в този момент Смъртта в представите на лирическия говорител се преобразява в богиня, в ангел-пазител „със сребърни пера на раменете“, и към нея той отправя своята страстна молба: „бъди до мене на разсъмване“, когато „изгревът ме понесе/ на своите червени копия по стъпалата на вълните“. И тогава, усетил с цялото си същество новия „изгрев“ в битието си, вещаещ сбъдването на мечтата морето да го изведе на „онзи бряг“, от душата му ще се изтръгне най-прекрасната му песен. Панорамното платно на неговото видение е дистанцирано от останалата част на творбата чрез нарушаването на броя на стиховете в строфата – единствено тук са използвани десет, а не девет стиха, то е противопоставено на „тъмните води“ на миналото, озарено е от светлина, подчертана е неговата изключителност („един невиждан свят“), но въпреки това, в рисунъка на представата за този „други бряг“, са вплетени човешките измерения за желаното, но непостигнато в реалния живот щастие:

Аз искам да намеря други бряг
и той ще се надигне от морето,
ще грейне като пълнолуние
над тъмните води,
един невиждан бряг
за тебе и за другите,
с поляни и черешови градини,
където всяка вечер ще посрещам гости
и всяка сутрин ще изпращам
братя и приятели.

Интересното е и още нещо – че лирическият говорител открива смисъла на своето човешко съществуване не толкова в реализирането на тази мечта, колкото в пътуването към нея : „Защото моята съдба/ не е в това, което си отива,/ не е в това, което ще настъпи,/ а в границата между тях – в морето,/ което ме зове към онзи бряг.“ Образът на онази любима , която носи в себе си като „видение от детските сънища“ не е бил негов спътник в пространството на миналото, но той копнежно иска да бъде с него в новото му битие:

Готова ли си, моя скъпа, моя нежна и добра,
видение от детските ми сънища,
готова ли си да отплаваме оттук?
Повярвай ми –
Нощта е само път към утрото.
Догаря залезът
и аз те чакам тук на тази лодка,
загледан в трепкането на звездите,
и няма да се уморя да чакам.

Времето за чакане се е скъсило – за разлика от началото на творбата, сега залезът вече догаря, а повторените стихове („... и аз те чакам тук,/ загледан в трепкането на звездите,/ и няма да се уморя да чакам.“) затварят композиционната рамка на творбата, в която е вписана драмата на едно модерно човешко съзнание, чиито очаквани нови пространства за себеосъществяване ни напомнят ту Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Димчо Дебелянов, ту сонетите на Микеланджело и стиховете на Франсоа Вийон, Уилям Уърдсуърт, Уолт Уитман и Салваторе Куазимодо.

Българската общност все още не е „узряла“ духовно, за да приеме този общ „невиждан бряг/ за тебе и за другите“, който ни сочи Георги Джагаров не толкова в селенията на отвъдното, колкото в реалния свят. Българската общност все още е разделена от оста на идеологемите капитализъм – социализъм – демокрация. Големите поети обаче винаги надхвърлят в своите идеи и прозрения обикновения човек, те, както казват, вече се връщат от там, закъдето другите току-що са тръгнали. Такъв поет е и Джагаров, който още приживе е прозрял, че е необходимо време, за да може българското съзнание да преболедува и оздравее от раните си. Но и винаги е вярвал, че този момент непременно ще дойде и един ден словото му ще протръби:

Срокът мина и аз ще се върна.
Непременно при вас ще се върна.
Като стари приятели ще ви прегърна.
Не с крилата на късче студено олово,
а с крилата на моето слово.

------------