Соленият олтар на битието...

Трайното присъствие на Славчо Чернишев в българската литература датира от средата на ХХ в. – период на задължителна обществена идеологизация, облъчваща духовните процеси у нас. Новата тогава държавна философия изисква от творците да съобразят дарованието си с партийната идеология. С подбрана, подкрепяща я тематика, удобни лирически герои и декларирана съпричастност към властта. За да убедят масите в предимствата на тогавашното време. Заклеймявайки и света на капитала, който уж залязва от лицето на планетата. В противен случай се обричат на забрава, преди да се явят пред широка читателска публика...

Доколко младите тогава автори, сред които и Славчо Чернишев, са съгласни с така поставените им задачи и доколко ги “реализират”, не е тема в настоящите редове. Чернишев също вплита в рими екота от актуални конфликти в разни краища на света. Мяркат се политически фигури от нашата история преди и след 1944 г., на хоризонта се виждат съветски кораби. Но ако внимателно се вгледаме в стиховете и от този му период, зад плакатната фасада ще открием овладяно майсторство на римата и опит за разчупване на естетическите рамки. Стиховете на Славчо са “неспокойни”. Още тогава търсещи друга харизма – извечна, хармонична, добра:

Има вечери южни на кея
с песента на замръкнал рибар
и огромни старинни платани,
и сърца, издълбани по тях.
Има дни като чаша излети
от прозрачно и жълто стъкло,
сини риби, червени медузи
и лимонени тихи листа.
Има даже море, позлатено
от крайбрежния есенен лес.

В тази жар на творческо съзряване се появяват искрените стихове за чисто, делнично, ненакърнимо човешко щастие – “Писмо”, “Отговор”, “Човекът”, “Портретът на мама”. Пак тук – “Малък старинен свят”, в който суша и море подканват Славчо категорично да определи пред чий олтар ще пее. И той решава:

Живейте си във своя скучен град!
Молете се на прашните икони.
Поливайте саксиите с мушкато.
Умирайте във къщите от чам.
А мен ми дайте бурното море,
движението, скоростта, простора,
незнайните далечни ширини
и оня весел и задъхан ритъм,
от който се пораждат стихове
и ветрове, и бури, и ракети,
с които утре ний ще полетим
към сините пространства на безкрая,
за да открием нови светове
и да се върнем тука побелели,
ала щастливи като никой друг!

Маринистичната лирика на Чернишев от 50-те г. на миналия век, до кончината му през 2000-та, е илюстрация на българската поезия за морето в развитие. Какво зове автора в специфичната синя палитра? Какви предизвикателства отправя тя, когато гали с крайбрежен пясък нозете му, или солено го здрависва сред корабната буря? Нашата маринистика има две лица: кабинетно-ласкаво и... грубо-предизвикателно, проверено в трудни мигове от реалността. Първото е с парфюмни илюстрации: цветни, красиви, ефирни. Вдъхновени от ваканционния пейзаж, или избрани като фон за споделено интимно преживяване. Другото носи професионален отпечатък, а избраниците му с лира се броят на пръсти. Искат се вътрешни сили, нравствена устойчивост и безкрайна любов към морето – този властен, непокорен природен феномен. Защото след дълъг рейс с лишения, монотонна работа, самота, е по-лесно да тръшнеш вратата след себе си и да загърбиш белия лист. Ще признаеш ли колко ти липсва това море и как чакаш поредното отплаване? Без размахани за „сбогом” воали, но с педя вода под кила? Как прощаваш синовно несгодите? Как умората не е страдание, защото си влюбен в морето? Защото, докато го гледаш под вежди, сърцето ти пее от възторг. Както бе споделил някога и Чони Чонев: „Морето в моя стих не е измислено, морето в моя стих е изживяно. Тук всяка рима е горчива истина, не чипкане на плажа – до коляно...”

Така е и с Чернишев. Той се посвещава на морето делнично и тържествено. Моряшкият труд носи жизнен опит далеч от рутината на земното битуване. Чрез него пък – усет как да представя солената енигматичност вярно, в завладяваща лирична изповед. Познанието, родено в доброволно себеотдаване, носи кипяща благодарност. Без да търсим хронология, ще се потопим в “Малки морски елегии”. Като предварително кажем, че тук е истинският Славчо – мъдър, но не остаряващ. Влюбен в невероятна смесица от багри, носталгични спомени и съвремие. С котва на созополския бряг, от който вечно бяга към вълните. Разкъсван между смокиновия дъх на виното и тежките проверки на трудния, солен поминък:

Леден вятър с ледени звезди,
уморен от труд рибарски кораб.
Някъде на изток – мътен дим.
Ражда се мъчително просторът.

Няма слънце, няма ален сняг –
Пустота като в исландска сага.
Може ли да съществува бряг
и жена умислена на прага?

Сипва се зората – здрач нечист.
Недоспали, корабите бродят.
Ние сме обречени на риск
и на възхитителна природа...
ХХІІІ

Маринистичната лирика на Славчо вае от натура грубовато-ласкави, излъчващи доверие човеци. Запечатани в поетичното му съзнание върху плоскостта на романтично-изстрадан делник. В накъсана изповед, че искат любов и семейство, твърда земя под нозете, слънчева чаша тишина. Получат ли тези дарове, бързат да ги поднесат пред олтара на традиционно омръзналото им, никога неразлюбено море. Имената на лирическите герои са чути из кривините на старата улица, в задимено кафене. Сутрин при кея с лодки и мрежи, където са Яни, Динката, барба Тодори, Черното... С обич поетът дълбае чертите им в иконата на вечния созополски рибар. Под нимба й се взира извехтяло, навъсено лице. Под него – слинести длани с морни от веслата пръсти. Но с очи, струящи борбено смирение. Какво виждат те в поколенията мъченици, нарамили мрежа към несигурна, предизвестена орис? Себе си. Предците. Бъдното... Когато този опърпан светец се смеси с тълпата, трудно някой ще го забележи – в него няма нищо парфюмирано и романтично:

Той не пие ром – ракия пие.
Пуши трето. Носи прост каскет.
Щом говори с хората – по навик
гледа над главите им, далече –
някъде в безкрайния простор –
като всички стари капитани,
като всички стари морски вълци,
като всички истински мъже.
“Барба Пейо”

Но той съществува и днес като символ на Созопол – древно чистилище кой да се слее с хоризонта и кой да остане на сигурния бряг. Морето, тази вечна порта към света, разчупва границите на патриархалното мислене. Зад “несериозните” описания на шумни пристанища, звън на чаши и китари и мимолетна страст усещаме вплитането на история и съвремие. Митологизирани образи раждат в лириката на Чернишев класическата разнопосочност на човешкото “аз”. Неспокойният дух на Одисей, чарът на Ифигения и Пенелопа, мамещите послания в Сафо и примерът на Колумб кипят в кръвта на идващите поколения. Те захвърлят утвърдения делничен бит, за да жаждат по него далеч в океана. Издигат любовта до степен на едничък житейски смисъл, за да го удавят в сините вълни. Стремят се към тишина и спокойствие в зрели години, ала сънуват бури. Героите на Чернишев обладават взаимно изключващи се добродетели. И посланията им към читателя са покана за приковаване към кръста на безкрайната синева. Но те именно най-бързо стигат до съзнанието на людете, търсещи достоен смисъл в деня си, в живота си, в правото си да бъдеш различен:

Той цял живот мечта
за дворче със лалета.
А броди по света,
по чуждите морета.

И върна се накрая –
спокойно да умре
във бащината стая,
край Черното море.

И той умря... Лалета
на гроба му цъфтят...
И мами пак морето
с далечния си път.
“Лалета”

Поетичната маринистика – пейзажна, трудова, любовна, военна, не може да съществува без символи. При Чернишев тя е изградена върху два основни символа: човекът и морето. Те са равнопоставени, многобагрени, антагонистично допълващи се. Привидно разпиленият в гоненето на химери съвременник е комета, бушуваща от страсти. Тя разсича мрака пред неизброими съдби и спира укротена в прегръдката на морето. То носи на гребена на вълните същите страсти, същото несъгласие срещу тихата летаргия. Двата полюса в лириката на Славчо са неделими. Разглеждани сами за себе си, ще бъдат лишени от убедителност и реализъм. Затова Чернишев ги слива в единството на първичността, от която ще се родят други символи, образи, идеи...

За никакви предмети не мечтая.
Заробен от предмети – ще умра.
О нека бъде празна мойта стая,
но нека виждам пътя към безкрая
и неговата морска синева.

Поезията на Чернишев е основана върху безкрайна игра на цветовете. В нея преобладава оранжевият щрих: “небето пада със оранжев трясък”, оранжеви пясъци без хора, гемията е оранжева и жълта, “ангел бял с оранжеви коси”. Корабите в “Малки морски елегии” са обрасли с оранжева мъгла, роклята на любимата е в оранжево, както и лятото. Този цвят доминира и напомня морно слънце, чийто взор гали, или обгаря лирическите герои на Славчо. Около него лудо кръжат сини дъждове и лилави звезди, пясъчно жълтото на плажа, черни фиорди, бял фар, червени брези. Има ли поет, който в душата си не носи палитрата на света? Дори понякога без да съзнава и това си изключително достойнство? Такива автори светът не е срещал. Цветовете при Чернишев носят грапавините на изживяното. Подредено в спомени и поднесено в аромата на многообразния, нечакан и толкова желан щрих. Лириката на Славчо внушава идеята за личностен бунт срещу старостта. Носи праха на пристанища, тъпкан от незнайни нозе и попил сълзите на редица поколения. Чернишев е посланик на непреходния приключенски дух. И, докоснал се до вечното, го рисува в стиховете си, за да разбуди нашето съзнание и го приобщи до себе си. Като, разбира се, чрез цветовете го издига над делника, толкова тривиален и задушаващ:

Димят в морето сини дъждове
Окапват бавно мокрите платани.
И все по-тежки, зимни ветрове
пресичат с писък пустите лимани.

И гаснат по студеното небе
на залеза лилавите завеси...
Бих искал да съм винаги със теб,
особено в такава тъжна есен.
ХVІ

Интимната лирика на Славчо Чернишев е неотменно свързана с морето, а женските образи в нея сякаш са родени от вълните така, както Афродита. За разлика от редица паркетни маринисти той знае тежката цена на разлъката. Самотните корабни дни. Страха да влезеш в празната каюта нощем. Трескавото събиране на скромните дарове от рейса, които ще бъдат поднесени на любимата жена, чакаща не тях, а тебе. Привидно слаба в стиховете му, жената при Чернишев е не само равнозначен партньор, а и желана опора. Мисълта, че съществува нейде на брега, прави морския труженик силен, желан и добър. Авторът издига жената в поезията си до символ на най-светлия лъч от пристанищен фар. Към който жадно са устремени очите на търсещите бряг моряци, а в жилите препуска мъжка страст:

Завръщаха се корабите в здрача,
обрасли със оранжева мъгла.
Бе час, когато всекиму се плаче
за себе си или пък за жена.
----------------------------------
----------------------------------
Че любовта минава като бора,
като вълна минава с вятър лош.
Че пак ще тръгнат кораби в простора –
но тази нощ е само тази нощ.
ХХVІ

Какво, като обобщение, откриваме в поетичното наследство на Славчо Чернишев, освен несъмненото дарование? Искреност. Последователна отдаденост на маринистичните теми в рима. А още: преживявания, които правят творчеството му достоверно, убедително, топло. Подканващо читателя да се предаде на соления му аромат и да избяга далеч от сушата. За да стъпи после на неравностите й друг – обрулен от ветровете, объхтан от корабна работа и вярно оценил достойнствата на семейството, на любовта и чашата смокиново вино. Лириката на Славчо е еталон за маринистика в най-добрия смисъл на това понятие. Тя трудно ще се зарази с преходност във времето. А Чернишев? Сред вълните няма време, няма смърт, няма забвение... Може ли да се забрави лицето на една вълна?

В лилави очертания угасват бреговете.
А ний стоим на дрейф и чакаме нощта...
О, всичките звезди ще паднат във морето
и в нас ще ги разбие последната вълна.

Излишно е да казваме, че морето властно диша и в прозата на Славчо Чернишев. Прилична на груба лирика. Освободена от рамките на мерения стих, за да застине в пластики от морска пяна. Или уморено кръжаща, като перо на гларус, над мокрия пясък на плажа. Върху който се сменят сцените на живота върху фон от мамеща вечност. По люлеещата се палуба и по спиралата на мечтите. Тази проза излъчва съпричастност, която с готовност приемаме. Търсейки и себе си в неспирните обещания на компаса, че далече-далече ще смирим неспокойната човешка същност. Ако разбира се, времето ни сближи с цветната дъга на хоризонта...

С “Флагман” – силно идеализиран, но убедителен, Върбан Стаматов внуши необходимостта от изживяно претворяване на темите за морето. Свой реализъм в тази посока внесе и Никола Радев. Споменавам ги, защото са стожери на съвременната наша маринистична проза. Техният пример възприеха автори, които стъпиха на корабната палуба и създадоха разкази върху собствени наблюдения, изживявания, познания. Други предпочетоха да преразказват чути случки и измислици. С псевдогерои, общуващи на измислен “пристанищен” жаргон, а постъпващи като госпожици. Книгите им извикват смях, а названието “маринисти” – съжаление.

Прозата на Чернишев е делнична. Неукрасена с Бог знае какви приключения, достоверна. Тя е изживявана десетилетия и се е превърнала в неделима част от личното му „аз”. Трудно можем да си представим автора без трите символа на прозаичното наследство, което ни остави: морето, корабът, човекът. Има и друг – жената. Тя владее собствен дял по страниците на Славчо и нежната й същност търси жадните устни на моряци, за да ги възроди. Да изчисти соления блян от съзнанието им, като ги сдобри с брега... временно. Докато нетърпеливото усещане за път отново измести всичко друго. Кръговратът е един и същ. Бягството от избраната орис – немислимо. В прозата си Славчо Чернишев е много по-натуралистичен в сравнение с лириката. Това е разбираемо. Разказите и новелите са делничен разговор за преживяното и за знайното преживяно, което предстои. Какви теми предпочита авторът по сините страници? Веднага трябва да ги разграничим на “местни” и “безадресни” – върху гръдта на Световния океан. Някои от разказите, писани по-рано: “Всеки търси своя остров, сър”, “Щъркелите си отиваха”, “Лунна нощ”, “На котва”, “Единствените три дървета”, “На екватора”, “Мамещи далечини” и доста още, носят политически привкус. Споменават за желязната завеса, забравена днес и за “червени” моряци отвъд нея. За помощник-капитани по политическата част. За самоотвержени българи, тръгнали по света да лекуват бедните и нещастни люде, и за изменници на родината. За времето на антифашистката борба. И за превозени товари с оръжие за борческа черна Африка. Актуални ли са днес? Могат ли да се четат без досада и предубеденост? Безспорно. Защото зад някъде “наивните” сюжети отново кипи морето – то не се вълнува от политика, а от собствените си хрумвания. И е вековечно, за разлика от човешките критерии за добро и зло и оттам – за управията на света. Към тази група разкази прибавяме и творбите с военна тематика: “На дюните”, “Сивият ден”, “Духаше североизточният вятър греос”, с известни уговорки: “Листопад” и пр. Военната тематика винаги е била на почит у нас. Независимо от неясните днес времена, на които сме съвременници, нейната актуалност трудно може да се подчини на преходността. Защото това означава да бъде мимолетен националният флаг, границите на републиката и образите на люде, олицетворяващи ги в нелеката си битност. Военната маринистика на Чернишев не подлежи на съвременен „коректив”. Тя е сътворена с много обич. Образите са изчистени от ненужни подробности. Предадени са пластично сред стихията, с която са сдобрени в името на по-висши, национални задачи. И се четат с удовлетворение, каквото трудно откриваме в съвременната модернистична литература.

Има и трета група разкази, които трябва да откроим в наследството на Славчо Чернишев. Това са произведенията с екзотична интерпретация и други, напомнящи почти бестселър: повестта “Влюбени във вятъра платна” и разказите “Венецианска нощ”, “Тихите кейове”, “Пепита от Пунта Аренас”, “Амазонката”, “Тихи сини галактики”... Читателят сам ще открие още, а в тази галерия добавяме неотпечатаните приживе разкази “Ла Тоя и оранжевите папагали”, “Благороден кораб с име на жена”, “Малкото синьо пристанище Санта Барбара”, “Джесика”, “Лагуната на Капо Олива”, “Великата унгарска циганка Саманта”. Наистина маринистиката, без да ограничаваме сцената на действието й, рядко подминава екзотични сюжети. Това твърдение доказват различните тематични предпочитания на Херман Мелвил, Никълъс Монсара, Алистър Маклейн, Валентин Пикул. Макар, че твърде често екзотичното, по силата на съдбата, добива трагични измерения. При Чернишев екзотиката с невероятни любовни изживявания, контрабандисти на дрога и оръжие, застрахователни мошеници и терористи, идва от пренатрупването на впечатления. От желание да смъкне грубата им, делнична дреха, вмирисана на риба, сол и копнежи. И да се постави на мястото на героя, който последен ще сочи верния курс. Понякога полетът на мисълта добива химерични измерения, които потапят читателя в сладката мъгла на очаквано изживяване. Малайката Перлис, Ла Тоя, Стефания, Елена, Сета, Джесика, Виолета са все лица на фаталната жена, готова да подчини моряка и на свой ред да му се подчини. Но да изчезне от живота му веднага, щом той почувства ритъма на делничното битие. Или да изхвърли капитана от живота си когато разбере, че се разкъсва между нея и призванието. Все ми се струва, че на фона на делничните разкази, оставени ни от Славчо, споменатите групи се обединяват в отделен дял. Той трябва да се разглежда самостоятелно, но не като второстепенна добавка. А пак като “Славчо” в различни етапи от творческото му развитие...

Къде е истинският Славчо Чернишев? Сред другите капитани на Созопол. Увлечен в разговор ще има ли риба и каква. Ако няма – какво да правят, пита той в “Чиста, необятна светлина”: “Октомври – месецът на паламуда – си отиваше, а само два-три кораба бяха взели по някоя риба. Таляните нямаха за чорба. Ние седяхме в лавката, черпехме се и говорехме за скумрията. Сега надеждата ни бе в нея. Денят бе слънчев и студен. Наближаваше обед.

– Капитани! – презрително извика фотографът, дошъл за кутия цигари. – Като няма риба – гъби няма ли, бре!

Той беше възрастен човек с млада жена и побърза да се измъкне от “талянчето”, като викаше заядливо:

– Чобани! Марфаджии! Какво сте се фундарили тук! Вървете в гората! Там ви е мястото!

Някой си спомни, че едно време като нямало риба, старите капитани отивали за гъби. Напивали се хубаво, грабвали кошниците и под звуците на един гол тъпан и пискливо кларне шумно прекосявали градчето, запътени към блатистата местност Герените. Гъбите бяха женска работа, недостойна и унизителна за истинския рибар, и наверно старите капитани така са си отмъщавали на морския бог.”

Морският труженик е основен, централен образ в творчеството на Славчо Чернишев. Млади, или не съвсем, хората от лодките носят традицията на поколения преди тях, без да се замислят. Така, както че ще я предадат на идващите след тях с увереността, че това е правилния път за живот край морето. Те са физически здрави, природно интелигентни, обединени в самостоятелна прослойка на професионалното достойнство и проверено другарство. Лефтер, Джито, Пашата, Гената, Стареца, Петака, барба Йорго и цялата им живописна галерия от архетипове удивително приличат на събратята си в книгите на Ячо Кабаивански – Марко Поло. Сравнени с “Това е положението – повест из живота на черноморските рибари”, те могат да се вместят и тук. Редица български писатели са пресъздавали образа на рибаря в проза и в стих. При едни е горд и безстрашен, като цел на живота му е борба със стихиите. При други пее в старата лодка, обърнал гръб на делничните потребности. При трети е доволен от съществуването си на принципа “така било е и ще бъде”, както пее Вапцаров при друг повод. Но знак за реалистична достоверност в прозата може да се постави само между Кабаивански и Славчо Чернишев. Двамата са прозрели истинската същност на черноморския рибар. Дръзкия му характер, готовността да не остане никому длъжен, издигането на морските дарове почти в култ са следствие от всекидневната борба за оцеляване. Грубия им говор, опърпаното облекло, лютивите цигари и чашата с вино създават у случайния наблюдател невярна представа за низините на обществената пирамида. Но те не са традиционни. Те са специфични човешки създания, моделирани десетилетия и векове в трудния си поминък, в екстремално съществуване. Можем да го наречем емблематично и не ще е пресилено Рибарите са онази тънка прослойка между морето и брега, която в необятното време е култивирала в съзнанието си независимост. Преклонението им, макар отново бунтарско, е само пред стихията, която скъпернически поднася даровете си. Психологията им е самостоятелно понятие и може би най-добре е пресъздадена в “Съботният ден на света” – реквием на битието, дошло до своя предначертан биологичен завършек: “В този миг ковчегът се наклони, блесна заливът и капитанът жадно го огледа. Лицето му просия. Всички риболовни кораби бързаха към кея. Те имаха ляв крен и това означаваше, че носят риба. Екипажите бяха струпани на капитанските мостици и гледаха към шествието... Изведнъж призивно зарева сирената на първия кораб, а след нея – и останалите. В жълтите зари на залеза гръмна суровата рибарска музика с цялата си тъжна и тържествена красота. Капитанът въздъхна облекчително. “Красиво погребват моряците!” – помисли той и затвори успокоен очи. Шествието продължи през пясъците, запътено към тихите златеещи дюни”...

Рибарят, този събирателен образ на хората от крайбрежието – на различни възрасти, но с еднаква орис е основата, върху която Чернишев създава другите си персонажи. Предварително ще кажем, че както и да се нарича, както и да изглежда, той е един и същ. Различен в постъпките, но идентичен в начина си на мислене. Без морето, към което често е привидно равнодушен, той ще бъде дърво без корен. Сред вълните е именно такъв, но се чувства у дома си, на здрава почва под люлеещата лодка. С жените е грубовато галантен, по своему учтив. Нищо повече. Дори когато Лефтер открива изневярата на жена си Дина с механика Сандо, реакцията на измамен мъж е мимолетна. Мисълта за улова измества всички домашни проблеми и нравствени терзания. Красотата на природата пък стопля коравите сърца и изтрива горчивините, които делникът все пак успява да им нанесе: “На един дъх изкачихме хребета. Пред очите ни се откри замайващ простор. Ние спряхме на върха – потресени от огромния хоризонт, очаровани, сякаш за пръв път виждахме морето и неговата чиста, необятна синева”.

Именно рибарското тесто, вечно втасващо сред вълни и мокри мрежи, ражда морячеството в белетристиката на Славчо Чернишев. То разчупва границите на българското Черноморие и уверено опознава света: пристанища, хора, бури и товари. Спомени. Какво означава да си моряк по страниците на Славчо? Това, което авторът сам е изживял. Тежък труд, лишения, очаквания, мимолетна страст. Надежди за материално благоденствие. Жестока самота... И умора, от която страда щурманът в “На устието, в завета на дюните”: “Просто бе убит от своята голяма и единствена любов – морето. Той вече беше негоден да се качи на кораб, да пренася товари, да се разправя с агенти и пристанищни власти, да щурмува бури и в потайна доба да стоварва тежки сапани със стоки за воюваща Африка. Беше много уморен, смазан от пространствата и тяхната наистина космическа пустота. Копнееше за прости земни мириси, за нежни морави минзухари и есенна млада тревица. Морето бе го изхвърлило на брега като разбита в скалите бутилка, която някога е била украсена със стар романтичен етикет...”

Но това е рядкост. Морските труженици в прозата на Чернишев са привидно прозаични професионалисти. Животът им се измерва със звъна на изтичащите вахти. С ярките картини на далечни пристанища и с бледите спомени за тях... после. Трудно ще намерим романтика в смисъла, който й придаваме за маринистичните книги. Тя е повече онова дълголетно съжителстване със Световния океан, при което доброто и злото взаимно си прощават. Когато е възможно, разбира се. Защото природата показва своята безгранична мощ в нечакан момент и професионализмът, придружен с диплома от Морското училище, сега се проверява с труден залог – живота на екипажа. В “Жесток щорм” Славчо Чернишев, сблъсквал се неведнъж с неуправляемите сили на океана, за сетен път се доказва като тънък художник, пренебрегващ опасността: “Щормът превиваше гъстите палмови гори, те виеха със странен металически звук, някои внезапно рухваха, прибоят приглушено гърмеше, вляво от нас три малки ниски островчета постоянно бяха заливани от прииждащия океан. Те приличаха на сечище, поразено от пияни дървари. Тук-там стърчаха малки групички дървета без корони – нищо не бе оцеляло от тези нежни кокосови острови и техните лекомислено-изящни палми. Мръсно-жълта пяна, отвратителна като каймак, се трупаше около тях, както и край кораба. Ниски летящи облаци свиваха тесния сив хоризонт на опустошението в още по-тесния кръг на страха, чийто център бе вътре във всеки един от нас”.

Вътрешният мир на героите-моряци прилича на одухотворен кристал от чувства, протягащ филизи към битието. Сред корабниците на Славчо няма свръхчовеци. Нито персонажи с изключителни качества. Нито – с необичайна физиономичност. Всички те са екипаж и могат да се разглеждат както в галерията на колективизма, така и като един-единствен силует. Чепат и нежен, остроумен, или потаен, вглъбен в себе си. С мисли, зареяни към брега, който зове и отблъсква. Далеч от делничните проблеми на дома и семейството. Но винаги много човечен. Готов да се притече на помощ практически, или да вникне в болката на събеседника. И да взида уважението към жените с всяка своя мисъл, жест, слова. Да търси в присъствието им желаната загадъчност, пред която мъжкото начало се прекланя с желание: “Ирма притежаваше неизтребим чар и тайнствена сила. Понякога й казвах уж на шега, че е извънземна. Ирма не носеше часовници, защото те спираха. Спираха и дъждовете – ако тя пожелаеше. Тя знаеше всичко предварително – дори за пирамидите на Марс преди да бъдат открити, или за гигантския женски образ на луната – също преди да бъде открит. Но Ирма беше спомен. Много скъп спомен. Той пътуваше заедно с мен по големите води на планетата... Да, така е с вечните самотни капитани – тези, които разнасят по света материални блага, сенките на любими същества и собствената си участ.” (“Сета”) Но, внушава ни Славчо Чернишев, каквато и да е моряшката орис, тя винаги се подчинява на големия кораб – житейското предопределение. Този плавателен съд тръгва за всеки човек от любимо, родно, семейно пристанище. Ала къде е крайното и кога ще бъде достигнато то, не знае никой. И може би така е по-добре...

Ще бъде неправилно да разграничаваме прозата на Славчо на “рибарска”, “военна”, “приключенска”, “корабна”, въпреки че самите разкази, писани в отделни години, сами подсказват това. Ще е излишно разделението и по тематика, маркираща творби от времето на желязната завеса и след нея. Цялото белетристично наследство на Чернишев е монолитен къс море, излъчващ разнолики светлини и аромати. Така, както морето не се повтаря днес, вчера, утре, а и след минута. Трудна за отразяване и интерпретация материя, то изцяло е завоювало автора. Дало му е много страдания, отсъствия от дома, професионален опит. Съзираме го както в беглите описания на кораба в поредния разказ, в командите и структурата на персонажите-екипаж, така и в терминологията: “духаше североизточният вятър греос”, драмудан, ортума, леванти, фунда, мелтем, провеза, бунаца лади, сеферка и т.н. Все понятия, употребявани от потомствените рибари на Южното Черноморие. Втъкани в разказа ненатрапчиво, ала допълвайки го с екзотика, стародавност и мирис на водорасли. Белетристиката на Славчо има свойството да качи на корабната палуба всеки добронамерен читател, решил да усети маринистиката в нейния реален, неподправен делник. В цялата й професионална тегоба и лъчезарие. Да усети люлеенето под нозете си с вярата, че сред хората тук той съвсем не е чужд. А още – кой моряк, или рибар не ще се познае, ако прочете “Последното пристанище”, “Човек зад борда”, “Доброто старо време на пасатите”, “Магелан”... Ако прочете всичко, защото не ще е пресилено твърдението, че разказите от маринистиката, макар с привидно разни герои, се преливат и взаимно се допълват откъм сюжет. Разгръщат мащабна панорама на синята действителност, върху която люде и поколения идват и си отиват. Със своите човешки щения и понякога дребни тревоги те не се различават много. Биологичните закони пък освобождават сцената за други актьори – пак познато грубовати, вдадени в професиите, раздвоени между суша и вода и... категорично самоопределени. Не, белетристиката на Славчо Чернишев не може да се чете разказ по разказ – някога, когато ни остане време. Съзнанието поглъща цялото неспокойно пространство от море, лазур, простори. От герои, постъпки, екстремни описания и кратка любов. Само така може да се разбере психограмата на самия автор. Само по този път на изживяното, запечатаното, разказано без апломб и измислици може да се усети нелекия път за доказано маринистично наследство. На харизмата, далеч от красиви фрази и доморасли мореплаватели. Знам, че на флага над българската маринистика свети и Чернишев. Там, от този литературен кораб, показва той пътя на истинските си ценители...

-------------

Необходим послеслов, привидно излишен:

Преди години, като млад автор в Бургас, се осмелих да спра в двора на алманах “Море” Славчо Чернишев и да го заговоря. Споделих, че искам да се занимавам с маринистика – литературната й история, съвременни представители и пр. А също: да пописвам кратки разкази. Славчо се позасмя и попита имам ли нещо общо с морето. Казах: “Служих във военния флот, но, слава Богу, отървах се.” “Как така – попита той и веднага почувствах, че му ставам безразличен. – Хем си се отървал, хем ще пишеш за него. То така не става... Или си с морето, или без него, помисли!” Рече и тръгна по свои си задачи, оставяйки ме страшно обиден. Тогава не познавах творчеството му, особено великолепните “Малки морски елегии”, нито „Капитан Леванти”, нито „Одисей”, нито... Затова много ми се щеше, макар наум, да го нарека “сухоземен плъх”, но нещо ме възпираше. Минаха години. Люля ме океански траулер, за цвят закачих от търговското корабоплаване. Когато слязох и започнах да се занимавам с маринистика разбрах какво е искал да каже Славчо – без истинско изживяване не можеш да си маринист. Ще си само папагал, повтарящ чужди истории, истини, картини. Но ти няма да си „ти”. Научих това просто правило. Славчо, макар че те няма, искам да ти благодаря за простичкия урок. Отдавна искам...

-------------