Спомен от “екскурзията”

26

Една четвърт от територията на страната била обезлюдена за около три горещи месеца. Реколтата останала неприбрана по полето. Със златните зърна пирували птици и мишки. Хамбарите пустеели, така както били опустели и домовете, градени тухла по тухла с пот и грижа за поколенията. Плодовете, тежки и напращели от сок, тъжно капели, недокоснати от грижливи ръце. Добитък се скитал по чукарите, без да намира пътя за кошарите, прокуден и изоставен от довчерашни стопани. Само глутници кучета виели доволни от изобилието на месо, което и сами можели да си осигурят. Довчерашни добри съседи и приятели, много сродени дори, сега се гледали на кръв, присетили се за вражда с петвековна давност. Уж било, защото всички доброволно и изведнъж се почувствали омерзени от стореното от прародителите си, затова зачерквали имена и родова памет, майчин език горял устите им и нямали търпение да сменят имената си и да станат хора, като хората. Уж било така, ама не точно.

Та не се получило Възраждане от Възродителния процес. Дори Кремъл не потупал по рамото инициаторите на това безумие, а обърнал гръб, оставяйки ги да си сърбат попарата. Срам покрил очите на тези, които мислели. Другите само действали, чоплейки и разбунвайки мирното съвместно съществуване на цветни по религиозна принадлежност групи, всичките обичащи земята си. После, когато вместо да изпишат вежди, извадили очи, натирили тези, които толкова уж искали да приобщят, че чак нови имена им дали, да не се чувстват отделени, а да станат един народ. А те, хората, си били единни преди да посочат с пръст тези, които били с различни от славянските имена.

Към границата се влачели колони с измъчени хора в изнемогващи автомобили, натоварени до пръсване. То колко може да вземеш в едно Жигули?! Един живот как да го натъпчеш и то живот ли ще е далеч от дома ти! Мащеха така не би прокудила децата си! Принудени за няколко часа да съберат покъщнина и да тръгнат към неизвестното, нямало усмивки, нямало надежда. Само тъпа болка и обида, че те пращат някъде, където не ти е мястото. Там, където никой не ги чака!

Вуйчото на Мелиса изпратил почти цялото село на екскурзията. Той самият се заинатил и никъде не искал да мръдне, ако трябвало щял да живее със селските песове наедно, така разправял наляво и надясно. Той и новото си име приел в безметежен алкохолен унес някак по-леко. Все тая му било как ще го наричат. Нали си имал прякор! И българи, и турци, и роми, с него си го знаели. Другото име, то било за бумагите, него малцина го помнели. И старото, и новото. А на новото дори не се обръщал. Така рядко някой го наричал с него. Жена му пък си избрала едно префърцунено заглавие. Тя тъй и не харесвала това на баба й, дадено й при раждането. Новото къде-къде по-градски звучало и благозвучно, модно. Друго си било сам да си го дадеш името!

Тя и синовете й били първите, които застягали куфарите като се разчуло, че отварят пътя на юг. Светнала цялата и само се чудела какво по-напред да вземе от гардероби и скринове. Тръгнали със семейния автомобил. Вуйната на Мелиса с двамата й сина, нетърпеливи да вкусят от лукса на забранения свят. Нищо патриотично, по-скоро практично било отношението им към цялата дандания. Е, хвърлили някой и друг камък към кордона от войници, който ги съпровождал, ама така скришом някак, да не ги види някой, че да ги върне после, с единия крак навън. А като видели как смлели от бой един дето крещял, че е турчин – стигнал почти до границата и набрал кураж да се зъби, съвсем се изпарили националистичните им уклони.

Стария го оставили вкъщи. Не че им трябвал особено! Нали им дал автомобила, за да тръгнат с нещо, с което да започнат новия живот, а той щял със сигурност да бъде безгрижен! Такъв поне си го чертаели наум.

Майка им пъшкала прашна и потна на опашката с чакащи автомобили и каруци, пешеходци и велосипеди дори, извила се като змия по завоите към границата. Мисия имала тя, затова не роптаела. Ако си изиграела правилно картите, щяла да промени живота и на двамата си калпазани, само че още не бързала да ги посвещава в делата си.

“По-добре, че мъжът й останал. Само щял да й се пречка, докато осъществи замисъла си, а и чул бил, че ще боядисват имената на надгробните плочи, докато са готови новите с новите имена. Защото и на покойниците дали нови имена. Да се чудиш на гробището, как се казваше майка ти, покойната. А и в чуждата земя алкохолът не се леел както в кръчмата на село, а за казани за ракия само били чували. Та за това не тръгнал с тях. Знаела си тя стоката! А й разправял, че не оставял сестра си и племенницата, докато не се разплати с тях, че дълг имал към сестра си за бащинията. На племенницата изгубил следите. Ни я знаел коя е вече, ни къде е. Нито по име ги знаел, нито те щели да го намерят със старото му. Затова не мърдал от бащиния дом, за да знаят те поне, кръвните му, къде да го дирят”.

------------
Откъс от романа “Мелиса. Пътят към сарая”, Книга втора, изд. “Либра Скорп”, Б., 2023.
------------