Странна случка

Генералният директор на Горския комбинат инж. Киряков, заедно с директора на горското стопанство в с. Грамово – инж. Панчев, се връщаха от проверка на дърводобива в “Долен Божак”, край Велека.

Генералният директор беше доволен от видяното. Естествено, удовлетворен беше и инж. Панчев.

Те вървяха по мекия път край реката. Скоро беше паднал проливен дъжд и в ниските места по пътя имаше локви.

Измъчваше ги жажда, а и не бяха обядвали. Подчинените на Генералния, които го познаваха отблизо, често казваха: “Когато шефът тръгне да върши някаква работа, той губи апетит”.

Инж. Панчев обратно, много държеше на яденето. Дори краткотрайното гладуване го изнервяше и той ставаше неработоспособен. Но сега, в присъствието на прекия си шеф, пазеше поведение. Двамата вървяха, без да проговорят, макар че имаха какво да си кажат.

Генералният вървеше с вдигната глава и с любопитство оглеждаше голямата и плодородна лъка, която “слизаше” до реката и се докосваше с нея чрез висок бряг.

Топла усмивка озари лицето му, когато забеляза да се издига тънък стълб от дим в далечината.

– Колега – обърна се той към инж. Панчев и сочейки с пръст продължи. – Ей там се вижда пушек. Това значи, че гори огън и че има хора. Там ще утолим жаждата си.

Знойното слънце беше слязло от зенита и бавно се смъкваше към своя заник. Лъчите му бяха безмилостно жарки. Безветрието също подсилваше мъчителната жега.

Киряков забеляза, че около огъня бързо се движат два човешки силуета. Когато доближиха на стотина крачки до тях, познаха бай Димитър и жена му Дона от с. Грамово.

Ясно, те също бяха познали горските началници и набързо, преди идването им, скриха нещо в недалеко спряната каручка. Димитър беше страстен ловец и риболовец.

– Добър ден – поздрави Киряков.

– О… о… о…, здравейте другарю Киряков. Къде насам? – отвърна бай Димитър.

– Бяхме по служба с колегата и на връщане попадаме на вас. Мори ни жажда. Ще черпиш ли по една вода?

– Разбира се – отвърна Димитър и бързо отиде до каручката. До дясното предно колело, откъм сенчестата страна, завит с олистени дъбови клони, беше поставен бъкел със студена вода.

Бай Димитър подаде петлитровия дървен съд на Киряков и каза:

-  Заповядайте и наздраве.

Киряков пи продължително на два пъти от студената вода и изтри устните си. Жаждата си утоли и инж. Панчев.

– Бай Димитре – каза Киряков, – ти си голям риболовец. Не може да не си хванал рибица и кака Дона да не е измайсторила вкусна чорбица. Знаеш ли, след като утолих жаждата си, почувствувах глад – додаде шеговито Киряков.

– А… а… а… Не! Другарю Киряков. Рибата все още е забранена. А Вие знаете, че аз съм дисциплиниран човек.

– Е де – отвърна Генералният. – Нали сме си ние. Какво се стряскаш. Дай, дай по една чорбица – настоя.

Димитър се почеса по голото теме, погледна към смутената си жена и окуражен каза:

– Да де, ние сме си. Донке, виж там, тури на гостите по една купичка от рибената чорбичка. Дано им хареса.

Кака Дона постели бял конопен месал на земята. Придвижи две дъбови трупчета и бързо сервира рибената чорбичка и топла питка опечена в жарта. Сложи и по два едри, дебели колкото палеца пресни чесъна.

– Заповядайте и да ви е сладко – покани любезно гостите тя.

След като хапнаха вкусната рибена чорбичка, Киряков отново се обърна към бай Димитър.

– Добре де, ти като хвърли мрежата, само дребни рибки ли хвана. В тази река има и хубава, едра мряна.

– Ааа, не другарю Директор. Аз хващам само дребните рибки – белички и калиничета. Едри риби, особено мряна, не – смутено отвърна бай Димитър. Имаше си едно наум. Знае ли се какво може да му се случи. Киряков беше шегаджия и добър човек, но държеше на закона.

– Е, то няма начин, настоя на своето Генералният. – Една мрежа, в която се ловят дребни рибки, не пуска и едрите. Нека остане един хубав спомен. Иначе ще излезе, че си стиснат, та не искаш да ни нахраниш.

“Стиснат”, помисли мигновено Димитър. “Това не! Ние сме бедни, но никога стиснати хора” – и отново се обърна към жена си.

– Доно, виж другаря директор е прав. При първото хвърляне, няколко мрени се бяха объркали и заедно с малките рибки влезли в мрежата. Ти нали ги спръжна?

– Ахъ – отговори Дона и чевръсто донесе калайдисано саханче с петнадесетина добре изпържени, дълги до китката мрени.

– Е, това вече е нещо – каза весело Киряков и отново с голям апетит се захвана с все още топлата, изпържена мряна. Последва го и инж. Панчев, който през цялото време мълчеше. Негов отдавнашен принцип беше да не се обажда, когато говори началството. От баща си беше чул мъдрата поговорка “Когато владиката пее, поповете мълчат”. Пък и този Димитър не му беше приятен. Знаеше, че не зачита закона и лови риба през цялата година. От обяда обаче не се отказа. Двамата с Генералния си хапнаха порядъчно сред природата, край ненагледната Велека и възвърнаха силите си след петчасовото ходене по горските обекти.

– Бай Димитре, како Доно – обърна се Генералният към своите домакини, – голямо благодаря за хубавата гощавка. Ще я помним с колегата. Довиждане и всичко добро.

И гостите си тръгнаха.

– Важни са и двамата – каза Димитър на жена си. – Този Панчев, все ме гледа накриво. Дано след днешната среща и оказаното му внимание ме заобича.

– Дано – отвърна Дона и добави, – макар че не вярвам.

Мина доста време. Лятото беше в разгара си. Повечето служители на Горския комбинат бяха в домашен отпуск. Генералният също имаше нужда от почивка. Преди няколко дни той беше разрешил отпуск и на секретарката си.

Ден преди да излезе в почивка, Киряков работеше в кабинета си. Подписваше различни документи. Той забеляза, че вратата на кабинета му леко се отвори.

– Влез! – провикна се Генералният. Никой не влизаше. Показаха се само две ръце, които мачкаха овехтял каскет.

– Моля, влезте! – повтори Киряков.

За негова голяма изненада, на вратата се показа бай Димитър, който, без да поздрави и без покана, заговори смутено, на местен диалект.

– Другарю директор, Вие онзи ден къснахте ли рибичка на ряката?

– Къснахме – отговори изненадан Киряков.

– И чорбичка, и пържена мряна? – попита вече напористо той.

– И вкусна чорбичка, и хубава мрянка – повтори Киряков. – И още веднъж ти благодаря за всичко.

– Така, ама на, гледай – бай Димитър извади от джоба на панталона си някаква смачкана хартия и, като я подаде на Киряков, добави: – Оня, Панчев, ми е съставил акт.

Изненадата на Генералния беше безкрайна, когато видя подписа на своя подчинен и размера на поставената глоба от 200 лева за незаконен риболов. Вписаната дата в акта беше същата, на която двамата обядваха при бай Димитър.

“Дръвник, говедо, безобразие. Ето ти благодарност” – хулеше и се възмущаваше негласно Киряков.

– Сега какво ще стане? – прекъсна мислите му бай Димитър и добави – Двяста лева… Откъдя шъ  ги найдя на моята беднотия.

Съобразителен и шеговит, Киряков отвърна.

– Бай Димитре, ами то акт не се съставя за ядене, а за ловене на риба, бе.

– Така де – потвърди думите му Димитър.

– Ти няма какво да се тревожиш – продължи Генералният. И за да го успокои напълно, хвана акта с двете си ръце, накъса го на малки парчета и го хвърли в кошчето за смет.

Бедният селянин. Той не очакваше такъв благоприятен край. След като разбра, че няма да бъде глобен, сведе глава и с голямо умиление и широка искрена усмивка прошепна.

– Благодаря Ви, другарю директор, благодаря!

Киряков извади банкнота от пет лева, подаде я на бай Димитър и каза.

– Това е за билетите от село до града и обратно. И никакво отказване!

Димитър нямаше да вземе парите, но при строгия тон на Киряков, смирено пое банкнотата.

– Довиждане и още веднъж благодаря – каза бай Димитър и тръгна към изхода.

“Странно нещо” – помисли Киряков, като остана сам – “Понякога и образованието, та ако ще висше да е, не е достатъчно за култивиране на благодетели у човека. Защото прегрешенията на хората са винаги конкретни, а наказанията освен законови, имат и морална страна”.

--------------

Публ. в сборника с разкази “Незаличими спомени”, Бургас, 2007 г.