Съжителство с французи

Съжителство с французи

През шейсетте години на миналия век в апартамента на родителите ми, намиращ се в блок в центъра на Бургас до Сиропиталището, на петия етаж се настани на квартира за две години френско семейство.

Състоеше се от мъж – мосю Сансеверино от Гренобъл, жена му Жанет (на български Иванка) от Париж и син на осем години Стефан (гръцко име, което означава Венец или Венценосец). Мосю Сансеверино заедно с двама белгийци, съвместна фирма, бяха специалисти към Нефтозавода и строяха пещи. Хазяите (моите) се преместиха временно на село. Аз се занимавах с тях. Говоря френски горе-долу (бил съм на поправителен). Всичко, което са чули и неразбрали, аз им обяснявах, което не беше лесно.

Те бяха с други разбирания. Ако им обяснявах по социалистически, нищо нямаше да се получи, но аз чатках нещата и винаги бяха доволни от моите отговори.

Още при влизането мосю отвори чешмата в кухнята и ме пита дали водата става за пиене. Аз се позачудих и ококорих. При тях не ставала. Второто ококорване беше, когато Жанет извади от чанта двадесетина бурканчета с подправки и ги подреди в кухнята. Знаете ли Жанетката как готви бульон? Нарязва зеленчуци, месо и други артикули. Сварява ги и ги прецежда, като взема течността, а останалото го хвърля.

Питам я защо? Тя казва, че е взела каквото й трябва. Другото било непотребно. Аз с удоволствие бих изял непотребното, но да не се излагам пред Европа.

Фамилията Сансеверино била известна и родословното й дърво се знаело от 500 години и още по-интересно е, че при тях никога не се е раждало момиче, а само момчета.

По едно време жените ни, моята и Жанет, забременяха. Вероятно, предполагам, всяка от своя мъж. Те много се зарадваха и се надяваха най-после на чужд терен да се сдобият с момиче. Щяло да се казва София. Аз им казах: ако е момче – Бургас.

И тъй по живо по здраво жените наддаваха, наддаваха. Жанетката до последния момент се пристягаше с корсет да не си развали тялото. Моята често й казваше, че не е правилно, ще се увреди плодът, но тя не я слушаше.

Най-после дойде време и двете родиха – момчета. Моята 5 кг, а Жанет 2,5 кг. След няколко месеца ръстът и килограмите на децата се изравниха, с което се доказа, че не сме по-умни от французите. Те му сложиха име Серж (Сергей).

Продължиха да си живеят. Ходеха на разходки, пазаруване и плаж, а Серж го оставяха за часове сам вкъщи, вързан встрани за гащите отвсякъде с ластици да не тича и фиксиран за бебешкия кош.

Аз се притеснявах да не стане нещо лошо, но на тях не им дремеше.

Другото момче Стефан първи научи български, защото общуваше и играеше с децата. Беше палав и не слушаше майка си, която се занимаваше с учението му. Бащата го свиваше. Аз го защитавах, за да играе. Мосюто ми каза да учи, той трябва да има голяма глава, капиталист ще става.

Като ходех у тях, Стефан ме посрещаше и казваше – довиждане (т.е. добре дошъл), долу има вода, горе няма. По него време градът беше на режим. Пълно безводие. През мазето минаваше канал за пристанището и вода винаги имаше, но нямаше налягане да се качва нагоре по етажите.

Мосюто ми каза да монтирам льо бидон като дойде вода да има за миене. Добре, търся по магазините льо бидон, но няма никъде. Накрая с големи мъки и връзки намерих стандартен метален варел от пристанището и го монтирах. Горе-долу се реши въпросът.

Аз имах (по-точно баща ми) нов “Москвич”, а мосю Сансеверино ново “Пежо”. Аз харесвах неговата кола, той харесваше моята, като по-различна от френските. Когато тръгваше с колата си, никога не поглеждаше двигателя. Казах му да вдигне капака и да погледне. Все пак машина е и има вибрации, може някое болтче да се е развило. Той ми каза, че когато почне да вдига капака, купува нова.

На плаж ходеха на къмпинг “Перла” до Приморско. Веднъж ми се обади по телефона и ме помоли да отида с колата да го дръпна, че не можел да запали. Казах му: карай, нали не вдигаш капака! Не можел да кара, да отида и аз изпълних молбата му. Дръпнах го до един сервиз. Повредата беше малка и всичко се оправи.

Веднъж с нетърпение ме очакваше и ме попита:

– Защо в Съветския съюз руснаците, като свирят с цигулка, вие тука играете?

– Кой ти го каза?

– Един в завода.

– Ако сме на плаж и ти се давиш в морето и аз те спася, ще ми бъдеш ли благодарен?

– Разбира се – много, за цял живот.

– Така. Руснаците са ни освободили от турците и ние сме им приятели. Затуй като свирят, ние играем.

– Браво!

Двамата им колеги белгийци често ходеха на гости на французи. Понякога и аз присъствах. Разговаряхме по всякакви въпроси и за политика. По него време Израел беше нападнал Египет и беше го смлял. Превзе Голандските възвишения и Синайския полуостров. Египтянинът Насър, завалията, плака. С белгийците (изглеждаха като германски фрицове) говорехме по случая. Аз казах Израел като агресор. Те скочиха – как агресор, беше му тясно и се разшири. Питах ги, през войната Хитлер като влезе в Белгия, беше ли агресор?

– Да, агресор беше!

– Ами на него му беше тясно и той се разшири.

Фрицовете повече гък не казаха. Сансеверино не участваше в политически разговори. Той бил католик и политиката не го интересувала. Беше ми казал, че участвал във войната в Алжир. Питах го колко алжирци уби? Не, аз в окопа и стрелях във въздуха. Казах му да не ме занася и тези да ги разправя на сина си Стефан.

На “Пежото” му откраднаха стоповете, той горкият се чуди защо са ги взели. Във Франция крадат цяла кола. Казах му, че са взели каквото им трябва. Колата не могат, у нас такива марки няма и няма как да я скрият.

Такова беше житието и перипетиите на френските квартиранти, разказани накратко.

----------------

Руси Христов, “Умни глупости”, Бургас, 2016 г.

----------------