* * *
Тъмната роля й подхождаше –
родена в мръсотията, тя беше точно това –
главата беше пчелен кошер, а очите – малки рани.
Студена статика заемаше твърде много място в нея,
въпреки че сърцето й е с уста като на топъл лъв.
планината отваряше само по едно око,
винаги със сгънати до тялото крила.
Никога не я виждаше обезумяла с дължината на гладна котка.
Последствията от гнева й бяха съвършена керамика,
тъй жестоко запазена, че прилича на изстрели.
Нямаше нищо по-ценно
от това, че светът се превърна в безброй неосъзнати неща –
светлина и мрак, нощна пирамида, скорост.
Вече тя можеше да живее в мехур
обитаван само от присъщите й същества.
Трябваше да ги видиш как растат от ъглите като гъби.
А едно семенце й донесе неделя – синя светлина във формата на песен.
Тя притежаваше обилни запаси от добри идеи как да запази заблудата си
което значеше, че стрелката, сочеща изхода,
никога няма да спре да се върти.