Удавници

Удавници

Щом заспя, пак идват те... След тях се влачат
рижи времена като опашки на лисици в лепкав сняг.
Щом заспя, пак под водите
чувам плач – нима те плачат! –
чувам съсък – (като дълго сриване по хлъзгав бряг...);
и пак,
колкото и да се вглеждам в лунните пожари из тръстиките,
само бели черепи изпод вълните блясват,
кости в безпорядък трополят;
и хор от гласове,
с прокоби от мълчания, ме вика;
очи без поглед – дебном от безкрая ме следят...

И дори корица ледена да се троши в нозете ми,
и дори да врат водите в адски зной сред пустошта,
и дори да е без име мъката ми, из която скитат без посока ветровете,
нищо в никой миг не се променя – луди са удавниците...
                                                                   А уж всичко е в покой...

И аз
спя и бдя... И в тъмна болка
                                    гледам, за да видя,
                                    слушам, за да чуя –
в мрака слепи лебеди ли сбират ятото си
или духове кръжат,
или водният кон все тъй пътя на безмерните си тайни прокопитва
и от сбруята му капе бяла пяна – да отмие
черната прокуда на удавения свят...

Сам съм с този див кошмар...
А удря полунощ пак...
И се рони
с тъмен стон брегът... Той може би
и моя дъх с обземащите ме вълни ще изравни...
Чер мираж ли е
или прокоба туй?.. Или пък вече
сте ме приютили в лоното си
вие, зли удавници, които
с дългата си жалба
безпричинно оскверних?