В обора при овцете

Като бях дете не й вярвах на приказката за сина, който оставил баща си да живее в обора при овцете, заради лошата си жена, която не можела да понася стареца. По-късно го видях на живо, в Бяла Слатина...

През първата година от медицинската ми практика се налагаше да давам дежурства и към Бърза помощ. Бях млад лекар, без опит, даваха ми по-леките случаи. С линейка обикалях кварталите на града или околните села и преглеждах болни, предимно при грипни епидемии, бях нещо като “втори ешалон”, подкрепа за колегите от Бърза помощ, които не смогваха да се отзоват навреме на всичките повиквания. Бях си изградил схема на действие – как да прегледам болния, какво да кажа на близките като профилактика за тях и него, какви лекарства да изпиша и не се притеснявах, както в първите дни, когато се качих в линейката и носех в лекарската си чанта няколко медицински книги – Спешни състояния във вътрешните болести, Фармакотерапия, записки от лекции...

Видях циганета, които се пързаляха по заледена наклонена улица в Циганската махала по чорапи. Чорапите им се бяха протрили от играта и те се пързаляха на голи табанчета, разгърдени, гологлави, едновременно черни и зачервени от студа. Около тях стояха възрастни цигани и им се радваха.

– Как не настиват? – чудех се аз.

– Нищо им няма, докторе? – отговаряше ми шофьорът и натискаше клаксона, за да освободят път децата. –Някой да те е повикал за грип от Махалата?

И беше прав – викаха за всякакви други оплаквания, но рядко за настинки.

Къщите в Махалата, като всички други цигански къщи от крайните квартали на градовете в страната, бяха на един етаж, без канализация, с ниски тавани и пръстен под и тоалетните на двора, досами къщата – дворчетата бяха тесни, кални. Мръсната вода изхвърляха направо на улицата като през Средните векове. Мизерия.

Преглеждах и болни българи, паднали по гръб в хола, напреки в леглото, в банята или в тоалетната, близките им не смееха да ги докоснат, изнасяхме ги с шофьора с одеала или седнали на столове, подкрепяни от близки и съседи, заради тесни стълбища, през които не можеше да се завие с носилката... Видях спретнати, чисти домове, видях и разхвърляни, неподредени и мизерни къщи, като в Циганската махала...

Изобщо прегледите с линейка от Бърза помощ те сблъскват с всички слоеве на обществото, срещат те с всякакви хора и съдби, с всякакви болести и болни...

Един късен следобед в началото на пролетта диспечерката в Бърза помощ ни изпрати “на адрес” за изпаднал в безсъзнание възрастен човек. Качихме се с шофьора в линейката и отпрашихме “на буркан” – с включена червена светлина и надут до крайност клаксон.

Пристигнахме и спряхме пред дворна врата с табелка “Образцов дом” – имаше някога такива табелки. Закачаха ги за гордост на стопаните. Виждаше се добре подържан двор и висока бяла къща в дъното на двора. Наистина е образцов – стрелна се през мисълта ми.

Четиридесетина годишен мъж пресече алеята и ни посрещна. Тръгнах след него. В движение смутолеви, че е син на болния, намерили го в безсъзнание. Завихме надясно и заобиколихме къщата. Сигурно са заделили за стареца самостоятелна сграда или вход, за да се чувства по-спокоен, да му е по-уютно? – мислех си, докато крачех след сина. Подредбата в двора предполагаше подредени хора, за които е важна и най-малката подробност. Продължихме към стопанските постройки зад къщата и спряхме пред обора за овце. Посилих си, че старецът е паднал, докато е наглеждал животинките си и синът не смее да го внесе в къщата, за да не му навреди. Наведох се, за да вляза. На дюшек, направо на земята, покрит с черга лежеше старецът – изпит, бледен, изпотен. До главата му бяха оставени празна чиния с огризки и пръстена стомна с вода. Зад ниска преграда от наредени една над друга дъски преживяха няколко овце.

– Тук ли живее, старецът? – попитах изумен.

– Ами... – заекна синът. – Понякога спи тук...

Бързо се ориентирах, че се касе за хипогликемия – вече се бях дсблъскал с подобен случай. Впръсках една ампула концентрирана глюкоза във вената на стареца, включих система с глюкоза, закрепих я на гредите на тавана и се понадигнах. Таванът се опирше в плещите ми. Съзнанието на стареца се възвърна за секунди. Отвори очи, огледа се и започна да трепери.

– Този човек не е болен – обърнах се към сина. С мъка сдържах яда си. – Гладен е, недохранен е... – казах с надеждата, че ще се засрами и погледнах сина в очите. – Ще го приема в болницата да го захраним!

– Няма нужда – синът скри погледа си от моя. – Тук ще го гледаме...

– Трябва! – настоях.

– Няма нужда – повтори той.

– Ваша воля – нищо не можех да направя без неговото съгласие, старецът не бе в състояние да взема сам решения.

Излязох от обора и си тръгнах. Изпсувах, затръшнах вратата с табелката “Образцов дом” и се качих в линейката.

На следващия ден докладвах на Завеждащ отделението и на Главния лекар на болницата за недохранения старец. Погледнаха му учудено, после ме посъветваха да не се меся – аз съм си свършил работата, проблемът си бил семеен. Потърсих и социалните служби на града – оказа се, че процедурата да се изведе старецът от дома е дълга, тромава и мудна, трябва да има оплакване от пострадалия, експертиза, за да се докаже правотата на оплакването, решение на съда за настаняването му в социален дом за стари хора...

Докато инстанциите се туткаха, старецът почина – един ден ме извикаха да констатирам смъртта и да напиша смъртния акт, за да го погребат. Намерих го пак там, в обора, при овцете...