Ваня Аврамова: Обичам да разказвам историите на хората

Ваня Аврамова има дългогодишен опит в медиите. Завършила е специалност “Връзки с обществеността” в Бургаски свободен университет. По-голямата част от професионалната си кариера е изградила като журналист. Работила е в радио и телевизия в Бургас, след което се пренасочва към печатна медия в Несебър. След няколко години като главен редактор на регионално печатно издание, започва като журналист в MELNICATA.COM. Обича историите за хора, тръгнали “отникъде” и постигнали върхове в живота си. “От тях можем да научим много”, споделя Ваня. Любимата й мисъл е на писателя Джордж Бърнард Шоу: “Сега, когато се научихме да летим във въздуха като птици, да плуваме под водата като риби, не ни достига само едно: да се научим да живеем на земята като хора.” Такава е и Ваня – човечна, внимателна, добронамерена. Освен писането, другата й страст е фотографията. “Това е заниманието, с което мога да се откъсна тотално от реалността. Когато тръгна да снимам, има моменти, в които забравям къде се намирам, губя представа за времето и се абстрахирам напълно от заобикалящата ме среда. Не виждам дори кой минава покрай мен, опитвайки се да “уловя” перфектния кадър”, споделя журналистката. А в края на 2016 г. получава и признание за фотографиите си от фотоизложбата “Бургас около мен”. “Беше ми забавно да слушам как хората коментират снимката ми, без да знаят, че до тях стои авторът”. Какво още сподели Ваня за себе си, за работата си и онова, което я вълнува, четете в интервюто.
Мая Петкова

---------------

Ваня Аврамова: Обичам да разказвам историите на хората.
(Интервю на Мая Петкова, melnicata.com)

– Ваня, откога работиш като журналист и през какви медии си преминала?

– В медиите “попаднах” още през 2004 г. Тогава започнах работа в Радио 1 – Бургас. И макар че бях назначена в рекламния отдел, работата там ми даде основата за това, което съм днес. Ежедневният контакт с различни хора, комуникацията, дори това да усетиш от психологическа гледна точка какъв човек стои срещу теб – това са уроци, които се оказаха много полезни за мен. След това започнах работа в BG Info Channel, където беше моя “прощъпулник”, така да се каже, с микрофон в ръка. Макар и да не бях особено подготвена за този първи опит, оказа се, че “ролята” на репортер много ми хареса и изобщо не изпитах онова чувство на “сценична треска”, което е нормално в такива ситуации. Може би затова допринесе и фактът, че първият ми журналистически опит бе свързан с отразяване на празника на Несебър на 15-ти август, а за мен този ден е много специален и еуфоричен. Така че възприех нещата по-скоро като забавление, отколкото като работа.

Е, оттам нататък за мен беше ясно с какво искам да се занимавам. Последваха няколко години работа в една новосъздадена за онзи момент бургаска телевизия, където успях да понатрупам опит с писането, с работа пред камера и създаването на ТВ-продукция. Освен ежедневните новини, с екипа там успяхме да направим и някои интересни филми и предавания. За съжаление обаче тази телевизия не успя да реализира първоначалните си смели идеи, затова се прехвърлих да работя в регионален вестник в Несебър. Първите няколко години като репортер, а след това доста време бях и главен редактор на същото издание. И... ето ме тук сега - в MELNICATA.COM. Общо взето, май обиколих всички видове медии, което от своя страна ми позволи да погледна професията от различни ъгли.

– Кои са хората в журналистиката, на които се възхищаваш, било то български или чуждестранни?

– Не знам дали думата “възхищение” ще е точната, която бих употребила. По принцип нямам идоли, по-скоро гледам дали един журналистически материал ми харесва, дали отразява обективната истина или напротив – нещата са преиначени в нечия полза. Има много кадърни журналисти, макар и доверието в тази професия да е вече доста под “критичния” минимум. Така че за мен е по-важно това, което е написано (или казаното по телевизията и радиото), отколкото това, че авторът е определен човек. Мога да кажа например, че много харесвам материалите на Миролюба Бенатова – историите, които разказва, са поднесени по много задълбочен и интересен начин, а точно човешките истории са и моят любим аспект на журналистическата работа.

– Защо избра тази професия?

– Мисля, че изборът на професия при мен не стана по класическия начин, по който човек решава какво ще работи. Аз всъщност съм завършила специалност “Връзки с обществеността”, но пък пиар-ът е другата страна на журналистическата “барикада”. Двете професии са неразривно свързани и всъщност е добре да си запознат с прийомите и да двете страни. Оттам нататък нещата при мен се стекоха малко като на игра – по-скоро си казах: “Абе, хайде, ще опитам, защо пък не. Изглежда интересно.” И така – оказа се, че ми харесва и мисля, че си “попаднах” на мястото.

– Какво ти дава тази работа, която е много интересна, но и много отговорна?

– Преди всичко тази работа винаги ми е била много увлекателна – има динамика, има творчество, срещаш се с различни хора – всеки със своята житейска история. Точно този аспект на работата ми дава вдъхновението, от което имам нужда. Харесва ми да се срещам с личности от всички прослойки на обществото, да “надникна” в техния свят, да “погледна” през техните очи. Понякога, отивайки при съвсем обикновен човек на село, който няма дори образование, мога да извлека толкова много житейска мъдрост, след което се връщам емоционално заредена и някак си по-пречистена и извисена. Обичам тези срещи и винаги се радвам, когато имам възможност да разказвам за такива хора.

– Какво ти взима?

– Е, какво ми взима – мисля, че няма човек, който да не е наясно с този аспект на журналистическата професия. Ние нямаме нормиран работен ден – от 8 ч. до 17 ч. в офиса, ставаш, заключваш вратата и повече не се занимаваш. При нас дори “свободното” време не е свободно – не знаеш в кой момент какво ще се случи и дали няма да се наложи да го отразяваш. Събитията се случват 24 часа в денонощието. Освен това съзнанието ти винаги е “нащрек” – дори разхождайки се, винаги наблюдавам откъде каква новина може да излезе. Малко е като професионално изкривяване вече. Това в един момент става натоварващо и като че ли това е, което тази професия “взима” най-много – спокойствието и “нормалната” почивка през уикенда, да речем.

– С какво най-много се гордееш?

– Не знам дали тук мога да дам еднозначен отговор. Може би се гордея най-много с това, което съм успяла да изградя от себе си – с усилията, които съм вложила в обучението си, с ежедневното надграждане на това, което върша. Винаги можем да бъдем още по-добри в нещата, с които се захващаме. Така че, дори понякога малките стъпки ме карат да се чувствам горда със себе си – за куража и волята, които съм проявила, за да не се откажа. И не на последно място – гордея се като майка. Възпитанието, което съм дала на дъщеря ми, за да виждам сега в нея един достоен и честен млад човек, с амбиции за бъдещето.

– От какво се срамуваш?

– Замислих се... Не знам дали има нещо, от което чак да се “срамувам”. Всеки допуска различни грешки в живота си, но е по-важно те да бъдат осъзнати като такива, за да можеш след това да поискаш извинение или прошка. А и мисля, че най-важното е да простиш сам на себе си за извършените “грехове”, за да не позволиш животът ти да премине в някаква дълбока вселенска скръб. Аз съм позитивен човек и мисля, че е по-добре да се гледа в настоящето и бъдещето, отколкото да се връщаш назад и да се тормозиш и срамуваш за нещо извършено в миналото (е, стига наистина да не е някакво противозаконно деяние, за което си заслужаваш и наказанието).

– Какво ти е най-интересно в журналистическата работа?

– Интересен ми е самият процес на създаване на дадена “новина”. Понякога дори не знаеш какво ще излезе накрая – тръгваш, мислиш си някакви въпроси, подготвяш се с предварителна информация, ако е необходимо...но крайният резултат невинаги е това, което си обмислял. Това понякога е добре, но понякога тотално обръща концепцията ти за материала с “главата” надолу. И точно това е интересното – да видиш какъв ще е финалът. Интересни са ми събеседниците, интересни са ми празниците, които отразявам – да “попиеш” от емоцията на хората, да се почувстваш съпричастен...всичко това носи някакъв заряд и е трудно да се опише с думи.

– А какво те дразни?

– Дразни ме отношението на много хора към журналистите – вярно е, че във всяко стадо има “мърша”, както се казва, но това според мен е големият проблем на обществото – много хора обичат да лепят клиширани етикети и да генерализират – този е такъв, онзи е не знам си какъв. Било то за човек, група или общност – понякога бързаме да очерним хората, без да знаем нищо за тях. И само заради факта, че вече има толкова “пишещ” народ (предимно по метода копи-пейст) и чиито глупости четем и слушаме ежедневно, не означава, че няма и кадърни хора в тази професия. Дразни ме още това, че понякога и между самите журналисти има известна доза нетърпимост – особено, когато си в регионална медия. Като че ли ние сме на някакво по-ниско ниво от “големите” и известните. Но това според мен е по-скоро избиване на личен комплекс, отколкото реална оценка за труда и възможностите на някой човек.

– Как мислиш, хората имат ли доверие на днешните журналисти с оглед на професионалната отговорност, която имат да задават въпросите на хора, да бъдат техни говорители, техни посредници?

– Тази тема е толкова всеобхватна и дълга, че може би ще трябва да “прелее” в друг материал. Но като цяло мисля, че все по-малко се вярва на журналистите и това, което те отразяват. Като се започне от ежедневните подвеждащи заглавия “Шок и ужас”, “Как да свалим 10 кг. без глад”, “Еди коя си гадателка предсказала края на света”, и се стигне до моментите, в които някой измисля нещо невярно и след това “будните” журналисти по метода копи-пейст превръщат една лъжа в “новина”. Без дори да си направят труда да проверят информацията от няколко източника (както е редно). Този метод на работа наистина доста срина авторитета на журналистическата професия и вече много хора като чуят за някой от нас, реагират с недоверие. Това понякога отблъсква и част от събеседниците ни, които се притесняват дали случайно няма да им бъдат приписани думи, които всъщност не са изричали и по този начин да бъдат “омаскарени” пред обществото. Освен това в някои случаи ясно се вижда как “журналистите” се опитват да насочат аудиторията към определена, желана от тях насока, което всъщност си е жива манипулация. Но...затова пък всички имат глави на раменете си и трябва да могат да отсяват достоверната информация от “плявата”.

– Би ли сменила професията?

– Както разказах, при мен нещата като че ли винаги стават някак “случайно” (макар че съм убедена, че “случайни” неща в живота няма и всичко върви в някакъв невидим за нас порядък). Така, както “случайно” и на шега се захванах с тази професия, би могло пак така “случайно” да я сменя в някакъв момент от живота си. Не знам доколко тотално бих сменила естеството на работа, защото за мен писането е не само работа – то ми носи удоволствие и някакво вътрешно удовлетворение, че съм успяла да предам емоцията си на хората, които четат моите материали. Независимо дали става въпрос за човек, събитие или дори нещо комично от ежедневието. Понякога фактът, че си успял да зарадваш хората по някакъв начин, е много повече от финансовия стимул. Точно затова се стремя да избягвам негативните новини, защото мисля, че достатъчно много ни “заливат” ежедневно с тях и нямаме нужда от още една доза лоши известия. Нека се види, че животът не е само черен, а има много пъстри нюанси, които като че ли спряхме да забелязваме и оставихме на заден план.

---------------
Интервю на Мая Петкова
---------------
Интервюто е публикувано на 4 февруари 2017 г. в melnicata.com.
---------------