“Висока вода” на Бина Калс

“Висока вода”[1]

Да, винаги е трудно да споделиш спонтанната сладост от срещата с добрата поезия… особено, ако се напъваш да го правиш с литературоведски инструментариум. Затова най-адекватно в случая е, да цитирам силните места на стихосбирката, както я е подредила Бина Калс. А тя звучи единно, но не поради някаква из/кусурена завера, а поради силния темперамент, който излъчват стиховете й, т.е. има стил в цялата работа. Което е най-съществено в една литературна творба. Бина Калс пише много осезаема и същевременно високо абстрактна поезия (“да осезавам безкрайното с малко думи” – не е ли това смисълът на поезията въобще?!): затова допринася твърде и формалното съвършенство на белия стих, който авторката е овладяла като естествен говор. Това, че авторката живее в Бургас, също трябва да бъде отбелязано, а и то няма как да бъде пропуснато, морето (онова “сарматско море” на Фотев, в чиято обтекаема памет митът за странстващия “арго” и плача на сирените е още жив…) присъства в пейзажа, облъхва го със солен въздух и с нажежени до бяло отблясъци – материците от светлина, субстанциална за направата на поезията… Това са стихове на сетивната емпатия; чувстваме заедно с поетесата епидермалната радост от слънцето, редувана от тъмните “следи на облаците”, пролазващи по гърба на земята… Лексикално стиховете обхващат предимно природни елементи, те са част от еволюцията, и рамкират тази уловена в ласото на думите натуралност – с чувствителността на естественото същество, с горещото тяло на жена, чийто прабаба е ахейка, и хладноструящото спокойствие на ума същевременно, “уязвима и самоуверена”, в тези раздели на човешкото.

Прави впечатление, че тази поезия разиграва предимно ритуалите на лятото, нейната страстна сафическа менталност е несъмнена: от там е особената диалектика на приливните буйства на южняшката кръв, както и в сферата на видимостта: “очите изневеряваха на разплетени миражи…”, “виждам как статуите на дъното раздвижват потъналите кораби”; както и загатнатата, метафизична “незримост”, изразена чрез синестезийни ефекти: “мълчанието на мъховете по северните страни на скалите”; “вятъра с игличките на свечеряването”; “необозримото нашествие на далечния прибой”; “безкръвните белези на отсъствието” и т.н.

Поезията на Бина Калс бих определил като игра на симетрии: отблясъци, чийто съответен, бистър първоизточник интуитивно търсим и намираме наоколо… кой знае, може би точно това е мъдростта… умелостта на детето, пред което природата още не е спуснала булото на условностите – през които да вижда красотата на белия свят…

--------------------

[1] Бина Калс. “Висока вода”, Изд. “Български писател”, София, 2006.

--------------------

Публикация от “Ходове на въображението”, Бургас, 2009.